Пътят на учебника

За пръв път е клонирано животинче през 1952 – попова лъжичка. Тъй като това се е случило отвъд желязната завеса, това събитие не е отразено в социалистическите учебници. През 1986, обаче, в СССР е клонирана мишка. Не си спомням този факт да е бил споменаван в часовете ни по биология по онова време, макар че учителката ни ни преподаваше малко повече отколкото написаното в учебниците. За пръв път чух думичката “клониране” покрай овцата Доли (след 1997). Бих се учудила ако понятието вече е влезнало в българските гимназиални учебници по биология. Още повече бих се удивила да чуя, че българските учители по биология или философия поставят за обсъждане въпроси, свързани с клонирането.

Знам, че не е икономически оправдано училищните учебници да се редактират и преиздават всяка година, но учителите, биха могли да насочват вниманието на учениците си към нови значими събития в науката, когато преподават свързан с тях материал. Предполагам, че повечето ни учители научават за тях от телевизионните новини, понеже малка част от тях сърфират в Интернет, а още по-малка владеят чужди езици, за да могат да прочетат по-сериозни статии. Интересно ми е колко значимо трябва да е едно научно откритие / събитие, за да влезне в българските училищни учебници и колко време е нужно за да се случи.  А дали е нужно?

Меко и аморфно

Снощи гледахме “Хвани ме ако можеш” с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на “Може и така” се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

Оптимистична теория за родителската нелюбов

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема “За или против вечерния час”. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. “Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?”, ядосвах се аз. “Ти пък винаги се сещаш за това.”, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

“Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.” Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в “Майките”. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на “Тютюн”). Искам някой ден да й отговоря с моя книга :)

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал “Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.”

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

Astilar за книгата

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.

размисли на учител-аматьор

Преди няколко дни, когато си играех с класната стая, която правя в Lively, както и с проектирането на столче с Google SketchUp, осъзнах, че това са част от нещата, които бих могла да правя с часове, дни и години наред. Това не беше нещо ново – отдавна знам, че рисуването, чертането, проектирането са неща, за които имам дарба и желание, че не бих се учудила ако някой ден са елемент от работата ми и пр. Нито пък идеята да започна уроци по рисуване при Андрей Каменов е нова. Новото е, че тези неща се свързаха с педагогическите ми пориви. Прииска ми се да работя в някакво училище, в което да има свобода за творчество, в което да учим по неструктуриран начин, и най-важното нещо да е не знанията които да наливам в главите на учениците, а вдъхновението, свободата, смелостта да изследваш и да създаваш, увереността, че можеш да научиш и да направиш всичко.

Не съм мислила повече за това и не съм избистрила нищо, но прочетох новия текст в блога на Царевна и искам да й отговоря. Ако друг път идеята ми е избистрена и просто сядам да я напиша за блога, то днес тук пиша като в личните си дневници – нямам представа какво ще се получи от този поток на съзнанието.

Преди време един приятел ме попита (струва ми се повече на шега): “Защо не направиш едно училище?”. Доколкото си спомням, мисля, че му отговорих, че за училище са нужни учители, а аз не познавам достатъчно такива, с които бих могла да работя, за да направя нещо наистина добро. Може и да съм му разказала за опита си като работодател в образователния бизнес.

Оставям съвсем настрана финансовите въпроси, защото ако една идея е добра и осъществима в контекста, в който искаш да я осъществиш, пари винаги се намират. Не че имам опит в това, но вярвам.

Продължавам да съм убедена, че основният проблем в образованието е човешкият фактор. Ето защо съм много развълнувана от появата на Царевна. Знам колко сухарско звучи, но не знам как да го напиша така, че да го почувствате. По подобен начин бях развълнувана, когато в проекта за успеха се включиха Ким и Велян. Бях щастлива и благодарна и на всички останали, но давам за пример тях, защото от тях бях изненадана. Сега съм изненадана от Царевна – досега не съм вярвала, че е възможно в България да има такива студенти по педагогика.

Може би в България има много повече хора, с които бих се радвала да работя, но откъде бих могла да знам, след като половин живот почти не съм срещала такива, докато се опитвам да правя смислени неща в Хасково. Случвало се е мои познати да ми казват, че в страната има и други хора, които искат да правят смислени неща, но обкръжението ми винаги е опровергавало думите им, а скептицизмът ми започна да граничи със цинизъм, особено след като две години имах възможността да общувам със стотици учители от цялата страна.

Понякога си мисля, че може би съвместните ми образователни проекти са се проваляли, защото аз не умея да работя с хора. Почти винаги е ставало така, че да се озова в центъра и да се проваля като мениджър, след което да стигна до извода, че въпросните хора не стават. Майка ми ме беше попитала дали всъщност проблемът не е в мен – за всичките ми неуспешни връзки и съвместни проекти: “Все ти ли си правата?”. “Да.” й бях отговорила, съвсем уверено. Това, което ми липсва е умението да манипулирам и изнудвам, да лицемернича. Ако това е основата на добрия мениджмънт и на семейното щастие, предпочитам да живея и да работя сама. Явно нямам дарба за другото. В същото време, обаче, си мисля, че когато човек съжителства или работи с хора, които умеят и искат да дават, да създават, а не само да консумират, не е нужно да манипулира, изнудва и лицемерничи. Когато вдъхновени хора правят нещо заедно, те го правят наистина добре. Ако споделят една мечта, ако тръгват от сходни мотивации … мисля, че това е основата да силната корпоративна култура. Ето защо подборът на човешки ресурси е основата за по-нататъшния успех. Все ми се струва, че ако хората не са подходящи, и най-искреното и силно желание, и най-изтънчените умения не помагат. Не бих хабила усилия да прилъгвам хората, за да свършат някаква работа. Бих направила всичко възможно да ги улесня и окуража да направят нещата, които са убедени, че трябва да направят, след като съм им създала среда да стигнат до решенията какво да правят.

Да, важно е да притежаваш и емоционална интелигентност, да познаваш хората. Все си мисля, че това е нещо което мога. Познавам много хора много по-добре отколкото те се познават, но идеята да манипулирам ми се струва противна. Мисля, че доброто образование и възпитание могат да минат без манипулация. В тази връзка не съм опитвала да манипулирам дори собственото си дете.

За да направиш нещо добро в образованието е важно да имаш и специализирани умения и познания. Ще призная, че на мен ми липсват теоретични познания, макар че съм завършила педагогическа специалност. В университета не научих нищо в тази насока. Каквото знам е предимно откриване на топлата вода в практиката и саморефлексията. Останалото е от книгите, които съм чела. Знам, че е нужно да науча доста в областта на образователната психология и пр. Мислила съм дали да не поуча тези неща в университет, но ако го направя, няма да е в България.

И накрая, за да успее някакъв образователен проект е важно да има подкрепата на средата – особено на родителите. Най-успешните образователни проекти са тези, чиято култура се споделя от родителите на учениците (макар че това е донякъде вярно и за университетското образование, тук не разглеждам университетското образование – за него друг път). Нищо, че винаги твърдя, че повечето деца нямат щастието да имат просветлени родители и затова учителите трябва да са добри и мотивирани. Разбира се, не е нужно родителите да са кой знае колко просветлени по отношение на образованието. Хубаво е поне да имат доверие на учителите, но преди това е критично да са убедени, че все пак има смисъл да поверят децата си на въпросните учители.

заетост+

Не зависимо дали работиш с ръцете или с ума си, дали си служител или самонает, когато работиш дълги часове на ден, нямаш време и сили да се замислиш за ставащото по-далеч от работното ти място, дома ти и кафето/кръчмата, в които се отбиваш.

Не знам как някога хора като Джек Лондон са намирали сили да четат, мислят и пишат, докато в същото време вадят с пот и кръв хляба си. Докато аз се опитвах да го правя при 10-12 часов работен ден допреди няколко месеца, трябваше да ставам в 5, после в 4.30.

Човек свиква, но отвиква да се радва на живота. Започва да става твърде прагматичн и суров и да съди всяка “фриволност”. Личи си не само по блога му.

А хората имат нужда да се радват на живота. Ето защо предпочитат в свободното си време да се забавляват, а най-евтиното забавление за повечето хора е телевизията.

Социализмът отгледа поколения хора, на които не им се налагаше да се грижат сами за себе си. Не им се налагаше да вадят хляба си с кървав труд, затова и израстнаха трогателно невежи по отношение на парите – техния произход и поведение. Какво им пречеше да развиват ума си в предостатъчното свободно време?

Работата на повечето от тях не предполагаше творчество, защото всички процеси се планираха на едро, отвисоко, и един разработен проект се внедряваше в цялата страна. Когато работата ти е скучна, и когато нямаш опцията да промениш процес който ти се вижда, меко казано, неефективен, развиваш циничност или леност на ума, или и двете. Или ти писва от безсмисленост и емигрираш.

И все пак, повечето хора остават. Повечето навикват с безсмислието, леността, цинизма. След работа включват телевизора. Нямат нищо смислено за казване на децата си.

И сега е така, но има разлика между детството в соца и детството сега. Тогава държавата настояваше да възпитава децата в идеали и да ги занимава с интересни неща след училище – едно за да не създават проблеми докато бездействат, друго – за да ги индоктринира.

Така че, повечето родители си останаха същите – работа, телевизия; някои станаха дори по-лоши, защото животът ги притисна, а те не знаят как да се справят сами, така че успяха да внушат собствените си уплаха, безпомощност и цинизъм на децата си.

Основната промяна за децата дойде от три места: от училище, от медиите, от организираните извънкласни занимания (или по-скоро липсата на такива).

Училище

От основно място за индоктриниране, училището се люшна в другата крайност – новата политическа коректност повелява да не се говори за нищо, което би могло да намирисва на политика. Спомням си, че в началото на 90те, един твърде образован и одухотворен човек преподаваше английски в една гимназия, защото съвестта му не позволяваше да изостави учениците си там, след като вече беше получил асистентско място в университет. Един ден родителите възроптаха срещу него, защото си позволил да обясни значението на думата “ксенофобия”. Обвиниха го в политическа пропаганда. Човекът беше потресен, но довърши учебната година заради децата. Предполагам, че повече никога не е преподавал в училище. Ето как училището смело отряза всякакви мисли за ставащото извън класната стая.

Освен това, училището стана доста скучно и безсмислено място, с изнервени, озверени, безпомощни и цинични учители – също като родителите у дома.

На никого не му беше до децата, и, както наскоро прочетох в един коментар, новите поколения израстнаха като плевели – нежелани, на които никой не възлага надежди.

Извънкласните дейности

Много от тях изчезнаха. Тези които останаха, не се надпреварват да привличат нови питомци, защото няма смисъл да претоварват малкото ниско-платени и демотивирани ръководители.

Тогава се повявиха някои частни алтернативи, но много от тях са или финансово-недостъпни или не кой знае колко качествени, понеже наетите служители не са кой знае колко добре платени отколкото учителите. Много от тях всъщност са действащи учители, които се опитват да свързват двата края.

А когато се налага да гледаш на децата като на 5 допълнителни лева към седмичните доходи е много жалко.

В по-малките населени места извънкласни дейности няма. Не че там са били кой знае колко достъпни и през соца, разбира се. Всъщност в някои от оцеляващите села, децата са заети да отглеждат тютюн.

Много родители, пък, дори не знаят за съществуването на някои извънкласни дейности, понеже непрекъснато се повтаря, че не са останали такива.

Разбира се, децата имаха своите баби, както и безработни родители, но това не означава, че някой им обръщаше внимание. Телевизията стана целодневна, а после денонощна. Бабите и майките бяха заети да гледат по няколко сапунени сериала на ден, в добавка към “Искрено и лично”, “На кафе” с Гала и т.н. Може да се уверите в това ако прегледате списъците с имената на учениците в начален и прогимназиален курс – много от имената са на герои от сериали.

Телевизията

Тя се погрижи за децата. В домовете се появиха по няколко телевизора, така че родители и деца нямаше нужда да пребивават дори и физически в една и съща стая.

Познавам деца, които израстнаха с Cartoon Network в комбинация с Планета – деца на приятели, съседи и роднини.

Те четат трудно, защото са свикнали информацията да влиза без усилия от тяхна страна в умовете им под формата на звуци и картинки.

Те не могат да се съсредоточат за повече от 5-10 минути, защото са свикнали стимулите да се сменят бързо – като музикални клипове или анимационни филми, в които има много и резки движения и отчетливи звуци.

Спокойствието на класната стая ги приспива – няма достатъчно движение и звуци. Ето защо си ги създават сами.

Те са твърде цинични от малки, защото моделът им за семейни и пр. социални взаимоотношения е зает от сапунените опери, в които всеки се чуди как да прецака всички останали.

Телевизията ги научи какво е яко – нещата, които се рекламират и продават, силиконовите момичета и безсловесните мъже с бицепси и големи коли.

В редките случаи, в които общуват с родителите си, тези деца получават посланието колко са жалки и как няма бъдеще за добрите и образованите. И все пак, родителите искат да направят нещо значимо за децата си. Затова теглят заем или отделят от залъка си, за да ги заведат в магазина ( тези дни отвориха няколко нови магазина за дрехи в Хасково; майки с дъщери пристъпват с благоговение, като в Лувъра или в храм) – да им купят модерен GSM (“Да не се комплексират” ми обясни една позната с доста по-ниски доходи от моите, но затова пък с доста по-скъп телефон), дрешка, а за фризьор, козметик, залепена коса, силикон, маникюр – това са услуги от първа необходимост за подрастващите. Не мога да си спомня естествения цвят на косата на племенницата ми, която току що завърши четвърти клас.

Всъщност, в началото исках да напиша само това, че когато човек е твърде зает да изкарва пари, той се затваря в много малък свят. В това време, в големия свят големите хора с големите пари предопределят живота му. (Не, не става въпрос за конспирация. Не е луд тоя, който яде баницата. Когато ти не мислиш, някой друг ще трябва да помисли вместо теб. Защо да не изкара пари от това?)

Същият ефект се постига и ако човек е твърде зает да се забавлява по определените от бизнеса начини. Това е Прекрасният нов свят на Хъксли, конвергенцията на Сахаров с хастара навън.

Ако смяташ, че си струва този текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.

Чистачка vs. професор 2

В предишния разговор (надявам се да продължи) се спомена, че на изследователите им се налага да работят в области, които не ги интересуват кой знае колко, но за които е отпуснато финансиране.

Докато чета “Лайла” на Пърсиг, си мисля, че ако изследователят има желание, той ще намери и начин.

В хуманитарните области, математиката, теоретичната наука и донякъде в социалните науки, можеш да финансираш сам изследванията си, защото на практика не са нужни кой знае какви пари, особено ако не се налага да пътуваш, ако разполагаш с богата (университетска) библиотека. Съществува и междубиблиотечен обмен, за който, доколкото ми е известно, плащаш само пощенските разходи. Онлайн библиотеките са евтини.

Иначе стои въпросът ако ти се налага да използваш лаборатория и скъпи консумативи. Предполагам, че в някои случаи изследователят може да договори използването на лаборатория за своите цели. Предполагам, че в тая връзка в някои университети може да му попречат някои строги правила, но в друи може и да не му попречяат, в зависимост от умението му да убеждава, очарова и пр.

Ако изследователят общува с колеги от различни университети, би могъл да уреди изследването да се проведе в друг университет, където проявяват интерес към темата, а ако е още по-изобретателен и склонен да отдели време за ненаучни занимания, може да намери начин да промотира идеята си извън академията и да привлече финансиране от неочаквани на пръв поглед източници. Ето защо е хубаво всеки да изучава психология, маркетинг, антропология и да следи накъде върви светът в политическо, икономическо и пр. отношения. Разбира се, изследователят трябва да има огромно любопитство, желание, търпение и издръжливост, понеже ще се налага да прави всичко това в извънработно време.

Същото се отнася и за изследователя, който работи извън университет / изследователски център. Някои биха попитали дали е възможно да бъдеш изследовател извън университет / изследователски център. Ще припомня, че Айнщайн е бил независим изследовател, докато е работил като чиновник в патентно бюро. Продължавал е да бъде такъв и в мизерните времена, когато не е достигала хартията, та жена му е запазвала стари пощенски пликове, за да може той да пише науката си върху тях.

Ако не са ти нужни скъпи съоръжения и консумативи, можеш да изследваш толкова колкото ти позволява свободното време. Да си независим изследовател има много преимущества – работиш когато имаш вдъхновение, не си разваляш настроението в сблъсък с предразсъдъци или недоброжелателност от страна на колеги и началници, а ако не си падаш по преподаване, не ти се налага да го правиш. И си толкова свободен, колкото е бил Айнщайн, докато е летял по-бързо от скоростта на светлината, с огледало в ръка.

В някои дисциплини, обаче, финансирането и достъпа до съоръжения, консумативи и информация не са достатъчни. Нужни са хора. Има изследвания, които не можеш да направиш съвсем сам. Дори независимият теоретичен учен Айнщайн е зависел от математиците, които е трябвало да развиват математиката, за да може той да изрази прозренията си чрез формули. На света са били нужни астрономите, които с наблюденията си са потвърдили откритията на Айнщайн. Припомням, че същите не са били нужни на самия Айнщайн, който не скочил до тавана, когато получил вести за потвърждението на теорията си. Просто казал, че Бог е извадил голям късмет, понеже Айнщайн и без това си знаел, че е прав :P

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

за учителите и стачката

Надя (любимата на Даниел Панев) някога е била учителка в училище – цели 4 години и е напуснала. Написала е интересен постинг, който те призовавам да прочетеш.

От постинга оставам с впечатлението, че Надя е напуснала единствено заради малката заплата. Понеже и аз съм работила в училище 5 години и съм напуснала, но пък съм родител, действащ учител, който работи с ученици от поне 6 училища в региона, както и с учители, директори, инспектори от цяла Южна България, смятам че Надя няма как да знае до какво се е докарало българското образование и какво точно се случва – просто тя е далеч от тези неща в момента.

Надя може и да е далеч от нещата, но има здрав разум. Може би точно затова, можеше да напусне системата дори и да й плащаха толкова, колкото получава в момента на другото място.

Оттам и моето притеснение – може да вдигнат заплатите (принципно съм ЗА), може да започнат отлично замислени реформи, но … както вече съм казвала, правилата се определят от мнозинството. Затова ми се струва, че Надя щеше да бъде бяла врана в твърде много училища и щеше да напусне, въпреки доброто заплащане, освен ако не е с железни нерви, разбира се.

Но е хубаво, че в тази държава все още има млади хора, които печелят добре и мислят. Ако повече хора като Даниел и Надя станат родители, те биха могли да започнат да диктуват правилата.

(Така и не разбрах какво стана с диамантения пръстен … Даниел си купи колело и изобщо не говори за създаване на поколение. Може би не иска децата му да учат в училищата, каквито ги описвам аз.)

защото те определят правилата

каза Слави в отговор на един мой въпрос. Ето това е проблемът, скъпи приятели и съседи: правилата ги определят те, а не ние. Да, по-разумно би било да не се делим на “те” и “ние” и да заиграем като един отбор, но в момента това би означавало отборът да се казва “Орел, рак и щука”.

Тази сутрин (след няколко успешни за мен нощи – не сънувах нищо за бг образованието и стачката), още по тъмно, преди да стана от леглото се опитах да се поставя на тяхно място – дали щях да стачкувам?

Отговорът е “да”, ако беше най-късно 1996 и все още не бях схванала какво се случва в училище, когато все още не вярвах с какви суми колегата по математика изнудва големи групи ученици, когато все още не знаех, че когато предложа на учениците да го изобличим с белязани банкноти, те ще откажат, с обяснението “Ами ако дойде някой друг, ние не знаем нищо и …”, не знаех, че тези, които са наистина добри по математика, но отказват да плащат, не получават повече от 5 за годината. Но това е частен случай, нали? Един от многото, от които е изтъкан животът.

Така че ако днес бях в училище (което ми е трудно да си представя не заради парите, а заради колегите), нямаше да стачкувам, освен ако не стачкувах и за драстични реформи и съкращения, а стачката не е за това, нали? Ето какво казват бившите ми колеги по въпроса в сайта на училището – ей това училище.

Дали щях да стачкувам и при тези условия? При евентуални съкращения, първи ще бъдат отстранени точно тези, които работят съвестно и не изнудват учениците. Защото им предоставят база за сравнение, което не е никак удобно. Като при митничарите, скъпи приятели и съседи – който не взема, да си ходи. Сигурно сте гледали и филма “Да обичаш на инат” (гледайте го и си припомнете какво беше и си дайте сметка дали нещо се е променило – 20 години по-късно учителите все още се учат да ползват компютър, ама не това е важното, а историята в “Булгарплод”.

Да, да, опитвам се да се поставя на тяхно място и да разбера какво е да живееш с 350 лева. Не е трудно. Познавам Албена и родителите си и знам какво е.Имам спомени и от младостта си. Знам и това, че много популярен ресторант още през топлия сезон затвори половината си градинска част, защото не може да намери сервитьорки, които да работят за 600 лв, отделно бакшишите.

Да, опитвам се и да си представя как ще имам свободно време и няма да правя нищо друго, освен да се оплаквам, докато децата ми гладуват.

Да, опитвам се да си представя какво би било ако се разболея – нямам спестявания, така че ако никой не ми помогне, ще си загина със сигурност, но колкото и да се поставям на мястото на други, не мога да си представя, че и най-добрата здравно-осигурителна система ще ми осигури безсмъртие.

Да, представяла съм си неща, даже съм ги виждала и виждам – неща, които те не могат да си представят, за които даже не искат да чуят, защото си имат достатъчно проблеми.

Ето защо, когато видя проснат на пода в кабинета по английски ученик, няма да се изнижа тихо, мислейки че спи. Да, ще отида да видя дали не е припаднал. И да, ще го направя, въпреки факта, че може да се е напил в близката кръчма. И да, понякога се оказва язва. Колко странно!

искам нулева година!!!

Това може да бъде година за размисъл, в която всички в тази страна да решим най-накрая имаме ли нужда от училищно образование, и ако да, какво да бъде то, колко пари сме готови да плащаме за него, по какви пера. Най-после ще се повиши значително вероятността да се проведе национален дебат за образованието – нещо, за което апелирам от три години насам.

Това може да бъде година за размисъл, в която всички учители да си помислят хубаво дали искат да продължат да бъдат учители и при какви условия – от образователна система и учебници, брой ученици и часове в норматива, до заплащане – всичко, за което се сетят.

Това може да бъде година, в която да се сформира голям екип от експерти и неексперти, включително чуждестранни, който да разработи учебни програми, изисквания за учебници, оценяване и т.н.

Това може да бъде година, в която нашите деца да получат по-добро образование, отколкото са получавали досега – нещо различно, интересно, полезно, смислено. Можем да покажем на всички, които смятат, че образованието като замисъл и изпълнение е добро и в този вид заслужава още по-голямо финансиране, че образованието може да бъде и много по-добро. Ще разберем в движение на каква цена можем да го имаме.

Кои сме ние? Всички, на които ни пука – ученици, учители, родители, баби и дядовци, студенти, фенове на образованието и децата. Хайде да си направим сами училища. Къде? А защо не в самите училища?

Очаквам конкретни предложения от всякакви хора на всякакви възрасти, които смятат, че могат да предложат полезни неща – един може да преподава нещо, което смята, че е полезно, друг да помогне с организиране на събитие, трети да предостави книга и т.н. – каквото ви хрумне.

Очаквам да споделите всичко, което сте искали да учите в училище, но не сте имали тази възможност, всичко, което смятате, че би било полезно учениците да научат, как може да се направи … пишете настървено тук! Разказвайте за училището на мечтите си!

За всеки случай пишете и запазвайте във файл, за да не ви е яд, ако нещо не се получи и да можете да го пейстнете пак!

Вашите идеи са ценни! Сега дойде вашият час! Ако нямате никакви идеи, то това означава, че сте доволни от образованието такова, каквото е, и хич не ми е ясно, защо тогава някои от вас се оплакват.

Мога да поствам отделните идеи в отделни постинги, за да могат да бъдат коментирани. Ако трябва, ще направя и отделен блог. Фенове на образованието от цялата страна, обединявайте се!

Има ли някой, на когото да не му пука?

тема с вариации

Когато детето ти знае и може това, което смяташ, че трябва да знае и може на съответната възраст, за тебе има ли значение как е постигнат резултатът, особено ако детето се чувства добре в училище? Вероятно не.

В такъв случай, вероятно не те интересува и това дали същият резултат е постигнат с учебник А, учебник Б или учебник В, особено ако цените на трите учебника те устройват.

Ако резултатът може да се постигне и с трите учебника, то какъв е смисълът да са три? Не е ли по-лесно да е само един?

Като учител приветствам възможността да избирам измежду няколко варианта [ Качеството на днешните училищни учебници и проблемите, взъникващи при преместване на дете в училище в което се използва друг учебник са друга тема. Нека приемем, че проблем с тях няма, понеже не е задължително да има – по принцип, за да не изместваме темата на разговора]

Учебник и самоучител са различни неща. Учебникът е нещо, което учиеникът не използва сам, и не е задължително да е направен така че ученикът да може да го използва без учител. Учебникът е нещо, което оживява благодарение на учителя. И тъй като учителите са различни, един учебник може да се използва по различни начини от различни учители. Няма само един правилен начин на употреба.

Добрият учител избира учебника като има предвид конкретните ученици, с които ще работи. Ако ще работи с по-голяма група, се ръководи от преобладаващия тип ученици. Но така или иначе, дори и ако групата е малка, учениците са различни, така че идеален учебник няма. Но пък има учител, който да използва учебника по различни начини, в зависимост от нуждите на учениците.

Така че в крайна сметка, учителят взема окончателното решение като има предвид себе си. Да, някои предпочитат да повтарят едно и също от зората до залеза на кариерата си, по възможност това, което са им преподавали като са били ученици, но не за тези мързеливи учители говоря. От вариантността печели добрият учител, а оттам и неговите ученици.

Смятам, че учебникът трябва да се харесва първо на самия учител. Ако той ненавижда учебника, ще предаде това отношение на учениците си, и ще ги отблъсне в голяма степен от самия учебен предмет. Ако учителят се кефи на учебника, ще зарази с ентусиазма си и учениците.

Двама добри учители могат да направят съвсем различни избори. Ето, например аз (учител по английски), не харесвам учебници със снимки. Обожавам рисувани картинки. Мисля, че са по-забавни и вдъхновяващи, изчистени са от излишни детайли и дават простор на въображението. И изобщо не държа да бъдат цветни – тъкмо напротив. Други колеги, обаче, смятат рисунките за отживелица, а някои дори ги наричат “морално остарели” и предпочитат учебници със снимки.

Далече съм от мисълта, че ученици, които използват учебници със снимки, се справят по-зле от тези, които използват учебници с картинки. Просто аз не обичам учебници със снимки. Не че не ми се е налагало да използвам такива. В такъв случай просто гледам да не обръщам внимание на повечето снимки и готово. Но ако имах избор …

Учителите имат различен темперамент и маниери. Едни обичат да се разхождат из класната стая, а други да седят. Едни записват всичко на дъската, а други почти нищо. Едни говорят бързо, а други бавно. Но във всички случаи, добрите са тези, които са себе си. Ако се напрягат да се правят на нещо друго, учениците просто не им вярват и не могат да се отпуснат.

Ето защо някои учебници помагат на учителите да бъдат себе си, а други им пречат. Ето защо съм ЗА избора на учебници.

« Предишни публикации Следваща страница » Следваща страница »