полетът на костенурката

Когато говорим за съвременното робство и трафика на хора, обикновено се сещаме за проституция. Истината е, че проституцията представлява капка в растящ океан.

Съвременното робство е свързано с работа в индустрията, селското стопанство и риболова. Много от вас знаят що е sweatshop – цех, в който са наблъскани много работници, които работят за малко пари, дълги часове, и не могат току-така да отидат до тоалетната или да напуснат работа. Такива местенца има не само в Китай: има ги и у нас ( преди години за пръв път четох за тях в “Егоист” – обикновено се намират в затънтени родопски селца; когато споделих откритието си с тогавашните ми ученици, едно момиче сподели, че майка й работи в точно такава гръцка фирма някъде в тоя край), има ги и в САЩ (според Наоми Клайн в No Logo, книга преведена и издадена и у нас), има ги и е ЕС (майката на друга моя ученичка се премести от бг sweatshop в немски такъв наскоро).

Има места, от които е по-лесно да се измъкнеш, предполагам, но като цяло става все по-трудно, особено ако си в страна, чийто език не знаеш, а личните ти документи са у работодателя (в някои страни това се изисква от закона), дължиш пари, понеже си платил солидна сумичка, за да ти намерят тая работа или пък имаш да плащаш под формата на процент от заплатата.

Ето така се произвежда голяма част от достъпните за нас стоки – от пластмасовите химикалки, чорапите и рибните консерви до хард дисковете. На хартия съществуват всякакви закони, но на практика в началото на веригата някой си затваря очите, а в края ние се радваме на приемливи цени.

Светът е пълен с гладна евтина работна ръка, която ще върши все по-голяма част от работата – от най-нискоквалифицираната (бране на банани) до високотехнологична (производство на компютърни компоненти). Не бива да забравяме и сферата на услугите, в която млади, добре изглеждащи и говорещи чужд език кадри от третия свят ще заемат работните места, за които мечтаят по-мързеливите ми ученици.

Време е последните да осъзнаят, че не могат да продължават да се надяват, че простото преместване в страна с по-висок стандарт за тях ще означава повишаване на стандарта. За “мързелива” осемчасова работа, изискваща посредствени знания и умения има твърде малко предлагане и твърде много кандидати. Много от тях идват от страни с по-нисък стандарт, а освен това са по-добре образовани и боравят по-добре с компютри и чужди езици.

Докато Стоян спи или играе Counter Strike, хиляди негови азиатски връстници решават задачи, четат на английски и програмират. Отвъд Атлантика, в частните гимназии, бъдещите господари на света мислят и пишат есета. Нани-на.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Непрекъснато набивам в главите на учениците си, че ако искат хубава работа, трябва да се научат да учат добре и да го правят на бързи обороти до края на кариерата си, защото светът се променя все по-бъро, и ако искаш да останеш в бързата лента, трябва да си бърз.

Разбира се, показвам че това не е задължително да бъде гадно и прекалено стресиращо, че ако работиш това, което обичаш, ученето ще ти носи удоволствие, а умението да учиш ще ти помага процесът да е бърз и гладък.

И все пак, трябва да призная, че колкото и да си обичам работата, в живота ми е имало периоди, в които съм била твърде стресирана и уплашена, че няма да смогна, и всичко е буксувало.

Защо е ставало така? Защото съм се захващала с прекалено много работа, но не съм виждала начин да се откажа от част от нея, защото понякога нещата са така свързани, че не можеш да отрежеш едно, без да порежеш друго.

Когато кълбото от работа расте, растат и разходите за неща, които улесняват работата и пестят време, а за да имаш тези неща, са нужни пари, т.е. повече работа. Става ясно, че за да поемеш тази или онази работа, трябва да инвестираш и в неща, които на пръв поглед не са свързани с работата, но не може без тях – нови дрехи, аксесоари, техника.

Когато си капнал от работа и не ти е останала не само енергия, но и въобразжение, искаш да си починеш, да се възнаградиш за блъскането, т.е. да платиш за да те забавляват и да се грижат за теб, понеже нямаш време и сили за тези неща, така че харчиш все повече, понеже имаш право на малко радост.

Ето така парите въртят света, а парите се въртят от мишките, които тичат ли тичат в колелото, докато паднат завинаги.

Преди време, когато усетих, че съм преуморена от тичане в колелото, попаднах на идеята да се пенсионирам млада и богата, като отделя време да стана богата – идеите на Робърт Кийосаки, който по едно време живял в колата си, но сега е много богат и става още по-богат като ми продава съветите си. Известно време живях и по Кийосаки.

Днес знам, че по света живеят милиарди хора, които и при най-добро желание не биха могли да забогатеят с помощта на подобни съвети. Освен това знам, че никога никой не може да ти даде гаранция, че ще се подсигуриш срещу всякакви финансови сътресения. Не че съм слязла от колелото, но сега го въртя доста по-бавно и вероятно ще слезна от него след не повече от 4-5 години.

Не, не, деца, не държа да съм богата и смятам да се отърва от още неща, за които се плаща. Представяте ли си какъв щеше да е светът ако милиардите, които имат много по-нисък стандарт от нас можеха да консумират колкото нас? А колкото американците?

Това ли е нашата грухтопия? Не мисля да се подчиня на правилата. Федър смята че степента на неподчинение на закона е мярка за степента на еволюция.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

В предишния разговор (надявам се да продължи) се спомена, че на изследователите им се налага да работят в области, които не ги интересуват кой знае колко, но за които е отпуснато финансиране.

Докато чета “Лайла” на Пърсиг, си мисля, че ако изследователят има желание, той ще намери и начин.

В хуманитарните области, математиката, теоретичната наука и донякъде в социалните науки, можеш да финансираш сам изследванията си, защото на практика не са нужни кой знае какви пари, особено ако не се налага да пътуваш, ако разполагаш с богата (университетска) библиотека. Съществува и междубиблиотечен обмен, за който, доколкото ми е известно, плащаш само пощенските разходи. Онлайн библиотеките са евтини.

Иначе стои въпросът ако ти се налага да използваш лаборатория и скъпи консумативи. Предполагам, че в някои случаи изследователят може да договори използването на лаборатория за своите цели. Предполагам, че в тая връзка в някои университети може да му попречат някои строги правила, но в друи може и да не му попречяат, в зависимост от умението му да убеждава, очарова и пр.

Ако изследователят общува с колеги от различни университети, би могъл да уреди изследването да се проведе в друг университет, където проявяват интерес към темата, а ако е още по-изобретателен и склонен да отдели време за ненаучни занимания, може да намери начин да промотира идеята си извън академията и да привлече финансиране от неочаквани на пръв поглед източници. Ето защо е хубаво всеки да изучава психология, маркетинг, антропология и да следи накъде върви светът в политическо, икономическо и пр. отношения. Разбира се, изследователят трябва да има огромно любопитство, желание, търпение и издръжливост, понеже ще се налага да прави всичко това в извънработно време.

Същото се отнася и за изследователя, който работи извън университет / изследователски център. Някои биха попитали дали е възможно да бъдеш изследовател извън университет / изследователски център. Ще припомня, че Айнщайн е бил независим изследовател, докато е работил като чиновник в патентно бюро. Продължавал е да бъде такъв и в мизерните времена, когато не е достигала хартията, та жена му е запазвала стари пощенски пликове, за да може той да пише науката си върху тях.

Ако не са ти нужни скъпи съоръжения и консумативи, можеш да изследваш толкова колкото ти позволява свободното време. Да си независим изследовател има много преимущества – работиш когато имаш вдъхновение, не си разваляш настроението в сблъсък с предразсъдъци или недоброжелателност от страна на колеги и началници, а ако не си падаш по преподаване, не ти се налага да го правиш. И си толкова свободен, колкото е бил Айнщайн, докато е летял по-бързо от скоростта на светлината, с огледало в ръка.

В някои дисциплини, обаче, финансирането и достъпа до съоръжения, консумативи и информация не са достатъчни. Нужни са хора. Има изследвания, които не можеш да направиш съвсем сам. Дори независимият теоретичен учен Айнщайн е зависел от математиците, които е трябвало да развиват математиката, за да може той да изрази прозренията си чрез формули. На света са били нужни астрономите, които с наблюденията си са потвърдили откритията на Айнщайн. Припомням, че същите не са били нужни на самия Айнщайн, който не скочил до тавана, когато получил вести за потвърждението на теорията си. Просто казал, че Бог е извадил голям късмет, понеже Айнщайн и без това си знаел, че е прав

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Когато работя, знам, че това, което правя е нужно за някого. Понякога може да не е интересно и приятно за мен, но се съгласявам да го направя, защото искам да помогна. В повечето такива случаи не искам да ми плащат. Когато знам, че някой друг може да свърши същата работа срещу заплащане, а човекът в нужда може да си позволи да плати, предпочитам да свържа тези хора и да се отърва от работата.

Рядко съм вършила неща, за които смятам че са безсмислени. Изключения правя  в краен случай, ако не успея да заобиколя закон или шеф. Мисля, че съм голяма късметлийка. Повечето хора си изкарват хляба като правят неща, които не харесват или намират за безсмислени. Бих се чувствала отвратително да върша нещо, от което знам, че няма никаква полза за никого – да речем да заемам някаква административна длъжност, която съществува само заради остарели, никому ненужни правила.

Представям си как бих се чувствала да знам, че седя на клон, който е по-добре да бъде отрязан и да си мълча, за да не падна на земята. Ето така се поддържат огромни йерархични архаични безполезни структури – като вид социална помощ за работещите там.

Това убива духа.

Много пъти съм давала съвети на различни хора как да си намерят (нова) работа. Повечето от тях не са се възползвали от съветите ми. Не знам дали е уместно точно аз да давам такива съвети. При мен изглежда, че всичко се свежда до невероятен късмет. Да, работила съм бая години по 12 часа и повече. Да, налагало ми се е бързо да научавам доста неща.

Но ако повечето хора бяха имали възможностите, които ти си имала, те също щяха да работят по много и да учат.

Така казват и те, но на мен често ми се струва, че нямаше да го правят, защото са имали такива възможности, но са се държали така, сякаш ги нямат. Въпреки това, често когато говоря с такива хора, се случва да се чувствам гузна заради късмета си. Често ме е било и яд на тях и съм смятала, че са откровени мързеливци, които просто си намират оправдания. Тази сутрин, обаче, се събудих с прозрение: може и да имат възможности, но не ги виждат; след като не ги виждат, все едно ги нямат. Каква полза от възможност, която не виждаш?

Чакай, чакай, но ти каза, че те казват, че ако имаха възможността, ТОГАВА биха положили усилия, ТОГАВА биха учили. Тука виждам една разлика: в повечето случаи ти учиш без непременно да виждаш възможност това, което научаваш да ти донесе пари (или каквото и да е), а след това, в доста случаи става точно така, че по някакъв начин то ти носи пари (или нещо друго). Без да се стараеш.

Точно ТОВА много хора смятат за късмет: пия си чая, чета си книжка, ровя си в нета, и хоп … нещата, които научавам в това време, в които даже не съм вложила усилие, ми помагат да си свърша по-лесно и по-ефективно работата, или прибавят някаква стойност към нея, заради което получавам повече пари, или просто се забавлявам повече, докато изкарвам обичайните пари.

Гузното гласче ми казва, че нямам право да говоря всички тези неща, понеже докато хората си блъскат на гадна работа за малко пари, аз съм си пила чая и съм имала време и оперативна памет да открия още начини да се забавлявам и изкарвам пари.

Чакай, чакай, но аз също съм работила здраво – много по-дълги часове от тези хора. Работила съм и неща, които не ми харесват особено – да речем, да превеждам по цяла нощ мъгляви “становища” на някой умник от местната управа. Или малоумни дипломни работи. Преподавала съм на студенти, които не познават часовник със стрелки, и месеци наред съм се мъчила да ги науча на “he is”, “you are”, за да ми кажат после, че “is”  е за женски род, а “are” за мъжки. Превеждала съм за хора, които са искали да ме пробутат като проститутка, които са ме заплашвали. Мислиш ли, че ми е било лесно?

Вярно е, че не ти е било лесно, но ти си имала тези възможности, докато много други хора не са ги имали.

Хм, мисля, че стигнахме до разликата между мен и някои хора, които нямат възможности. Не е само в това дали ги виждаш или не. Да кажем, че аз съм родена с повече късмет и виждам повече, Но освен това аз съм ТЪРСИЛА повече. Да не искаш да кажеш, че съм имала свободно време да го правя, след като всъщност съм работила доста повече часове от тези хора? Да, разликата е в това, че съм правила съзнателно усилие да открия възможности. Сутрин, преди дълъг работен ден съм сядала на терасата да пуша и да си записвам великите си идеи. Вечер късно, след като всички са заспивали, съм будувала да чета книги.

И така моето виждане на възможности е идвало благодарение на повечето опит и информация.

Ще кажеш, че съм имала късмета да попадна на тези неща. Вероятно. Но има и нещо друго. То е фундаментално и ирационално. Нарича се вяра – вярвала съм, че аз сама мога да създам възможности, когато ги няма. Не че винаги съм била в такава форма. Била съм нервна, отчаяна, уплашена ужасно много пъти. Но не съм можела да си позволя да потъна в това, защото е нямало на кого да разчитам и за една стотинка, а е трябвало да се грижа и за дете.

Всъщност в повечето случаи съм създавала възможности, отколкото да съм ги търсила, понеже можеш да търсиш само неща, за които знаеш, че съществуват. А какво ако тези, за които знаеш не ти харесват?

Ами правиш си ги сам. Възможностите. От нищото.

Как? Като работиш над себе си. Не като се мъчиш да промениш света. И когато промениш нещо в себе си, да речем научиш 2-3 нови нещица, започнеш да правиш 2-3 по различен начин, светът се променя и някак ти помага да направиш от идеята, от мечтата си реалност. Но това се случва чак когато у тебе узрее мечтата, когато “видиш” нещото, което искаш.

Оф, знам че ти говоря твърде мистификационно, като някой гуру-мошеник, обаче това е опитът ми. Просто споделям. Но гладният на сития не вярва.

Както вече казах, успях да убедя малки и големи шефове, че ще е много хубаво да се занимавам с блогване, та си имам (засега) два служебни блога.

Напоследък, обаче не блогвам служебно, понеже пиша книжка, която съм се зарекла да довърша като текст в следващите две седмици. Книжката е нещо като user’s guide за хора, които искат да учат, преподават или изследват нещо в България. Пиша я направо на английски.

Поставих си две цели: а) да направя нещо наистина полезно, особено за хора, които ще прекарат по-дълго време тук; б) да направя нещо, което ще привлече повече хора насам. По този начин си вкарах таралеж в гащите, както обикновено.

Можех да претупам нещата и да включа в книжката престандартни мъгляви неща, които да минат за полезни, но аз реших да съм наистина полезна на хора, които, опитвайки се да намерят важна официална информация за административни процедури и пр., няма да намерят нищо, понеже то ще е непълно, неясно, и, в много случаи непреведено дори и на английски. И така, за да светна хората какво да правят преди да тръгнат и какво веднага след като пристигнат и скоро след това, прерових доста официални сайтове на институции и се хванах за главата. Писах на някои пресцентрове, ама какво от това. Спасявам си се сама. За някои неща съм се уговорила да се видя с хора, дето разбират и да ги разпитам по предварително подготвени въпроси. Оказва се, че чужденците знаят повече за страната ми. Добре че е Гуглето.

Що се отнася до привлекателността, там е по-лесно. Ние обичаме да се хвалим. Проблемът е, обаче, че хвалбите ни са твърде стереотипни, а аз не искам да напиша още една туристическа брошура. Искам да покажа неща, които не целят да привлекат чуждестранната работническа класа, която търси нещо по-евтинко за лятната отпуска. Искам да покажа нещо по-дълбоко, както и нещо живо. Досега не съм споменала киселото мляко, макар че писах за храната!

Та опитвайки се да постигна двете цели, открих, че не знам почти нищо за страната си. Не става въпрос само за културата (далеч не е най-проблематичната глава), ами и за ежедневните неща. Хора, ами аз не знам какво е стандартното работно време на хранителните магазини по селата и малките градове. Нямам идея дали там се срещат доволно количество банкомати (имам си едни спомени от Свиленград отпреди 5 години…) и подобни.

Така че реших да подходя прагматично и пиша повечето неща в два плана – за хората, които имат пари за харчене и искат да си плащат за всичко или пък не обичат да правят нещата сами, както и за тези, които или нямат толкова много пари или искат да вкусят от реалността на българите.

Сещам се за “Турист по неволя” – оня филм за автор на туристически гайдове за хора, които искат да пресъздават рутината си в която и точка на света да ги отвее вятъра. Та гледам да покажа на света, че сме цивилизована държава и пришълците могат да се чувстват тук горе-долу като навсякъде в западномоделния свят. Но искам да им покажа и другото. Що пък да не се впуснат в приключение?

И така, самата аз научавам доста неща за страната си и започвам да се питам дали да не пробвам това или онова … като да речем да сготвя нещо или пък да кача колелото си на влак. Жалко, че нямам много време и няма да успея да включа много неща, но мога да използвам свършеното дотук като основа за други проекти.

Когато започвах, мислех, че ще ми е досадничко, но да ви кажа, забавлявам се, въпреки че си е доста стресиращо. И освен това, в старанието да съм политически коректна, ставам все по-позитивна. Или все по-добра в умението хем да казвам истината за България, хем да звучи добре.

“Истината, истината, и никога цялата истина!” казва един от най-добрите ми приятели.

Масларова казала, че филмът за децата в Могилино е инсценировка. Нямам сили да чета целия блог.

Учители си правят частните уроци в самото училище, докато стачкуват. Днес направих една сметка колко изкарват от глупостта и страха на учениците. И си казах, че тези, които не дават такива уроци, не дават, щото просто не са успяли да измислят как или ги мързи. Жалко за шепата, които са призвани да бъдат учители. Те ще си заминат първи, ако има реформа. А симпатизанти и противници на стачката в повечето случаи забравят, че … училищата съществуват заради учениците, а дали наистина ще научат нещо в училище не интересува и родителите им в повечето случаи. Важното е да преминават от клас в клас.

За местните избори се кандидатират кметове-клонинги, а тези, за които мисля, че не са клонинги се издигат от политически сили, с които не искам да имам нищо общо. За солидна част от листите съм наясно, че подкрепят един и същи кмет (все тая кой от клонингите ще спечели изборите). А за останалите – вече ми писна и даже не ми се разглеждат листите и не ми се мисли. Бях написала един постинг-наръчник за избиратели, но ме е страх да го публикувам, макар че не споменавам имена. Пък и едва ли ще има полза от това - нали слушам изявленията на народните маси. Никога не ми е било така тягостно преди избори.

Ако учителите продължат така и след тях се втурнат всички, които получават социални помощи под формата на заплати около средната, може да осъмнем с ново правителство, което да поддържа някак този огромен и растящ брой хора на такива помощи. Например като взема заеми от световната банка, която бая се била корумпирала. И ще си я караме като при бай Тошо. Мисля, че е естествено да стигнем дотам. Страхувам се да не би да има проблем с излизането от страната от един момент нататък.

В сайтовете на министерства и национални агенции липсва елементарна насъщна информация, която ми е нужна да си свърша работата и ми писна по цял ден да търся игла в купа сено, да си пиша с пресцентрове на министерства, които не се сещат да качат въпросните елементарни нещица на сайтовете си и да ми отговарят, че давам чудесни идеи, обаче имало технически проблеми, иначе отдавна работели по въпроса.

Уморих се.

Когато получаваш по-малко отколкото искаш, обикновено си склонен да смяташ, че шефът ти е стиснат егоистичен изверг или некадърник, или и двете. Дали си прав във всички случаи?

Нека разгледаме случая, в който работиш за бизнес-организация.

За да вземаш добри пари, освен доброто желание на шефа, трябва да има и пари. А това дали ще има пари, не зависи изцяло от шефа.

Възможно е фирмата да предлага чудесен продукт / услуга на чудесна цена, но въпреки това, печалбите да не са големи. До тази ситуация може да се стигне благодарение на всевъзможни причини, дори и на събития, които се случват на другия край на света. Понякога, например, рязко поскъпва някаква суровина / услуга и пр., и ако продължаваш да продаваш на същата цена, печелиш по-малко. Могат да се случат хиляди независещи от шефа ти неща, и той при всичката си кадърност и добронамереност да разполага с по-малко пари, и да се наложи дори да ти намали заплатата.

Какво ще направиш ти в този случай? Най-лесното е да обявиш шефа си за гадняр и некадърник. Ако имаш избор да се преместиш на друга работа, би ли останал да помогнеш на шефа си да преодолее кризата, като работиш повече за по-малко пари?

Понякога всичко върви чудесно, но изведнъж промени на пазара / нови научни открития и пр., налагат промени в начина на работа. Може да се наложи служителите да научат много нови неща, работата им да се усложни, само и само фирмата да остане в бизнеса. В такава ситуация на шефа ти му се налага да купува ново оборудване, да инвестира в обучението ти – т.е. налага му се да харчи много, за да не излезе от играта, което за теб би означавало да останеш без работа.

Ще останеш ли лоялен към шефа? Ако нямаш избор и се налага да останеш, ще се напъваш ли да работиш повече и да учиш бързо за същите пари, или кротко ще саботираш работата, понеже смяташ, че е справедливо да работиш за толкова, колкото ти плащат?

Светът днес се променя много бързо, и милиони хора всеки ден се оказват в ситуациите, които описах. В зависимост от решенията, които вземат, фирмите, за които работят, процъфтяват или фалират. А това се отразява на живота на много други хора – например на тези, чиито заплати зависят от държавния бюджет, който пък зависи от събраните от фирмите данъци, които, на свой ред зависят от печалбите на фирмите, а печалбата на фирмата донякъде зависи от теб. Схващаш ли колко всъщност?

Въпросите дотук не бяха риторични, но ако така ти се е сторило, ето ти

АНКЕТА (дилема):

Свестният ти шеф, който досега ти е плащал добра заплата, има сериозно проблеми. Има известен шанс (но не и гаранции) да се измъкне от кризата, но за това ще му е нужна твоят помощ. Нещата са толкова зле, обаче, че ще се наложи да работиш доста повече за по-малко пари, без възможност да вземеш годишния си отпуск. В същото време конкурентът му ти предлага чудесни условия на работа и заплащане.

Ако семейният ти бюджет може да го понесе, но все пак ще се наложи да поживееш доста по-скромно и да пропуснеш почивката си, а работата ще е доста повече, ще останеш ли да подкрепиш шефа си или ще отидеш при конкурента и ще запазиш / подобриш стандарта си без да се претрепваш от работа?

Разбира се, можеш да се включиш в сходна дискусия при Марфа.

Ще се радвам още повече, ако отделиш време да се обосновеш

 Майк Рам е написал цяла статия като коментар. Ето линкче.

Достатъчно ли си квалифициран, за да заемеш мечтаното място на негър в Алабама?
Ако учиш или работиш или и двете, виж каква класификацияна квалификациите е измъдрила Европейската Комисия. Ако за тебе е от значение колко добре се справяш с настоящата си работа / учене и колко по-добре или зле се очаква човек да се справя, хвърли едно око в блога за успеха.

Не ми се карай за печатните грешки, понеже бързам да превеждам други забавни неща на комисията и сроковете ми дишат във врата. Нямам търпение да споделя, затова получаваш нередактираната версия. Айде, до …

“Не ти ли се иска понякога да имахме ключ, с който да отключим загадките на вселената?”

“Не знам какво имаш предвид като казваш “ключ”, не знам какво имаш предвид като казваш “загадка”, не знам какво имаш предвид като казваш “вселена”

*

“Какво си мислиш като чуеш думата “Париж”?”

“Мисля си за буквата “П”, буквата “А”, буквата “Р”, буквата “И”, буквата “Ж”.

*

Винаги съм подозирала, че и университетите не са люлки на свободната мисъл. Струва ми се, че и в тези, на които се възхищавам отдалеч, за да си добро момче, трябва да си наясно какво може и не може да четеш, казваш и мислиш.

Пример:

Айрис може да е смятана за най-интелигентната жена в Англия, но това не пречи на колегите й да се подсмиват зад гърба й заради увлечението й по екзистенциализма, който тогава е смятан за псевдо-философия.

Може би затова везните на предпочитанията ми отново се накланят към чистачка вместо към професор.

Може би аз не разбирам. Нямам и претенции да разбирам. Била съм псевдо-студентка, и, може би, заради това ми се е струвало, че уча в псевдо-университет.

Какъв е твоят опит? Имаш ли право на свободна мисъл и слово в твоя университет?