Ако имах дъщеря

Щях да й препоръчам летния лагер Camp GLOW (Girls Leading Our World). Няколко мои ученички участваха в него, а две от тях бяха одобрени за младши сътрудници за следващия сезон.

Всяка година 50 момичета от страната се събират за 7 дни в Търново, за да повишат самочувствието си, да се научат да работят в екип, да развият комуникативни умения, да се учат да си поставят цели и да вземат решения, да осмислят идеи като гражданска отговорност и доброволчество, да станат по-толерантни и отворени към културните различия.

Те научават много за проблеми, които на тази възраст изглеждат твърде абстрактни – трафик на хора, СПИН, дискриминация, както и за такива, които са им близки, но за които рядко се говори хем сериозно, хем увлекателно – здравословното хранене, пушенето, алкохола.

Обучението се провежда под формата на сесии, малки семинарни занятия, симулации, дискусии в малки и големи групи, интерактивни игри и се извършва на принципа “връстници обучават връстници” като обучители стават лагернички от предходни години, доказали се като най – активни.

Езикът на общуване е английски.

Участието в лагера струва 80 лв, след процедура на кандидатстване и селекция. Възрастовите граници са 14-18. Срокът за кандидатстване тази година е до 14 юни. Можете да изтеглите документите оттук.

Организира се от доброволци, предимно от Корпуса на Мира (американската правителствена програма, която изпраща доброволци в много страни; у нас работят предимно в сферата на образованието и младежкото развитие).

Можете да подкрепите лагера с дарения, популяризиране, идеи.

Приятелски огън по Синята Коалиция

Очертава се да гласувам за Синята Коалиция и бих искала да пиша за това и да помогна не само с бюлетина. Тъй като образованието за мен е Приоритетът, а и нещото, от което най-много разбирам, побързах да прочета главата за образование в предизборната програма. Останах меко казано озадачена. Текстът е две страници, от които едната представлява критика на приетата и осъществявана от около 3 години национална стратегия, квалифицирана от Синята Коалиция като “недоразумение като концепция, цел и управленски действия”.

Аз пък мисля, че въпросната Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006-2015) отлично идентифицира проблемите на българското образование и предлага адекватни насоки за разрешаването им. Отделен е въпросът за изпълнението на програмата. Не казвам, че образованието ни за три години е повишило качеството си, но би било наивно да очаквам да се случи за толкова кратък срок като имам предвид ентусиазма и подготовката на голяма част от заетия в тази област човешки ресурс, безразличието на обществеността към проблемите на образованието и др.

Не искам тук да анализирам подробно точки от двата документа; бих могла да го направя и бих отделила време да консултирам Синята Коалиция в областта на образованието, но не това е целта на този текст. Искам да споделя разочарованието си и да задам въпросите, над които размишлявам от няколко дни.

Чудех се дали Синята Коалиция наистина оценява така програмата, стартирана от настоящото правителство и наистина ли идентифицира като най-важни проблеми като издаването на фалшиви дипломи, пропускайки въпроса за достъпа на децата до образование, например? Твърде набързо нахвърляни като в бохча проблеми и твърде генерализирано формулирани мерки. Оставам с усещането, че образованието не е приоритет на Синята Коалиция, а просто е трябвало да бъде споменато – ей така, понеже е политически коректно.

Чудех се дали Синята Коалиция би изгубила или спечелила ако признае направеното от Даниел Вълчев. Би било достойно, но Вълчев не се ползва с одобрението на учители и родители, тъй като не премълчава неудобни истини и повишава изискванията към преподаватели, ръководители на образователни институции и ученици, така че е по-печелившо да се оплюе направеното. Какво толкова е направено? Създадени са предпоставки за подобряване качеството на и достъпа до образование – закупени са автобуси, компютри, мултимедии, огромен брой училища вече са свързани с Интернет, отпускат се пари за конкретни проекти – за създаване на извънкласни дейности и т.н. Друг е въпросът как се използват тези ресурси от тези, които са ги получили. Конкретиката може да се намери в сайта на МОН, придружена с цифри – в три годишни доклада.

Чудех се каква е причината частта за образованието да бъде така претупана. Ако образованието не е приоритет за Синята Коалиция, не е ли по-честно изобщо да не се споменава в предизборната програма? Ако се споменава и Синята Коалиция има претенциите да разполага с образован човешки ресурс, как стана така, че не се намери такъв за да обмисли проблемите в областта на образованието и да състави по-добър текст?

Вярно е, че повечето избиратели не четат програми, но ако като начало програмата не е добре написана, как да очаквам качествена работа след изборите? Как изглеждам аз, избирателят, в очите на кандидатите да управляват страната ми? Може би като някой, който няма да си направи труда да прочете предизборната програма, а ако го направи, няма да се задълбочи. Това ли е таргет групата на моите избраници?

Дали е добра идея да пусна приятелски огън? Нали искам да спечелят? А ако пък не се интересуват от моя Приоритет и от това как оценявам работата им сега, то какво да очаквам после?

Да си затворя очите ли? Ако не си затворя очите, да си затворя ли устата? Чувствам се доста тъпо.

Пътят на учебника

За пръв път е клонирано животинче през 1952 – попова лъжичка. Тъй като това се е случило отвъд желязната завеса, това събитие не е отразено в социалистическите учебници. През 1986, обаче, в СССР е клонирана мишка. Не си спомням този факт да е бил споменаван в часовете ни по биология по онова време, макар че учителката ни ни преподаваше малко повече отколкото написаното в учебниците. За пръв път чух думичката “клониране” покрай овцата Доли (след 1997). Бих се учудила ако понятието вече е влезнало в българските гимназиални учебници по биология. Още повече бих се удивила да чуя, че българските учители по биология или философия поставят за обсъждане въпроси, свързани с клонирането.

Знам, че не е икономически оправдано училищните учебници да се редактират и преиздават всяка година, но учителите, биха могли да насочват вниманието на учениците си към нови значими събития в науката, когато преподават свързан с тях материал. Предполагам, че повечето ни учители научават за тях от телевизионните новини, понеже малка част от тях сърфират в Интернет, а още по-малка владеят чужди езици, за да могат да прочетат по-сериозни статии. Интересно ми е колко значимо трябва да е едно научно откритие / събитие, за да влезне в българските училищни учебници и колко време е нужно за да се случи.  А дали е нужно?

Религиозните символи в училище

В моето атеистично детство, единствената свързана с религията книга притежавана от семейството ни се наричаше “Занимателна библия”, беше пълна със смешни рисунки на Бог и антуража му и показваше абсурдността на библейските текстове. Бабите ми бяха атеистки, но пък правеха помени на дядовците, а едната от тях сама произвеждаше восъчни свещи за случая. Майка ми твърдеше, че на 6 години се отрекла от Бог, след като горещите й молитви към Богородица да съживи родната й майка останали без отговор. Което не й пречеше да боядисва яйца. Същото правеха и някои туркини по настояване на децата си – нали в училище се устройваха великденски турнири :) Но пък беше забранено ученици да влизат в църква по време на зрелищната служба, посветена на Възкресението.

В детството си майка ми прекарвала някои летни дни в двора на джамията, когато гостувала на роднини на село – там събирали всички деца, докато родителите им се трудели в ТКЗС-то, давали им закуска, а какички-гимназистки ги забавлявали и разказвали на ходжата колко по-голяма джамия са виждали в града.

И в моето и в нейното (на майка ми) детство и юношество, никой не е носил колиета и пръстени в училище, но пък всички са яли козунак и баклава.

На 5 години Стоян ми съобщи, че ще става “монас”. Отказа се след оглед на Бачковския манастир и съмнения, че там няма телевизор. В трети клас след училище отскочил до близката църква да обсъди някои богословски въпроси с попа. Между двете събития носеше в джоба си иконка, която сам пожела да му купя. Все още има такава на шкафа си, но започна да проявява лек интерес към житието на Буда и връзката между източните религии и съвременната физика.

Ако днес забраним на учениците да носят кръстчета и забрадки, как ще обясним на по-малките от тях, че не бива да носят в училище шарени яйца и курабии? Какво ще направим с думичките “Свети в имената на някои училища и с портретите и паметниците на училищните патрони, разположени на териториите на училищата?

Христоматия и пароли

В последните десетина години сред учениците ми (възраст 15-19) все по-рядко се срещат такива, които са чели книги по собствено желание. Собственото ми дете е прочело доста детска литература – художествена, научно-популярна, историческа. На 15 и половина, единствените книги “за възрастни” които е избрал да прочете са бестселърите на Дан Браун ( вероятно в 5 клас) и подобни на тях, “Животинската ферма” и “1984″ (преди гимназията), а сега е на вълна Стивън Кинг и криминалистика. Останалите са предлагани от мен книги на английски с основна цел подобряването на езиковите му умения, а изборът ми зависи от нивото на английския му.

На 16 години е време детето-читател да се превърне във възрастен читател, и ми се иска Стоян да започне да чете и други неща, особено хубава художествена проза. Как ли е възможно да се случи това?

В езиковата гимназия през 80те, след подготвителния клас уроците ни по английски представляваха неадаптирани разкази или откъси от романи. Бяха черно-бели, грозновати, почти без илюстрации, на вестникарска хартия, без забавни игри и упражнения, а още по-малко съвременен разговорен език. И все пак, днес, във времето на пълноцветния печат и педагогическата изобретателност, видях тези “морално остарели” учебници в друга светлина. Осъзнах, че те бяха причината да прочета много книги. Може да не се намираха на английски в Хасково, но почти всички бяха преведени на български и можеха да се заемат от градската библиотека. Четях с удоволствие тези откъси, а после и книгите, защото откъсите бяха подбрани внимателно и защото не се налагаше да ги анализираме по онзи взискателен академичен начин, по който работехме в часовете по български.

Докато преподавах английски като втори език в същата гимназия и наследявах големи ученици на ниско ниво, които се опитваха да ме приучат да прекарваме часовете в околните кафета, открих силно адаптираната класика и започнах да чета на глас мънички книжлета. След ваканциите някои ученици ми докладваха, че са прочели, например “Портретът на Дориан Грей” на български.

Наскоро в Abitare Иво Христов писа, че нашето поколение разменяло заглавия на книги като пароли. Макар че моето училище и тогава си беше доста провинциално в сравнение с НГДЕК или някоя от езиковите гимназии в по-големите градове, донякъде съм съгласна с  Иво. Но какво се случва когато повечето ти съученици по принцип не четат, а понякога и не притежават книги в домовете си (виждала съм такива домове)?

Върху развитието ми като читател повлияха и срещите ни (организирани от училището) с преводача Кръстан Дянков. И Стоян е ходил на няколко срещи с писатели и неизменно си е купувал техни книги след това. Очевидно това работи.

Как вие станахте читатели на качествена литература за възрастни?

Още по темата от Обединеното кралство

въпрос за възпитанието

Ако обикновено

обясняваме любезността с лицемерие,

наричаме майсторството комерсиалност,

подозираме интелигентността в лукавство,

дали децата ни няма да решат, че

грубостта, посредствеността и глупостта

са тъждествени на

сърдечността и добрите намерения?

Меко и аморфно

Снощи гледахме “Хвани ме ако можеш” с Леонардо ди Каприо и Том Ханкс – за момче, което напуска дома си на 16 и оцелява като фалшифицира чекове, а две години по-късно попада в затвора с дълга присъда. Беше красиво и твърде интелигентно дете, което заслужаваше вместо в затвора да попадне в някой от хубавите либерални колежи.

Защо не можа да избере друг живот? Защото не можеше да си представи други възможности, освен тези които му бяха показали родителите – ранен романтичен брак и артистично ходене по ръба на закона.

Когато навлезеш в юношеството, полето на възможностите се свива, защото започваш да осъзнаваш ограничеността на способностите си – на тялото и на ума си, а ако още в детството си си си представял твърде ограничена реалност, тогава в юношеството видимите избори са нищожни.

Всеки ден се сблъсквам с островчета на ограничени възможности – деца, на които отдавна е показано, че светът е беден на възможности, а те самите – бедни на способности. Мечтите обикновено се простират от намирането на работа като нечий служител до издигането до началник отдел, да речем – позиции представяни като изпълнителски и в никакъв случай като творчески, защото винаги има някой друг който да измисля какво да се прави.

Със също толкова ограничена екипировка тези деца ще станат съпрузи и родители – по начин, по който да не разочароват родителите си. Да не разочароват родителите си често е основната им мотивация – затова получават високи оценки (което в техните представи е равнозначно на образование), както заявяват сами.

Под знамето на “Може и така” се опитвам да им показвам и други възможности и да откривам у тях още способности, но това често се посреща с недоумение и недоверие от страна на децата, както и с тревога и ревност от страна на родителите. И все пак, продължавам да се опитвам да запазя у тях зона на неопределеност, от която да черпят нови и неочаквани представи за себе си и света – нещо като незатворена фонтанела.

мама джепето

Преди седмица в Кауфланд видях нещо като кукленска къща – тръгнах към нея, а после изобщо не я разгледах, защото беше от пластмаса. Проблемът не е точно в пластмасата (намирам някои пластмасови изделия за прекрасни), а в липсата на нещо, което ми е трудно да изразя с думи, но може би най-подходящите са хармония и цялостност – нещо е в повече или нещо липсва … Спомних си за дървените мебели, които дядо ми сковаваше и боядисваше за нашите кукли и ми се прииска да правя играчки. Преди повече от 10 години имах страстно желание да направя работилница за дървени играчки, и дори развивах идеята в ума си, но … От няколко дни си мисля да направя кукленска къщичка. Може би това лято?!?

Ако не беше постът на Яна, сигурно скоро нямаше да се наканя да пиша за това.

Ето три мои текста за играчките:

За най-красивите Барбита

За ужасните играчки

За прекрасните играчки

А тук един блог

Работа за философи

Някои знаят, че отдавна искам да покажа на света (още не знам как), че ученето на философия ти дава инструменти, с които да се справяш по-добре с работата си. Засега нямам време, но все пак мога да подготвям почвата с някое и друго откритие.

Днес това е обявата за работа от уеб агенцията “ABC Design and Communication”. Заглавието пълни душата ми: Търсим да назначим философ.

демократично

Понякога ми се иска невежите да нямаха право да гласуват, а по-просветените да поемаха повече отговорност да управляват света.

В такъв случай, обаче невежите ще останат невежи, тъй като няма да поемат отговорност и да осмислят последствията от действията и бездействията си.

Не че сега, когато невежите използват правото си на глас (и така въздействат на света), те свързват резултатите със своите причинили ги действия. Така те дори не се чувстват отговорни.

Нужно е известно време, за да започнат хората да забелязват връзката между своето поведение и последствията от него. За да се научат е нужна практика – като децата и горещите котлони.

И все пак, на децата които все още не са минали през кръщенето на котлона не им се дават права и отговорности, с които да въздействат сериозно върху останалите хора.

Ако с навършването на пълнолетие хората получават такива права и отговорности, би било добра идея преди това по някакъв начин да се освободят от адекватна част от невежеството си. Трябва да пипнат достатъчно котлони и да осмислят достатъчно връзки.

« Предишни публикации Следваща страница » Следваща страница »