полетът на костенурката

Снощи гледахме “Хвани ме ако можеш” с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на “Може и така” се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема “За или против вечерния час”. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. “Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?”, ядосвах се аз. “Ти пък винаги се сещаш за това.”, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

“Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.” Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в “Майките”. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на “Тютюн”). Искам някой ден да й отговоря с моя книга

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал “Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.”

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

Astilar за книгата

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.

Преди няколко дни, когато си играех с класната стая, която правя в Lively, както и с проектирането на столче с Google SketchUp, осъзнах, че това са част от нещата, които бих могла да правя с часове, дни и години наред. Това не беше нещо ново – отдавна знам, че рисуването, чертането, проектирането са неща, за които имам дарба и желание, че не бих се учудила ако някой ден са елемент от работата ми и пр. Нито пък идеята да започна уроци по рисуване при Андрей Каменов е нова. Новото е, че тези неща се свързаха с педагогическите ми пориви. Прииска ми се да работя в някакво училище, в което да има свобода за творчество, в което да учим по неструктуриран начин, и най-важното нещо да е не знанията които да наливам в главите на учениците, а вдъхновението, свободата, смелостта да изследваш и да създаваш, увереността, че можеш да научиш и да направиш всичко.

Не съм мислила повече за това и не съм избистрила нищо, но прочетох новия текст в блога на Царевна и искам да й отговоря. Ако друг път идеята ми е избистрена и просто сядам да я напиша за блога, то днес тук пиша като в личните си дневници – нямам представа какво ще се получи от този поток на съзнанието.

Преди време един приятел ме попита (струва ми се повече на шега): “Защо не направиш едно училище?”. Доколкото си спомням, мисля, че му отговорих, че за училище са нужни учители, а аз не познавам достатъчно такива, с които бих могла да работя, за да направя нещо наистина добро. Може и да съм му разказала за опита си като работодател в образователния бизнес.

Оставям съвсем настрана финансовите въпроси, защото ако една идея е добра и осъществима в контекста, в който искаш да я осъществиш, пари винаги се намират. Не че имам опит в това, но вярвам.

Продължавам да съм убедена, че основният проблем в образованието е човешкият фактор. Ето защо съм много развълнувана от появата на Царевна. Знам колко сухарско звучи, но не знам как да го напиша така, че да го почувствате. По подобен начин бях развълнувана, когато в проекта за успеха се включиха Ким и Велян. Бях щастлива и благодарна и на всички останали, но давам за пример тях, защото от тях бях изненадана. Сега съм изненадана от Царевна – досега не съм вярвала, че е възможно в България да има такива студенти по педагогика.

Може би в България има много повече хора, с които бих се радвала да работя, но откъде бих могла да знам, след като половин живот почти не съм срещала такива, докато се опитвам да правя смислени неща в Хасково. Случвало се е мои познати да ми казват, че в страната има и други хора, които искат да правят смислени неща, но обкръжението ми винаги е опровергавало думите им, а скептицизмът ми започна да граничи със цинизъм, особено след като две години имах възможността да общувам със стотици учители от цялата страна.

Понякога си мисля, че може би съвместните ми образователни проекти са се проваляли, защото аз не умея да работя с хора. Почти винаги е ставало така, че да се озова в центъра и да се проваля като мениджър, след което да стигна до извода, че въпросните хора не стават. Майка ми ме беше попитала дали всъщност проблемът не е в мен – за всичките ми неуспешни връзки и съвместни проекти: “Все ти ли си правата?”. “Да.” й бях отговорила, съвсем уверено. Това, което ми липсва е умението да манипулирам и изнудвам, да лицемернича. Ако това е основата на добрия мениджмънт и на семейното щастие, предпочитам да живея и да работя сама. Явно нямам дарба за другото. В същото време, обаче, си мисля, че когато човек съжителства или работи с хора, които умеят и искат да дават, да създават, а не само да консумират, не е нужно да манипулира, изнудва и лицемерничи. Когато вдъхновени хора правят нещо заедно, те го правят наистина добре. Ако споделят една мечта, ако тръгват от сходни мотивации … мисля, че това е основата да силната корпоративна култура. Ето защо подборът на човешки ресурси е основата за по-нататъшния успех. Все ми се струва, че ако хората не са подходящи, и най-искреното и силно желание, и най-изтънчените умения не помагат. Не бих хабила усилия да прилъгвам хората, за да свършат някаква работа. Бих направила всичко възможно да ги улесня и окуража да направят нещата, които са убедени, че трябва да направят, след като съм им създала среда да стигнат до решенията какво да правят.

Да, важно е да притежаваш и емоционална интелигентност, да познаваш хората. Все си мисля, че това е нещо което мога. Познавам много хора много по-добре отколкото те се познават, но идеята да манипулирам ми се струва противна. Мисля, че доброто образование и възпитание могат да минат без манипулация. В тази връзка не съм опитвала да манипулирам дори собственото си дете.

За да направиш нещо добро в образованието е важно да имаш и специализирани умения и познания. Ще призная, че на мен ми липсват теоретични познания, макар че съм завършила педагогическа специалност. В университета не научих нищо в тази насока. Каквото знам е предимно откриване на топлата вода в практиката и саморефлексията. Останалото е от книгите, които съм чела. Знам, че е нужно да науча доста в областта на образователната психология и пр. Мислила съм дали да не поуча тези неща в университет, но ако го направя, няма да е в България.

И накрая, за да успее някакъв образователен проект е важно да има подкрепата на средата – особено на родителите. Най-успешните образователни проекти са тези, чиято култура се споделя от родителите на учениците (макар че това е донякъде вярно и за университетското образование, тук не разглеждам университетското образование – за него друг път). Нищо, че винаги твърдя, че повечето деца нямат щастието да имат просветлени родители и затова учителите трябва да са добри и мотивирани. Разбира се, не е нужно родителите да са кой знае колко просветлени по отношение на образованието. Хубаво е поне да имат доверие на учителите, но преди това е критично да са убедени, че все пак има смисъл да поверят децата си на въпросните учители.

Когато детето ти знае и може това, което смяташ, че трябва да знае и може на съответната възраст, за тебе има ли значение как е постигнат резултатът, особено ако детето се чувства добре в училище? Вероятно не.

В такъв случай, вероятно не те интересува и това дали същият резултат е постигнат с учебник А, учебник Б или учебник В, особено ако цените на трите учебника те устройват.

Ако резултатът може да се постигне и с трите учебника, то какъв е смисълът да са три? Не е ли по-лесно да е само един?

Като учител приветствам възможността да избирам измежду няколко варианта [ Качеството на днешните училищни учебници и проблемите, взъникващи при преместване на дете в училище в което се използва друг учебник са друга тема. Нека приемем, че проблем с тях няма, понеже не е задължително да има – по принцип, за да не изместваме темата на разговора]

Учебник и самоучител са различни неща. Учебникът е нещо, което учиеникът не използва сам, и не е задължително да е направен така че ученикът да може да го използва без учител. Учебникът е нещо, което оживява благодарение на учителя. И тъй като учителите са различни, един учебник може да се използва по различни начини от различни учители. Няма само един правилен начин на употреба.

Добрият учител избира учебника като има предвид конкретните ученици, с които ще работи. Ако ще работи с по-голяма група, се ръководи от преобладаващия тип ученици. Но така или иначе, дори и ако групата е малка, учениците са различни, така че идеален учебник няма. Но пък има учител, който да използва учебника по различни начини, в зависимост от нуждите на учениците.

Така че в крайна сметка, учителят взема окончателното решение като има предвид себе си. Да, някои предпочитат да повтарят едно и също от зората до залеза на кариерата си, по възможност това, което са им преподавали като са били ученици, но не за тези мързеливи учители говоря. От вариантността печели добрият учител, а оттам и неговите ученици.

Смятам, че учебникът трябва да се харесва първо на самия учител. Ако той ненавижда учебника, ще предаде това отношение на учениците си, и ще ги отблъсне в голяма степен от самия учебен предмет. Ако учителят се кефи на учебника, ще зарази с ентусиазма си и учениците.

Двама добри учители могат да направят съвсем различни избори. Ето, например аз (учител по английски), не харесвам учебници със снимки. Обожавам рисувани картинки. Мисля, че са по-забавни и вдъхновяващи, изчистени са от излишни детайли и дават простор на въображението. И изобщо не държа да бъдат цветни – тъкмо напротив. Други колеги, обаче, смятат рисунките за отживелица, а някои дори ги наричат “морално остарели” и предпочитат учебници със снимки.

Далече съм от мисълта, че ученици, които използват учебници със снимки, се справят по-зле от тези, които използват учебници с картинки. Просто аз не обичам учебници със снимки. Не че не ми се е налагало да използвам такива. В такъв случай просто гледам да не обръщам внимание на повечето снимки и готово. Но ако имах избор …

Учителите имат различен темперамент и маниери. Едни обичат да се разхождат из класната стая, а други да седят. Едни записват всичко на дъската, а други почти нищо. Едни говорят бързо, а други бавно. Но във всички случаи, добрите са тези, които са себе си. Ако се напрягат да се правят на нещо друго, учениците просто не им вярват и не могат да се отпуснат.

Ето защо някои учебници помагат на учителите да бъдат себе си, а други им пречат. Ето защо съм ЗА избора на учебници.