размисли на учител-аматьор

Преди няколко дни, когато си играех с класната стая, която правя в Lively, както и с проектирането на столче с Google SketchUp, осъзнах, че това са част от нещата, които бих могла да правя с часове, дни и години наред. Това не беше нещо ново - отдавна знам, че рисуването, чертането, проектирането са неща, за които имам дарба и желание, че не бих се учудила ако някой ден са елемент от работата ми и пр. Нито пък идеята да започна уроци по рисуване при Андрей Каменов е нова. Новото е, че тези неща се свързаха с педагогическите ми пориви. Прииска ми се да работя в някакво училище, в което да има свобода за творчество, в което да учим по неструктуриран начин, и най-важното нещо да е не знанията които да наливам в главите на учениците, а вдъхновението, свободата, смелостта да изследваш и да създаваш, увереността, че можеш да научиш и да направиш всичко.

Не съм мислила повече за това и не съм избистрила нищо, но прочетох новия текст в блога на Царевна и искам да й отговоря. Ако друг път идеята ми е избистрена и просто сядам да я напиша за блога, то днес тук пиша като в личните си дневници - нямам представа какво ще се получи от този поток на съзнанието.

Преди време един приятел ме попита (струва ми се повече на шега): “Защо не направиш едно училище?”. Доколкото си спомням, мисля, че му отговорих, че за училище са нужни учители, а аз не познавам достатъчно такива, с които бих могла да работя, за да направя нещо наистина добро. Може и да съм му разказала за опита си като работодател в образователния бизнес.

Оставям съвсем настрана финансовите въпроси, защото ако една идея е добра и осъществима в контекста, в който искаш да я осъществиш, пари винаги се намират. Не че имам опит в това, но вярвам.

Продължавам да съм убедена, че основният проблем в образованието е човешкият фактор. Ето защо съм много развълнувана от появата на Царевна. Знам колко сухарско звучи, но не знам как да го напиша така, че да го почувствате. По подобен начин бях развълнувана, когато в проекта за успеха се включиха Ким и Велян. Бях щастлива и благодарна и на всички останали, но давам за пример тях, защото от тях бях изненадана. Сега съм изненадана от Царевна - досега не съм вярвала, че е възможно в България да има такива студенти по педагогика.

Може би в България има много повече хора, с които бих се радвала да работя, но откъде бих могла да знам, след като половин живот почти не съм срещала такива, докато се опитвам да правя смислени неща в Хасково. Случвало се е мои познати да ми казват, че в страната има и други хора, които искат да правят смислени неща, но обкръжението ми винаги е опровергавало думите им, а скептицизмът ми започна да граничи със цинизъм, особено след като две години имах възможността да общувам със стотици учители от цялата страна.

Понякога си мисля, че може би съвместните ми образователни проекти са се проваляли, защото аз не умея да работя с хора. Почти винаги е ставало така, че да се озова в центъра и да се проваля като мениджър, след което да стигна до извода, че въпросните хора не стават. Майка ми ме беше попитала дали всъщност проблемът не е в мен - за всичките ми неуспешни връзки и съвместни проекти: “Все ти ли си правата?”. “Да.” й бях отговорила, съвсем уверено. Това, което ми липсва е умението да манипулирам и изнудвам, да лицемернича. Ако това е основата на добрия мениджмънт и на семейното щастие, предпочитам да живея и да работя сама. Явно нямам дарба за другото. В същото време, обаче, си мисля, че когато човек съжителства или работи с хора, които умеят и искат да дават, да създават, а не само да консумират, не е нужно да манипулира, изнудва и лицемерничи. Когато вдъхновени хора правят нещо заедно, те го правят наистина добре. Ако споделят една мечта, ако тръгват от сходни мотивации … мисля, че това е основата да силната корпоративна култура. Ето защо подборът на човешки ресурси е основата за по-нататъшния успех. Все ми се струва, че ако хората не са подходящи, и най-искреното и силно желание, и най-изтънчените умения не помагат. Не бих хабила усилия да прилъгвам хората, за да свършат някаква работа. Бих направила всичко възможно да ги улесня и окуража да направят нещата, които са убедени, че трябва да направят, след като съм им създала среда да стигнат до решенията какво да правят.

Да, важно е да притежаваш и емоционална интелигентност, да познаваш хората. Все си мисля, че това е нещо което мога. Познавам много хора много по-добре отколкото те се познават, но идеята да манипулирам ми се струва противна. Мисля, че доброто образование и възпитание могат да минат без манипулация. В тази връзка не съм опитвала да манипулирам дори собственото си дете.

За да направиш нещо добро в образованието е важно да имаш и специализирани умения и познания. Ще призная, че на мен ми липсват теоретични познания, макар че съм завършила педагогическа специалност. В университета не научих нищо в тази насока. Каквото знам е предимно откриване на топлата вода в практиката и саморефлексията. Останалото е от книгите, които съм чела. Знам, че е нужно да науча доста в областта на образователната психология и пр. Мислила съм дали да не поуча тези неща в университет, но ако го направя, няма да е в България.

И накрая, за да успее някакъв образователен проект е важно да има подкрепата на средата - особено на родителите. Най-успешните образователни проекти са тези, чиято култура се споделя от родителите на учениците (макар че това е донякъде вярно и за университетското образование, тук не разглеждам университетското образование - за него друг път). Нищо, че винаги твърдя, че повечето деца нямат щастието да имат просветлени родители и затова учителите трябва да са добри и мотивирани. Разбира се, не е нужно родителите да са кой знае колко просветлени по отношение на образованието. Хубаво е поне да имат доверие на учителите, но преди това е критично да са убедени, че все пак има смисъл да поверят децата си на въпросните учители.

заетост+

Не зависимо дали работиш с ръцете или с ума си, дали си служител или самонает, когато работиш дълги часове на ден, нямаш време и сили да се замислиш за ставащото по-далеч от работното ти място, дома ти и кафето/кръчмата, в които се отбиваш.

Не знам как някога хора като Джек Лондон са намирали сили да четат, мислят и пишат, докато в същото време вадят с пот и кръв хляба си. Докато аз се опитвах да го правя при 10-12 часов работен ден допреди няколко месеца, трябваше да ставам в 5, после в 4.30.

Човек свиква, но отвиква да се радва на живота. Започва да става твърде прагматичн и суров и да съди всяка “фриволност”. Личи си не само по блога му.

А хората имат нужда да се радват на живота. Ето защо предпочитат в свободното си време да се забавляват, а най-евтиното забавление за повечето хора е телевизията.

Социализмът отгледа поколения хора, на които не им се налагаше да се грижат сами за себе си. Не им се налагаше да вадят хляба си с кървав труд, затова и израстнаха трогателно невежи по отношение на парите – техния произход и поведение. Какво им пречеше да развиват ума си в предостатъчното свободно време?

Работата на повечето от тях не предполагаше творчество, защото всички процеси се планираха на едро, отвисоко, и един разработен проект се внедряваше в цялата страна. Когато работата ти е скучна, и когато нямаш опцията да промениш процес който ти се вижда, меко казано, неефективен, развиваш циничност или леност на ума, или и двете. Или ти писва от безсмисленост и емигрираш.

И все пак, повечето хора остават. Повечето навикват с безсмислието, леността, цинизма. След работа включват телевизора. Нямат нищо смислено за казване на децата си.

И сега е така, но има разлика между детството в соца и детството сега. Тогава държавата настояваше да възпитава децата в идеали и да ги занимава с интересни неща след училище – едно за да не създават проблеми докато бездействат, друго – за да ги индоктринира.

Така че, повечето родители си останаха същите – работа, телевизия; някои станаха дори по-лоши, защото животът ги притисна, а те не знаят как да се справят сами, така че успяха да внушат собствените си уплаха, безпомощност и цинизъм на децата си.

Основната промяна за децата дойде от три места: от училище, от медиите, от организираните извънкласни занимания (или по-скоро липсата на такива).

Училище

От основно място за индоктриниране, училището се люшна в другата крайност – новата политическа коректност повелява да не се говори за нищо, което би могло да намирисва на политика. Спомням си, че в началото на 90те, един твърде образован и одухотворен човек преподаваше английски в една гимназия, защото съвестта му не позволяваше да изостави учениците си там, след като вече беше получил асистентско място в университет. Един ден родителите възроптаха срещу него, защото си позволил да обясни значението на думата “ксенофобия”. Обвиниха го в политическа пропаганда. Човекът беше потресен, но довърши учебната година заради децата. Предполагам, че повече никога не е преподавал в училище. Ето как училището смело отряза всякакви мисли за ставащото извън класната стая.

Освен това, училището стана доста скучно и безсмислено място, с изнервени, озверени, безпомощни и цинични учители – също като родителите у дома.

На никого не му беше до децата, и, както наскоро прочетох в един коментар, новите поколения израстнаха като плевели – нежелани, на които никой не възлага надежди.

Извънкласните дейности

Много от тях изчезнаха. Тези които останаха, не се надпреварват да привличат нови питомци, защото няма смисъл да претоварват малкото ниско-платени и демотивирани ръководители.

Тогава се повявиха някои частни алтернативи, но много от тях са или финансово-недостъпни или не кой знае колко качествени, понеже наетите служители не са кой знае колко добре платени отколкото учителите. Много от тях всъщност са действащи учители, които се опитват да свързват двата края.

А когато се налага да гледаш на децата като на 5 допълнителни лева към седмичните доходи е много жалко.

В по-малките населени места извънкласни дейности няма. Не че там са били кой знае колко достъпни и през соца, разбира се. Всъщност в някои от оцеляващите села, децата са заети да отглеждат тютюн.

Много родители, пък, дори не знаят за съществуването на някои извънкласни дейности, понеже непрекъснато се повтаря, че не са останали такива.

Разбира се, децата имаха своите баби, както и безработни родители, но това не означава, че някой им обръщаше внимание. Телевизията стана целодневна, а после денонощна. Бабите и майките бяха заети да гледат по няколко сапунени сериала на ден, в добавка към “Искрено и лично”, “На кафе” с Гала и т.н. Може да се уверите в това ако прегледате списъците с имената на учениците в начален и прогимназиален курс – много от имената са на герои от сериали.

Телевизията

Тя се погрижи за децата. В домовете се появиха по няколко телевизора, така че родители и деца нямаше нужда да пребивават дори и физически в една и съща стая.

Познавам деца, които израстнаха с Cartoon Network в комбинация с Планета – деца на приятели, съседи и роднини.

Те четат трудно, защото са свикнали информацията да влиза без усилия от тяхна страна в умовете им под формата на звуци и картинки.

Те не могат да се съсредоточат за повече от 5-10 минути, защото са свикнали стимулите да се сменят бързо – като музикални клипове или анимационни филми, в които има много и резки движения и отчетливи звуци.

Спокойствието на класната стая ги приспива – няма достатъчно движение и звуци. Ето защо си ги създават сами.

Те са твърде цинични от малки, защото моделът им за семейни и пр. социални взаимоотношения е зает от сапунените опери, в които всеки се чуди как да прецака всички останали.

Телевизията ги научи какво е яко – нещата, които се рекламират и продават, силиконовите момичета и безсловесните мъже с бицепси и големи коли.

В редките случаи, в които общуват с родителите си, тези деца получават посланието колко са жалки и как няма бъдеще за добрите и образованите. И все пак, родителите искат да направят нещо значимо за децата си. Затова теглят заем или отделят от залъка си, за да ги заведат в магазина ( тези дни отвориха няколко нови магазина за дрехи в Хасково; майки с дъщери пристъпват с благоговение, като в Лувъра или в храм) – да им купят модерен GSM (“Да не се комплексират” ми обясни една позната с доста по-ниски доходи от моите, но затова пък с доста по-скъп телефон), дрешка, а за фризьор, козметик, залепена коса, силикон, маникюр – това са услуги от първа необходимост за подрастващите. Не мога да си спомня естествения цвят на косата на племенницата ми, която току що завърши четвърти клас.

Всъщност, в началото исках да напиша само това, че когато човек е твърде зает да изкарва пари, той се затваря в много малък свят. В това време, в големия свят големите хора с големите пари предопределят живота му. (Не, не става въпрос за конспирация. Не е луд тоя, който яде баницата. Когато ти не мислиш, някой друг ще трябва да помисли вместо теб. Защо да не изкара пари от това?)

Същият ефект се постига и ако човек е твърде зает да се забавлява по определените от бизнеса начини. Това е Прекрасният нов свят на Хъксли, конвергенцията на Сахаров с хастара навън.

Ако смяташ, че си струва този текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.

Чистачка vs. професор 2

В предишния разговор (надявам се да продължи) се спомена, че на изследователите им се налага да работят в области, които не ги интересуват кой знае колко, но за които е отпуснато финансиране.

Докато чета “Лайла” на Пърсиг, си мисля, че ако изследователят има желание, той ще намери и начин.

В хуманитарните области, математиката, теоретичната наука и донякъде в социалните науки, можеш да финансираш сам изследванията си, защото на практика не са нужни кой знае какви пари, особено ако не се налага да пътуваш, ако разполагаш с богата (университетска) библиотека. Съществува и междубиблиотечен обмен, за който, доколкото ми е известно, плащаш само пощенските разходи. Онлайн библиотеките са евтини.

Иначе стои въпросът ако ти се налага да използваш лаборатория и скъпи консумативи. Предполагам, че в някои случаи изследователят може да договори използването на лаборатория за своите цели. Предполагам, че в тая връзка в някои университети може да му попречат някои строги правила, но в друи може и да не му попречяат, в зависимост от умението му да убеждава, очарова и пр.

Ако изследователят общува с колеги от различни университети, би могъл да уреди изследването да се проведе в друг университет, където проявяват интерес към темата, а ако е още по-изобретателен и склонен да отдели време за ненаучни занимания, може да намери начин да промотира идеята си извън академията и да привлече финансиране от неочаквани на пръв поглед източници. Ето защо е хубаво всеки да изучава психология, маркетинг, антропология и да следи накъде върви светът в политическо, икономическо и пр. отношения. Разбира се, изследователят трябва да има огромно любопитство, желание, търпение и издръжливост, понеже ще се налага да прави всичко това в извънработно време.

Същото се отнася и за изследователя, който работи извън университет / изследователски център. Някои биха попитали дали е възможно да бъдеш изследовател извън университет / изследователски център. Ще припомня, че Айнщайн е бил независим изследовател, докато е работил като чиновник в патентно бюро. Продължавал е да бъде такъв и в мизерните времена, когато не е достигала хартията, та жена му е запазвала стари пощенски пликове, за да може той да пише науката си върху тях.

Ако не са ти нужни скъпи съоръжения и консумативи, можеш да изследваш толкова колкото ти позволява свободното време. Да си независим изследовател има много преимущества – работиш когато имаш вдъхновение, не си разваляш настроението в сблъсък с предразсъдъци или недоброжелателност от страна на колеги и началници, а ако не си падаш по преподаване, не ти се налага да го правиш. И си толкова свободен, колкото е бил Айнщайн, докато е летял по-бързо от скоростта на светлината, с огледало в ръка.

В някои дисциплини, обаче, финансирането и достъпа до съоръжения, консумативи и информация не са достатъчни. Нужни са хора. Има изследвания, които не можеш да направиш съвсем сам. Дори независимият теоретичен учен Айнщайн е зависел от математиците, които е трябвало да развиват математиката, за да може той да изрази прозренията си чрез формули. На света са били нужни астрономите, които с наблюденията си са потвърдили откритията на Айнщайн. Припомням, че същите не са били нужни на самия Айнщайн, който не скочил до тавана, когато получил вести за потвърждението на теорията си. Просто казал, че Бог е извадил голям късмет, понеже Айнщайн и без това си знаел, че е прав :P

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

за учителите и стачката

Надя (любимата на Даниел Панев) някога е била учителка в училище - цели 4 години и е напуснала. Написала е интересен постинг, който те призовавам да прочетеш.

От постинга оставам с впечатлението, че Надя е напуснала единствено заради малката заплата. Понеже и аз съм работила в училище 5 години и съм напуснала, но пък съм родител, действащ учител, който работи с ученици от поне 6 училища в региона, както и с учители, директори, инспектори от цяла Южна България, смятам че Надя няма как да знае до какво се е докарало българското образование и какво точно се случва - просто тя е далеч от тези неща в момента.

Надя може и да е далеч от нещата, но има здрав разум. Може би точно затова, можеше да напусне системата дори и да й плащаха толкова, колкото получава в момента на другото място.

Оттам и моето притеснение - може да вдигнат заплатите (принципно съм ЗА), може да започнат отлично замислени реформи, но … както вече съм казвала, правилата се определят от мнозинството. Затова ми се струва, че Надя щеше да бъде бяла врана в твърде много училища и щеше да напусне, въпреки доброто заплащане, освен ако не е с железни нерви, разбира се.

Но е хубаво, че в тази държава все още има млади хора, които печелят добре и мислят. Ако повече хора като Даниел и Надя станат родители, те биха могли да започнат да диктуват правилата.

(Така и не разбрах какво стана с диамантения пръстен … Даниел си купи колело и изобщо не говори за създаване на поколение. Може би не иска децата му да учат в училищата, каквито ги описвам аз.)

защото те определят правилата

каза Слави в отговор на един мой въпрос. Ето това е проблемът, скъпи приятели и съседи: правилата ги определят те, а не ние. Да, по-разумно би било да не се делим на “те” и “ние” и да заиграем като един отбор, но в момента това би означавало отборът да се казва “Орел, рак и щука”.

Тази сутрин (след няколко успешни за мен нощи – не сънувах нищо за бг образованието и стачката), още по тъмно, преди да стана от леглото се опитах да се поставя на тяхно място – дали щях да стачкувам?

Отговорът е “да”, ако беше най-късно 1996 и все още не бях схванала какво се случва в училище, когато все още не вярвах с какви суми колегата по математика изнудва големи групи ученици, когато все още не знаех, че когато предложа на учениците да го изобличим с белязани банкноти, те ще откажат, с обяснението “Ами ако дойде някой друг, ние не знаем нищо и …”, не знаех, че тези, които са наистина добри по математика, но отказват да плащат, не получават повече от 5 за годината. Но това е частен случай, нали? Един от многото, от които е изтъкан животът.

Така че ако днес бях в училище (което ми е трудно да си представя не заради парите, а заради колегите), нямаше да стачкувам, освен ако не стачкувах и за драстични реформи и съкращения, а стачката не е за това, нали? Ето какво казват бившите ми колеги по въпроса в сайта на училището – ей това училище.

Дали щях да стачкувам и при тези условия? При евентуални съкращения, първи ще бъдат отстранени точно тези, които работят съвестно и не изнудват учениците. Защото им предоставят база за сравнение, което не е никак удобно. Като при митничарите, скъпи приятели и съседи – който не взема, да си ходи. Сигурно сте гледали и филма “Да обичаш на инат” (гледайте го и си припомнете какво беше и си дайте сметка дали нещо се е променило – 20 години по-късно учителите все още се учат да ползват компютър, ама не това е важното, а историята в “Булгарплод”.

Да, да, опитвам се да се поставя на тяхно място и да разбера какво е да живееш с 350 лева. Не е трудно. Познавам Албена и родителите си и знам какво е.Имам спомени и от младостта си. Знам и това, че много популярен ресторант още през топлия сезон затвори половината си градинска част, защото не може да намери сервитьорки, които да работят за 600 лв, отделно бакшишите.

Да, опитвам се и да си представя как ще имам свободно време и няма да правя нищо друго, освен да се оплаквам, докато децата ми гладуват.

Да, опитвам се да си представя какво би било ако се разболея – нямам спестявания, така че ако никой не ми помогне, ще си загина със сигурност, но колкото и да се поставям на мястото на други, не мога да си представя, че и най-добрата здравно-осигурителна система ще ми осигури безсмъртие.

Да, представяла съм си неща, даже съм ги виждала и виждам – неща, които те не могат да си представят, за които даже не искат да чуят, защото си имат достатъчно проблеми.

Ето защо, когато видя проснат на пода в кабинета по английски ученик, няма да се изнижа тихо, мислейки че спи. Да, ще отида да видя дали не е припаднал. И да, ще го направя, въпреки факта, че може да се е напил в близката кръчма. И да, понякога се оказва язва. Колко странно!

искам нулева година!!!

Това може да бъде година за размисъл, в която всички в тази страна да решим най-накрая имаме ли нужда от училищно образование, и ако да, какво да бъде то, колко пари сме готови да плащаме за него, по какви пера. Най-после ще се повиши значително вероятността да се проведе национален дебат за образованието – нещо, за което апелирам от три години насам.

Това може да бъде година за размисъл, в която всички учители да си помислят хубаво дали искат да продължат да бъдат учители и при какви условия – от образователна система и учебници, брой ученици и часове в норматива, до заплащане – всичко, за което се сетят.

Това може да бъде година, в която да се сформира голям екип от експерти и неексперти, включително чуждестранни, който да разработи учебни програми, изисквания за учебници, оценяване и т.н.

Това може да бъде година, в която нашите деца да получат по-добро образование, отколкото са получавали досега – нещо различно, интересно, полезно, смислено. Можем да покажем на всички, които смятат, че образованието като замисъл и изпълнение е добро и в този вид заслужава още по-голямо финансиране, че образованието може да бъде и много по-добро. Ще разберем в движение на каква цена можем да го имаме.

Кои сме ние? Всички, на които ни пука – ученици, учители, родители, баби и дядовци, студенти, фенове на образованието и децата. Хайде да си направим сами училища. Къде? А защо не в самите училища?

Очаквам конкретни предложения от всякакви хора на всякакви възрасти, които смятат, че могат да предложат полезни неща – един може да преподава нещо, което смята, че е полезно, друг да помогне с организиране на събитие, трети да предостави книга и т.н. – каквото ви хрумне.

Очаквам да споделите всичко, което сте искали да учите в училище, но не сте имали тази възможност, всичко, което смятате, че би било полезно учениците да научат, как може да се направи … пишете настървено тук! Разказвайте за училището на мечтите си!

За всеки случай пишете и запазвайте във файл, за да не ви е яд, ако нещо не се получи и да можете да го пейстнете пак!

Вашите идеи са ценни! Сега дойде вашият час! Ако нямате никакви идеи, то това означава, че сте доволни от образованието такова, каквото е, и хич не ми е ясно, защо тогава някои от вас се оплакват.

Мога да поствам отделните идеи в отделни постинги, за да могат да бъдат коментирани. Ако трябва, ще направя и отделен блог. Фенове на образованието от цялата страна, обединявайте се!

Има ли някой, на когото да не му пука?

тема с вариации

Когато детето ти знае и може това, което смяташ, че трябва да знае и може на съответната възраст, за тебе има ли значение как е постигнат резултатът, особено ако детето се чувства добре в училище? Вероятно не.

В такъв случай, вероятно не те интересува и това дали същият резултат е постигнат с учебник А, учебник Б или учебник В, особено ако цените на трите учебника те устройват.

Ако резултатът може да се постигне и с трите учебника, то какъв е смисълът да са три? Не е ли по-лесно да е само един?

Като учител приветствам възможността да избирам измежду няколко варианта [ Качеството на днешните училищни учебници и проблемите, взъникващи при преместване на дете в училище в което се използва друг учебник са друга тема. Нека приемем, че проблем с тях няма, понеже не е задължително да има – по принцип, за да не изместваме темата на разговора]

Учебник и самоучител са различни неща. Учебникът е нещо, което учиеникът не използва сам, и не е задължително да е направен така че ученикът да може да го използва без учител. Учебникът е нещо, което оживява благодарение на учителя. И тъй като учителите са различни, един учебник може да се използва по различни начини от различни учители. Няма само един правилен начин на употреба.

Добрият учител избира учебника като има предвид конкретните ученици, с които ще работи. Ако ще работи с по-голяма група, се ръководи от преобладаващия тип ученици. Но така или иначе, дори и ако групата е малка, учениците са различни, така че идеален учебник няма. Но пък има учител, който да използва учебника по различни начини, в зависимост от нуждите на учениците.

Така че в крайна сметка, учителят взема окончателното решение като има предвид себе си. Да, някои предпочитат да повтарят едно и също от зората до залеза на кариерата си, по възможност това, което са им преподавали като са били ученици, но не за тези мързеливи учители говоря. От вариантността печели добрият учител, а оттам и неговите ученици.

Смятам, че учебникът трябва да се харесва първо на самия учител. Ако той ненавижда учебника, ще предаде това отношение на учениците си, и ще ги отблъсне в голяма степен от самия учебен предмет. Ако учителят се кефи на учебника, ще зарази с ентусиазма си и учениците.

Двама добри учители могат да направят съвсем различни избори. Ето, например аз (учител по английски), не харесвам учебници със снимки. Обожавам рисувани картинки. Мисля, че са по-забавни и вдъхновяващи, изчистени са от излишни детайли и дават простор на въображението. И изобщо не държа да бъдат цветни – тъкмо напротив. Други колеги, обаче, смятат рисунките за отживелица, а някои дори ги наричат “морално остарели” и предпочитат учебници със снимки.

Далече съм от мисълта, че ученици, които използват учебници със снимки, се справят по-зле от тези, които използват учебници с картинки. Просто аз не обичам учебници със снимки. Не че не ми се е налагало да използвам такива. В такъв случай просто гледам да не обръщам внимание на повечето снимки и готово. Но ако имах избор …

Учителите имат различен темперамент и маниери. Едни обичат да се разхождат из класната стая, а други да седят. Едни записват всичко на дъската, а други почти нищо. Едни говорят бързо, а други бавно. Но във всички случаи, добрите са тези, които са себе си. Ако се напрягат да се правят на нещо друго, учениците просто не им вярват и не могат да се отпуснат.

Ето защо някои учебници помагат на учителите да бъдат себе си, а други им пречат. Ето защо съм ЗА избора на учебници.

големите очаквания

Когато бях ученичка, повечето ми учители имаха големи очаквания за мен. Вярваха, че мога да се справя с всичко, че ще успея във всичко с което се захвана.

Ходех на олимпиади и почти никога не се представях добре на по-напредналите кръгове. Учителите ми си обясняваха това с обичайния ми мързел и липса на амбиции и състезателен дух. Никой никога не ме смяташе за тъпа, когато изкарам 2 точки от 20 възможни. Учителят ми по математика се смееше гръмогласно, като добродушна мечка и продължаваше да ме държи в кръжока и да ме изпраща на олимпиади (за които аз не се натисках), да смята, че трябва да кандидатствам с математика. Така беше с всички учебни предмети.

Когато смятах, че нещо трябва да се прави по начин, различен от предписания, го правех, и небето не се стоварваше на главата ми. Още в първи клас, когато пишех буквата “Ц” по някакъв свой начин, учителката ми ме попита защо, а аз отговорих “Аз така си искам”. И всичко беше ОК оттук до края на гимназията.

Накрая се отказах да кандидатствам с математика и държах изпити по литература и английски. Осрах се точно на английски, където бях супер, дори и на олимпиади, а изпитът беше такъв, че спокойно можех да изкарам 5.50 а не 4.25 и в резултат не отидох в СУ, а в Шумен. Никой от учителите ми не показа разочарование.

В университета също ме мързеше, но преподавателите ми по английски не спираха да молят да се амбицирам и да ходя по-често на лекции. Така и не успях. А те продължиха да ме смятат за умна. Малко ме беше срам от тях, ама не можех да вървя срещу себе си и да си губя времето да слушам глупости вместо да изкарвам пари, да чета, да се мотая с гаджета и приятели. И накрая – познайте! Не отидох на най-лесния държавен изпит и сега в дипломата ми не пише “Специалист”, а “Учител”. Кво ми пука – винаги съм смятала, че човек трябва да е първо специалист, а после учител, понеже учителят е нещо повече. Казаха ми, че постъпвам глупаво, не не казаха, че съм глупава. Ами не ме кефеше професорката по граматика ( и аз не я кефех) и се отказах, макар че по литература бях изкарала 5.

Няколко години по-късно, по един приятел, на преподавателките по английски изпратих красиви рекламки на езиковата си школа, с надеждата да разберат че съм станала човек и да не се притесняват за мен. Хахаха!

Резултатът? Никога нито за миг не съм си помисляла, че може да не се справя с нещо, което изисква да използвам ума си. Дори днес, когато не помня почти нищо от ученото в училище, живея със самочувствието, че мога да започна от нулата и да стигна до докторат в която и да е област – стига да ми скимне. Благодарение на тази увереност преподавах всякакви уроци по всички предмети докато детето завърши 7 клас – винаги, когато другите родители са пращали децата си на уроци при всяка трудност.

В работата си се захващам с всичко, което ми се вижда забавно, с което повечето хора на мое място не биха се главоболили да се захванат. Ама точно затова пък всички смятат, че мога да се справя с всичко и ме ценят.

Оттам и спокойствоето, с което напускам работа или отказвам ангажимент. Някак знам, че дори и да остана без каквато и да е работа, все ще измисля нещо, че все ще се справя, каквото и да се случи. Но хайде да не задълбавам до приемането на смъртта, болестта, бездомността и всичко останало, че се отклонявам от темата.

Ставаше въпрос за учителите, които очакват много от учениците си и никога не казват “Не бих допуснал мой ученик да стане нещо повече от мен” (един колега), “Невъзможно е да научиш добре два езика” (колежка, преподаваща език).

Защо сега при мен идват ученици (които според мен имат голям потенциал … за мен всички имат такъв), които ми казват “Стига си ни мъчила да мислим. Щом не сме се научили като децам, никога няма да се научим!” Защо дванадесетокласници смятат, че са им нужни уроци по езикова култура ( на роден език) а не се подготвят сами за изпита?

Май твърде много деца получават посланието, че са глупави, че не могат да се справят сами, че някой трябва да им напише домашните, да им подготви материалите, които да НАИЗУСТЯТ за изпита.

В резултат, ще имаме все повече съграждани, които се смятат за толкова нищожни, че никога няма да поемат инициатива и отговорност, понеже са уверени, че за нищо не ги бива и нищо не зависи от тях … освен ако не си платят. Ама как ще изкарват пари, освен ако мама и тате не ги уредят на държавна работа?

Световен ден на учителя - днес!

 

Това са рози, които бих искала да имат край домовете си всичките ми добри учители и колеги, всички бъдещи добри учители.

 

Всеки, който е призван и обича хората, който вярва, че има още много за учене, е или ще стане добър учител. Който не става за тази професия, се надявам да намери призванието си.

 

Нека си спомним днес за всички добри учители, които сме имали и да намерим сили да бъдем снизходителни към всички, които не са били достойни за тази професия.

 

Честит празник!

 

 

истинска история с lyd

Интро

Откакто е започнала учителската стачка, сънувам учителите и министъра. Коментирам в блога на Марфа и говоря за образованието с кого ли не. Уморих се.

Б. Величков смята, че тези, които са на страната на стачкуващите, или са от техните среди, или не са родители. И на мен ми се струва, че тези, които в момента не са родители на деца в училищна възраст са по-склонни да подкрепят учителите. А ако са родители, най-често подкрепата им е принципно за професията, но не и за конкретните учители, които преподават на децата им. Или пък нямат хабер какво всъщност се случва в училище, какво е образование, което да ти помогне да по пътя ти към преуспяването и мъдростта. Или не им пука за децата.

Аз съм родител, но не разказвам истории за патилата на детето ми в училище. А историите бяха много, от 1 до 7 клас. И повечето ми близки и роднини са ги слушали и знаят, че никак не ми беше лесно. Защо не разказвам тук? Защото ме е страх. Защото синът ми ще учи още 5 години в този град, а учителите се познават. По-ниска от тревата, по-тиха от водата съм. Бях пуснала една история за една родителска среща, на която се разревах, но скоро след това махнах от постинга снимката на сина си, а по-късно скрих и самия постинг. Понеже ме е страх.

Ето защо ще разказвам от време на време истории от моята учителска кариера в “елитна гимназия” – тази, която все още наричам “нашата гимназия”, макар че убедих

сина си да не кандидатства в нея.

История # 1

Действието се развива в далечната 1999 година, в края на последната ми учителска година там. Преподавах английски на 8 клас в езиковата гимназия. Випуск 2003.

В края на учебната година в нашия град е доста горещо, та оставяхме вратите на класните стаи отворени. Но и при затворени врати на този етаж понякога беше невъзможно учителят да чуе гласа си.

В началото на предната учебна година вече бях открила, че невъобразимият шум – тропане и влачене на столове в стаята над моята не се произвежда от клас, който има свободен час, а от клас, който е в редовен час с учителката си. Научих го след като отидох да въдворя ред и видях с очите си. Доста конфузно. Колежката е поне 20 години по-възрастна от мен, с доста педагогически опит.

Такааа, ама не само отгоре идва шум, ами и от стаята до мен, както и от стая от другата страна на моята, и то не в непосредствено съседство. Изморително е.

Изглежда, че само на мен ми е правело впечатление, понеже не бях чула някой от останалите шестима колеги на етажа да се е оплаквал. Само че аз не издържах и на едно междучасие казах на директора, че ако в еди-коя си стая не спре постоянният силен шум, просто ще си тръгна, понеже от присъствието ми няма особена полза.

После слезнах долу и отнех огромния касетофон, който надуваха ученици от съседната стая. И го надух в моята. Казах на учениците, че могат да си направят дискотека и ако искат, да пеят. Те, обаче си останаха по чиновете, понеже, май им се видя твърде екстремно.

Как реагираха колегите от етажа? Учителката на класа с големия касетофон дойде да го иска, но й казах, че ще го получи след часа и че няма да спра музиката, понеже достатъчно съм търпяла шум от тяхната стая. Останалите не реагираха.

Как реагира директорът? Появи се по едно време. Спрях музиката, за да чуем какво има да казва. Мислех, че ще се опита са успокои гнева ми и да ме помоли да спра музиката, както и да обещае, че ще вземе нещата в свои ръце. Нищо подобно. Той ме попита дали знам къде е онзи клас, от когото съм се оплаквала на междучасието, понеже го нямало в стаята. После се изясни, че прави класна по литература на друг етаж. Но откъде можех аз да знам програмата, та да се допитват до мен? След това директорът бодро се обърна към учениците и пита, “Как сте, деца? Добре ли сте? Готвите ли се за изпита?” и си тръгна. Докато излизаше, отново надух музиката, но това не му направи никакво впечатление.

Как реагира заместник директорката, която в това време се е намирала на втория етаж? На междучасието ме попита весело, “Абе какво правихте миналия час? За нещо репетирате сигурно? Цял час пяхте и танцувахте.”

А моите ученици? Мисля, че бяха сащисани, та затова не казаха нищо.

« Предишни публикации