полетът на костенурката

Интервю в Капитал.

Покрай любимите оплаквания на Анастас за изчезването на разнообразието по принцип и на езиковото в частност, преди няколко дни се замислих как е станало така, че в света са се появили хиляди различни езици. Предвид общата човешка природа, би било логично езиците по-скоро да си приличат, тъй като са създадени от същества от един биологичен вид. Дали гълъбите в Америка гукат различно от тези във Франция? Дали гълъби, израснали в отделни популации биха се разбрали ако се срещнат?

Знаем, че митовете от различни места си приличат, благодарение на архетипите, които са част от човешката психика. По същия начин, изглежда естествено да се раждаме с някакви езикови архетипи, а това, на свой ред, би означавало, че под езиковите различия има сходства, някаква обща матрица – не само за езиците-роднини, но и за всички. Ето защо изпитах удовлетворение, когато прочетох (в “Езиковият инстинкт”), че твърденията, че хопи нямат понятие за време и че ескимосите имат няколкостотин думи за сняг са митове.

Според тази книга, ние сме генетично предопределени да боравим с езици; езикът не е културно построение, изобретено на едно място и разпространило се по света, а универсално “биологично” явление. Всеки от нас носи способността не просто да учи, а да създава езици. Току що прочетох за сравнително наскоро родени езици – от говорещи и от неми хора. Интригуващото е, че за да се роди нов език са нужни деца, а не възрастни. Това ме кара все повече да се замислям по педагогически въпроси, но за педагогиката ще пиша по-късно. Ако нямате търпение, вижте блога на Царевна.

В последните години в нашия език навлезна думата “визуално”, хората се впуснаха да изучават езика на тялото, в съветите за кандидатстване за работа се отделя специално място за дрескода, а дизайнът заема едно от почетните места в битието ни. Като почитателка на Фън Шуй съм съгласна, че материалните обекти, с формите и разположението си в пространството влияят върху умовете ни, а оттам и върху благополучието ни; като почитателка на Йога се радвам на възвръщащата се гъвкавост на тялото си; изпитвам наслада от съзерцанието на творенията на природата и изкуството; като безсрамен лаик рисувам, свиря, пея, вая и танцувам; като още по-безсрамен лаик се ровя в тайните на физиката, биологията и пр. науки. Истината, обаче е, че всъщност живея най-вече в главата си и имам най-вече езика за средство за комуникация с живи и мъртви и за манипулация на околната среда. Освен това притежавам незаслужена магистърска степен по филология и формално си вадя хляба с преподаване на език, а най-често практикуваното ми хоби е писането.

В началото на учителската си кариера, за щастие, усетих, че начините, по които са ми преподавали език са смущаващи и че не искам да преподавам по този начин. В университета изучавахме тайните на езика по странно фрагментарен начин, който не успявах да свържа в една картина, поради което изгубих интерес към теорията. До днес връзката ми с езика е инстинктивна любов и непресъхващо желание да внушавам на хората, че всеки човек притежава вродена способност да научи какъвто и да е език и да им помагам да учат езици естествено, лесно и приятно.

През близо осемнайсетте години, в които преподавам английски, съм се опирала на инстинктите си и на собствените си размишления, откривала съм топлата вода. Мисля, че е крайно време да се върна към теорията и да стъпя на раменете на гиганти – не толкова за да извлека конкретни изолирани похвати, а за да си изградя модел, който да ми служи за гръбнак на постоянните импровизации.

Започвам с “Езиковият инстинкт” – книга, която от миналата година отлежава в шкафа, а от няколко дни тихичко ме вика.

Милко обича да чете романи, но винаги казва, че това е безполезно. Не знам дали го прави защото обича да се заяжда по принцип, но ми се струва, че поне донякъде си вярва. Всъщност повечето хора възприемат четенето на романи като вид бягство от реалността, но аз мисля, че качествената художествена проза по-скоро е истинско хвърляне в реалността. Тя ти блъсва в лицето неща, които не забелязваш или избягваш да забелязваш в живота си като или изчиства разсейващите те дреболии, за да се съсредоточиш върху същественото, или пък насочва вниманието ти към тях, за да осъзнаеш как замърсяват истинския ти живота.

Разбира се, има и прекрасни романи които не правят това, но те са от друг вид. В един тест за SAT бяхме попаднали на разграничение между “daydream / escape literature” и “истинската литература”. Като примери се разглеждаха криминални романи в сравнение с романи, чийто сюжет включва престъпления, но никой не ги определя като криминалета, напр. “Престъпление и наказание” на Достоевски. Първите носят временно развлечение и утеха, докато вторите по-скоро могат да те разстроят. Първите не те сблъскват челно с реалността, а ти помагат да я напуснеш. Ето защо са по-популярни от вторите. Хората страдат достатъчно в реалността, и с удоволствие я напускат от време на време. Ето защо им харесват филми като “Американски пай”, но не и такива като “Американски прелести”. Вторият е доста смущаващ и, както казват, “натоварващ”.

Харесвам класически криминалета – на Агата Кристи, Артър Конан Дойл, заради това, което ме кара да харесвам и елементарната математика – удоволстието да разрешиш някаква малка загадка – абе, като решаването на кръстословици. И все пак през живота си съм прочела съвсем малко криминалета. Привличат ме другите, истинските романи, а сюжетът винаги е без значение. Мисля, че те са врата, през която надзъртам в Цялото.

Може да са “натоварващи”, може да ме заболява от тях, но винаги проумявам по още нещо, а колкото повече проумявам, толкова по-щастлива се чувствам. Глупости говорят тези, които ви казват, че когато трупаш мъдрост, трупаш и тъга. Ако беше вярно, щеше ли да съществува изразът “Да гледаш философски на нещата”, а?

Мишо някога е обожавал да чете, но изучаването на литература в училище го е оставило фрустриран и отвратен дотам, че да започне да избягва четенето на художествена литература. Разговорът ни за смисъла от изучаването на литература продължи две години и се разпростря на десетки страници в неговите тетрадки за домашна и ме изпълни с омерзение от начина по който се учи литература в България, въпреки че когато бях ученичка, методът беше същият, но аз бях О.К. поради наклонността си към анализиране изобщо и любопитството си към начина по който анализират другите. Освен това, когато започнахме да анализираме литературата в училище, вече имах доста повече читателски стаж от средностатистическите деца (започнах да чета на 3.5) и любовта ми към книгите нямаше как да бъде разколебана от училището, на което обръщах минимално внимание. Някак бях усвоила и медитативното умение да се включвам в играта без да разсъждавам за смисъла й.

Училището, обаче, не е създадено за децата-изключения, които могат да го преживят без да им останат грозни белези. То следва да се съобрази с повечето деца, които се научават да четат на 7.5, а вкъщи може и да нямат книги. Училището следва да направи за тях това, което за мен направиха родителите ми, бабите и дядовците ми – да вдъхне любов към знанието, а не отвращение. Влюбените в знанието могат да научат всичко, точно както истински влюбените обожават да правят с любимия неща, които би им било досадно да правят с други. Едва когато се влюбиш в литературата, имаш шансове да се научиш да я анализираш.

Българският подход към изучаването на литература е чисто академичен от самото начало, което го прави осакатен и осакатяващ.

Академиците вярват, че Хамлет е измислица, че съществуват само Шекспировите думи, следователно може да се говори само за тях, но не и за Хамлет. Пука му на един седмокласник за художествените средства в разказа “Ангелинка”, но е почти сигурно, че вече се е влюбвал, по-вероятно безнадеждно и отдалече. Не е ли по-смислено да размишлява, разговаря и пише за влюбеното момче, отколкото за думите на Елин Пелин?

Академиците вярват, че не съществува останалият свят на Хамлет, че останалото е мълчание. Те не се интересуват от личността на Хамлет, а от средствата, чрез които Шекспир въздейства емоционално на читателя. Сякаш Шекспир е разсъждавал аналитично през понятията на литературоведската терминология докато е писал Хамлет и е обмислял хладнокръвно бъдещия ефект на всяка дума и запетайка, бидейки сигурен, че пиесите му ще се поемат от еднородна маса хора, които са програмирани да откликват еднакво на емоционални стимули. Ето откъде идват любимите на децата ни изводи, които следва да запаметят за да изкарат шестица, например, въздействието, което предизиква у читателя честото повторение на звука “р” в третата строфа на поемата Х.

Ехооо, всеки нормален човек се интересува от човеци, а не от буквата “р”. Ето защо в училище би било много по-полезно и завладяващо учениците да се съсредоточат върху героите и техните характери и съдби. Човеците се сравняват и идентифицират с хора, а не с буквата “р”. Докато го правят в училище, те се научават да четат, говорят и пишат, но още по-важно да осмислят себе си и останалите човеци. Така растат по-мъдри и добри хора. Този подход се нарича “критицизъм” и се схваща като твърде профански в съвременните академични среди. И все пак, в други страни той не е изхвърлен от училище и там освен че децата “наивно” вярват в героите, имат право на индивидуален емоционален отклик. Там не е нужно да прочетат литературни анализи за 7 клас, за да научат как трябва да се чувстват когато четат “Ангелинка”. Няма нужда и да изследват епохата в която е творил авторът, защото влюбени плахи момчета е имало и ще има вечно.

Енея е първокурсничка в СУ, учи журналистика. Наскоро сподели, че иска да учи в чужбина, защото тук никой не взема образованието насериозно. Тя търси сайт, в който да е събрана много информация за образователни възможности в различни страни, за да може по-бързо да се ориентира и избере университети в които да кандидатства.

Това несъмнено е полезно, но не е единственото, нито първото което бих направила за да избера университет. Бих започнала от себе си. Бих се запитала за какво ми е да уча в университет.

За повечето хора които познавам, този въпрос е излишен, а очевидният отговор е, че в университет се ходи заради знания, умения и диплома (не всеки ще се сети непременно за първите две), които да ти осигурят работа, т.е. университетът е място, в което научаваш “занаят”. Повечето хора не очакват нищо друго освен кариерна подготовка и диплома. Ако бях Енея, щях да искам (и) други неща, но засега няма да говоря за тях.

Ако избираш университетско образование като професионална подготовка, вероятно очакваш университетът да е доста наясно с актуалните изисквания на пазара на труда и да реагира бързо и гъвкаво на промените в него. Днес това е много важно, защото светът се променя много бързо благодарение на непрекъснатите открития и изобретения, които бързо стават част от живота (и работата, ако я броиш за нещо отделно от живота), превръщат се в стандарт, с който се налага своевременно да се съобразиш … за да изоставиш като се появи нещо ново, а то не забравя да се появи. Промените идват и по други причини – демографски, екологични и пр.

Да си представим университет който се променя бързо, за да те изстреля на пазара на труда адекватно подготвен. Започваш работа скоро след това, но … браншът ти се променя ( а нищо чудно и да започне да изчезва полекичка като Чешърския котарак). Какво ще правиш? Ще се върнеш ли отново в университета за да се подготвиш за актуалното? Доведена до логическия си завършек, тази идея предполага никога да не излизаш от университета, иначе ще си като това, което казват моите съграждани за техниката “В момента в който я купиш, и вече е остаряла.”

Повечето хора, обаче, не прекарват живота си в университета, а част от тях се справят професионално в променящия се свят. Ако поне трийсет години след дипломирането си успяват благодарение на самообразование, за какво са им били няколкото студентски години в младостта? Дали е само заради дипломата – билет към кариерния Дисниленд? Знам, че за много хора е вярно, но знам и че за много хора не е. Вярно е, че в зависимост от специалността, някои от знанията ни остаряват и се превръщат в непотребен отпадък, но на някои хора им се случва да им остане нещичко. Точно заради него, те са готови да правят дарения на своя университет години наред – от благодарност.

Какво е това нещо? Истинското образовани. Някои го дефинират като “Това което ти остане в главата, след като забравиш фактите.” Струва си да уловим този фантом, но ще го оставим на мира засега.

Нека поговорим за хартийките – билетите за голямото шоу – дипломите. Знаем, че днес много хора се занимават успешно с неща, за които нямат диплома. Знаем и че за някои прилични работни места или стартиране на собствен бизнес не се изисква диплома. За някои, обаче, се изисква, и го намираме за справедливо, понеже повечето от нас не биха искали да ги оперира хирург без диплома. Някои работодатели държат да имаш диплома от престижен университет без значение по каква специалност. Според тях, тази диплома показва, че си добре образован. Хм. Май отново стигнахме до фантома.

Да помислим на първо време за професиите, за чието практикуване не е задължително да притежаваш диплома. Щом съществуват такива професии, значи хората някак се подготвят за тях. Въпросът е как. Това предполага и въпроса дали е по-добре да се готвим за избраната професия в университет или извън него. Какви са основанията за съществуване на университет, без чиито дипломи можем да минем? Какво толкова важно може да ни предложи? Може ли? Моят отговор е, че който го може го може, а който не го може, не го може. Който го може, има сериозни основания за съществуване.

Искам да напомня за понятието non-degree student, т.е. студент който не учи за да придобие диплома. Какво търси той в университета?

Освен това, днес се роят онлайн програми, много от които водят до легитимни дипломи, някои от които от известни университети. Някои ги избират защото не могат да си позволят да учат като редовни студенти. Други могат да си го позволят, но смятат че не им е нужно. Чуват се гласове, че университетите като материално съществуващо място имат все по-малко оправдания за съществуването си (напр. лаборатории, които са твърде скъпи за да бъдат притежание на частни лица и пр.) Други, обаче, им отвръщат, че не това е най-важното, че дори за студенти, които не се нуждаят от нищо повече от книги, тетрадки и писалки, е важно да пребивават физически на кампуса. И някои всъщност плащат $ 50, 000 на година за това. Какви са техните основания?

Надявам се Енея да не остане разочарована. Бързам да я успокоя, че това няма да е последният текст по темата, затова смятам за напълно достатъчно, че отговорих на един въпрос – откъде бих започнала ако смятах да кандидатствам в университет. В останалата част по-скоро задавах въпроси. Ако бях Енея, бих размишлявала над всеки абзац, бих се опитала да отговоря на всички зададени вупроси, бих записвала всички пораждащи се въпроси, бих се опитала да им отговоря, и бих после ги задала на тези, от които очаквам помощ.

Хайде, Енея! Ти си на ход.

Ако намираш текстът за полезен, гласувай за блога, за да стигне до повече хора.

Енея, благодаря за видеото. Ще пиша за нещата които те интересуват по-късно. Обещавам. Забавлявайте се с този сайт.

Здравословна храна

И още една история от вечерните ремонти на чии ли не компютри.

Клиентите ми се бяха опитали сами да си чистят вирус, и като резултат дискът им беше сериозно поомазан. Успях да спася системата и данните, но исках да проверя диска за грешки, а след това и за вируси. А дискът беше голям и доста пълен, така че въпреки бързата машина се очертаваше поне час чакане.

- Чичко, ще може ли да се оправи компютърът?

- Поли, не пречи на чичкото! - обажда се от другия край на масата майката. - Искате ли да вечеряме, докато минат тези проверки?

- Ще може, Поли. Да, благодаря ви.

- Ще сложа направо тук, в хола. Не зная дали харесвате здравословна храна, но ние много я уважаваме. Особено заради детето. Много е важно организмът му да получава пълноценна, балансирана и здравословна храна. Пък и ние покрай него, и за нас е от полза, поддържа ни… Поли напоследък се оплаква, че децата в училище й се смеели, че била понапълняла, затова й регулираме храната. Само пълнозърнест хляб, от нелющени зърна, много е богат на витамини. Зеленчуците ги купуваме само от проверен производител, който не ги тори с изкуствени торове. Много плодове и натурални плодови сокове, изобщо грижим се. Малко по-скъпичко е, но за щастие можем да си го позволим.

- Чудесно е така. Виждам, че не сте вегетарианци?

- Не, не сме. Всъщност ние с мъжа ми рядко ядем месо, но за детето белтъчините са важни. Сиренето го купуваме от село, домашно, за да е истинско. Два пъти седмично задължително готвим риба. Като идем на ресторант или на почивка, ядем каквото има, но в къщи гледаме диетата да е качествена. Харесва ли ви мусаката?

- Разкошна е. - Наистина е отлична. И не мога да отрека, не са орторексици. Храната им е реално пълноценна и полезна, дори специалист трудно би съставил по-добра диета. Приятна изненада на фона на днешната действителност, пълна с изкукали на тема “правилно” хранене маниаци.

- Чичко, а филмите за Изаура ще се запазят ли? Още не съм ги догледала. И Покемоните.

- Мисля, че да, Поли. - Вглеждам се внимателно в нея. Най-обикновено осем-деветгодишно дете. Добре възпитано, наглед интелигиентно. Какво точно не наред чувствам?…

- А онзи сериал за Мерседес и Фелипе, забравих как се казва? Че татко едвам го намери.

- Надявам се да се запази… Поли, обичаш ли приказки? - Лапвам последната хапка десерт и оставям лъжичката.

- Амии… Да. Гледах за Нова година приказката за Пепеляшка, много беше хубава. А преди това бях гледала една приказка за една китайка, дето отиде да воюва, и тя беше хубава. Ама не помня вече как се казваше, отдавна беше…

- А четеш ли приказки? Или мама чете ли ти?… Чела ли ти е като малка?

- Не. На филм са по-хубави.

- А какви книги харесваш?

- Амииии… Чета си учебниците. Всяка вечер, заедно с мама…

- Нямаме много време за книги - намесва се майката, лекичко изчервила се. - С това натоварване и на работа за мен, и в училище за нея, и като учим вечер по два-три часа, вече нямаме сили за четене. Гледаме по някой филм, и заспиваме… - Тя става, прибира чиниите и ги понася към кухнята. - Може ли да ви оставя за мъничко? Само да измия чиниите, че миялната машина е повредена…

- Разбирам ви. Няма проблем, ние с Поли ще се позанимаваме, докато проверявам компютъра. - Нищо осъдително в това да те мачка преумората, и да нямаш време за книги. И аз съм така, а допреди десетина години без поне една нова книга на ден не можех да заспя. Но усещането, че съм по-близо до идеята какво не е наред с детето, не ме напуска. Оглеждам се - върху шкафа отстрани има купчина вестници. Вземам един, отгръщам го на кръстословицата, и измъквам химикалка от чантата си.

- Поли, ще ми помогнеш ли да порешаваме кръстословица, докато чакаме компютърът да стане готов? - Бързо оглеждам кръстословицата. Стандартните кръстословичарски думи, които свикналите с този жанр сигурно вече попълват направо с гръбначния си мозък. Нищо, ще импровизирам:

- Двете имена на бразилска актриса, изпълнителка на ролята на Изаура. - Напрягам ума си; за щастие, по чудо успявам да се сетя. - Започва с “Л”, завършва на “ш”. Поли, сещаш ли се?

- Не. Не я зная. - Тя въздъхва.

Ама съм глупак. Кое осем-деветгодишно дете ще помни имената на актьори? Я да посваля летвата.

- Добреее… Тук има “Приказка от Шарл Перо”. Започва с “Котаракът в”, и има още пет букви за попълване.

Поли мисли известно време, след това отново въздъхва… Случайност?

- Плодът, с който злата вещица се е опитала да отрови Спящата красавица. С шест букви.

Поли най-старателно мисли. Пробва едно-две неща на броене на пръсти, но се отказва. Да не би да има някакво нарушение на паметта?

- Китайска принцеса, преоблякла се като мъж и воювала в китайската армия. С пет букви, започва с “М”.

- Мулан! - изстрелва Поли и направо грейва. - Онази от филма, нали?

- Точно така… По какво принцът издирва избягалата от бала Пепеляшка?

- По обувката! Кристалната, дето ставаше само на нейния крак. И лошите й сестри я пробваха, но не им стана, а само на нея стана, и принцът я позна! И се ожени за нея!

- Благодаря ти. - Правя се, че пиша. Определено и дума не може да става нито за проблем с паметта, нито за ниска интелигиентност… - Името на една от костенурките нинджа, започва с “Д”?

- Донатело! - Поли отново грее от удоволствие.

Малко по малко картината се оформя. Поли може да изброи всички главни героини и герои в няколко известни сапунени сериала и в няколко анимации за деца, най-често многосерийни и нискосъдържателни, да разкаже сюжетите им - и с това светът й свършва. Не знае други градове в България, освен София и Мичурин (била е там на почивка). Нито пък дори един град извън България. Чувала е, че САЩ, Франция и Англия са държави, но няма представа къде са. Всъщност, няма представа, дори детска, и какво е държава. Знае какво е Витоша, но не и какво е Рила или Пирин. За Балкана са учили някакво стихотворение, не може да си го спомни, но помни, че е планина. Някъде. Не знае къде точно.

С ученето положението не е много по-добре. Знае прилично добре утрешния урок, но няма никакъв спомен какво са учили преди седмица. Нито пък разбира защо й е да го помни - нали вече е минало, изпитали са я на него, пак ли ще я изпитват? Чете добре, но пише с ужасни правописни грешки. Повече, отколкото на най-слабите второкласници по мое време. Не, учителката не й се карала. Даже я давала за пример - тя пишела най-добре в класа…

Но най-трагично е положението с приказките - извън изгледаните на филмчета четири-пет не е чела или чувала нито една. И според мен това е най-страшното. Не е могла да научи от тях, че е добре да си верен, а не да предаваш. Че печелят добрите и щедрите, а не силните. Че “красиво” означава не само рокличка или панделка. Че доброто е по-силно от злото, и накрая винаги побеждава, колкото и да е силно злото… Цялата вселена на приказките, цялата им мъдрост и богатство, е минала покрай нея, оставяйки в най-добрия случай дребни прашинки…

- Благодаря ви много, че ме отменихте покрай Поли. - Майката се е върнала от кухнята. - Чух, че сте лекар. Как ви се струва храненето ни?

- Хм… В едно отношение малко непълноценно. - Опитвам се да го кажа с най-приятелски и мек тон. Като добър приятел, който иска да помогне със съвет, а не да критикува.

- Моля ви, кажете! Задължително ще го вземем предвид! - Майката внезапно е загрижена. Слава богу, не конфронтирана.

- Физическата храна е просто идеална. Не познавам специалист, който да може да подбере по-добра. Но ми се струва, че има нужда от малко по-пълноценна диета за ума й.

- Хм? - Жената усеща, че казаното е с най-добри чувства, но някак не успява да го асимилира. Смяната на темата май е била прекалено рязка.

- Блюдата на масата са храна за тялото ни. От нея то се поддържа и изгражда, и ако е качествена, расте здраво и силно, нали? Точно същото е с духовната храна, и личността ни. Духовната храна трябва да е здравословна, силна и достатъчно, за да се поддържа и расте личността ни здрава и силна. Извинявам се за тромавата аналогия…

- О, разбирам ви, разбирам ви! - Очите на майката на Поли направо блесват - къде от желание да научи нещо ново, полезно за детето, къде и от облекчение, че няма да я критикувам. - Препоръчайте ни подходящи неща!

Слава богу, с тази жена може да се говори. Дори с моя подход на слон в стъкларски магазин успях да открехна вратата.

- За нейната възраст най-подходящи са хубавите приказки. Те са вековен концентрат на мъдростта на човечеството, поднесен във вид, идеално смилаем за деца. И личността не затлъстява от тях, колкото повече попие, само е по-добре. Енциклопедии за деца, пътеписи, приключенски неща също са чудесни - но най-пълноценни са приказките. Не само за нея, но и за нас. Аз съм по-голям от вас, но никога не пропускам възможността да препрочета хубава приказка. Така поддържам личността си, точно както фитнесът и аеробиката поддържат тялото. А личността е много по-важна и в бизнеса, и във всекидневния живот, отколкото физиката…

Разменторствах се. Мамка му, кога ще се науча да поднасям нещата в лек и учтив вид? За щастие, майката на Поли е добронамерена, и не е тъп и ограничен човек, ако и също да има нужда от по-силна духовна храна.

- Мислите ли, че ще й помогне? Някои специалисти казват, че приказките са вредни за децата, защото ги откъсват от реалния свят.

- Прекаляването с приказки наистина може да има този ефект. Но за него е нужно детето да се занимава от сутрин до вечер само с тях, и да не се интересува от нищо друго. Надали Поли ще стигне дотам, а и да стигне, винаги могат да се вземат мерки… А иначе, приказките са концентриран опит именно от реалния свят. Те дават в едночасов разказ това, което иначе отнема дори на интелигиентен човек години, за да го разбере от горчив опит на свой гръб.

- Мммм… Май наистина е така. Като се замисля, много важни и ценни неща съм научила точно от приказките, които дядо ми четеше като дете.

- И ако можете, й ги давайте не само като филми, но и като книги. В сравнение с филмите, книгите са като пълнозърнест черен хляб до белия хляб. Иска повече дъвкане, и наглед е непривлекателен - но упражнява челюстите на ума, и го свиква да се справя истински. Да сглобява, да мечтае, да визуализира, да търси смисъла сам, а не да разчита наготово… Да, има и чудесни, мъдри и ценни филми. Но като цяло книгите са по-истинската храна, те упражняват мозъка, развиват го и го поддържат във форма…

Прекъсвам се на средата на думата. Пак се разменторствах.

- А кои книги са хубави? Помня, като ученичка бях чела една книжка за едни италиански ученици, мисля че се казваше “Сърце”, много ми хареса.

- Наистина е чудесна книга. Но може би все пак трябва Поли да мине първо през приказките. Те дават основата, над която книги като “Сърце” надграждат…

Докато пресичам улицата към колата, си мисля - дали не прекалих? Дали не ме взеха за нахално куку? Мисля, че не - все щях да усетя отсянка в отношението.

И ще е добре, ако по някакъв начин започна отново да заделям време за четене на хубави и полезни книги. От много време вече умът ми мързелува, и личността ми мъничко по мъничко изтънява. Време е да ги пораздвижа.

Не зависимо дали работиш с ръцете или с ума си, дали си служител или самонает, когато работиш дълги часове на ден, нямаш време и сили да се замислиш за ставащото по-далеч от работното ти място, дома ти и кафето/кръчмата, в които се отбиваш.

Не знам как някога хора като Джек Лондон са намирали сили да четат, мислят и пишат, докато в същото време вадят с пот и кръв хляба си. Докато аз се опитвах да го правя при 10-12 часов работен ден допреди няколко месеца, трябваше да ставам в 5, после в 4.30.

Човек свиква, но отвиква да се радва на живота. Започва да става твърде прагматичн и суров и да съди всяка “фриволност”. Личи си не само по блога му.

А хората имат нужда да се радват на живота. Ето защо предпочитат в свободното си време да се забавляват, а най-евтиното забавление за повечето хора е телевизията.

Социализмът отгледа поколения хора, на които не им се налагаше да се грижат сами за себе си. Не им се налагаше да вадят хляба си с кървав труд, затова и израстнаха трогателно невежи по отношение на парите – техния произход и поведение. Какво им пречеше да развиват ума си в предостатъчното свободно време?

Работата на повечето от тях не предполагаше творчество, защото всички процеси се планираха на едро, отвисоко, и един разработен проект се внедряваше в цялата страна. Когато работата ти е скучна, и когато нямаш опцията да промениш процес който ти се вижда, меко казано, неефективен, развиваш циничност или леност на ума, или и двете. Или ти писва от безсмисленост и емигрираш.

И все пак, повечето хора остават. Повечето навикват с безсмислието, леността, цинизма. След работа включват телевизора. Нямат нищо смислено за казване на децата си.

И сега е така, но има разлика между детството в соца и детството сега. Тогава държавата настояваше да възпитава децата в идеали и да ги занимава с интересни неща след училище – едно за да не създават проблеми докато бездействат, друго – за да ги индоктринира.

Така че, повечето родители си останаха същите – работа, телевизия; някои станаха дори по-лоши, защото животът ги притисна, а те не знаят как да се справят сами, така че успяха да внушат собствените си уплаха, безпомощност и цинизъм на децата си.

Основната промяна за децата дойде от три места: от училище, от медиите, от организираните извънкласни занимания (или по-скоро липсата на такива).

Училище

От основно място за индоктриниране, училището се люшна в другата крайност – новата политическа коректност повелява да не се говори за нищо, което би могло да намирисва на политика. Спомням си, че в началото на 90те, един твърде образован и одухотворен човек преподаваше английски в една гимназия, защото съвестта му не позволяваше да изостави учениците си там, след като вече беше получил асистентско място в университет. Един ден родителите възроптаха срещу него, защото си позволил да обясни значението на думата “ксенофобия”. Обвиниха го в политическа пропаганда. Човекът беше потресен, но довърши учебната година заради децата. Предполагам, че повече никога не е преподавал в училище. Ето как училището смело отряза всякакви мисли за ставащото извън класната стая.

Освен това, училището стана доста скучно и безсмислено място, с изнервени, озверени, безпомощни и цинични учители – също като родителите у дома.

На никого не му беше до децата, и, както наскоро прочетох в един коментар, новите поколения израстнаха като плевели – нежелани, на които никой не възлага надежди.

Извънкласните дейности

Много от тях изчезнаха. Тези които останаха, не се надпреварват да привличат нови питомци, защото няма смисъл да претоварват малкото ниско-платени и демотивирани ръководители.

Тогава се повявиха някои частни алтернативи, но много от тях са или финансово-недостъпни или не кой знае колко качествени, понеже наетите служители не са кой знае колко добре платени отколкото учителите. Много от тях всъщност са действащи учители, които се опитват да свързват двата края.

А когато се налага да гледаш на децата като на 5 допълнителни лева към седмичните доходи е много жалко.

В по-малките населени места извънкласни дейности няма. Не че там са били кой знае колко достъпни и през соца, разбира се. Всъщност в някои от оцеляващите села, децата са заети да отглеждат тютюн.

Много родители, пък, дори не знаят за съществуването на някои извънкласни дейности, понеже непрекъснато се повтаря, че не са останали такива.

Разбира се, децата имаха своите баби, както и безработни родители, но това не означава, че някой им обръщаше внимание. Телевизията стана целодневна, а после денонощна. Бабите и майките бяха заети да гледат по няколко сапунени сериала на ден, в добавка към “Искрено и лично”, “На кафе” с Гала и т.н. Може да се уверите в това ако прегледате списъците с имената на учениците в начален и прогимназиален курс – много от имената са на герои от сериали.

Телевизията

Тя се погрижи за децата. В домовете се появиха по няколко телевизора, така че родители и деца нямаше нужда да пребивават дори и физически в една и съща стая.

Познавам деца, които израстнаха с Cartoon Network в комбинация с Планета – деца на приятели, съседи и роднини.

Те четат трудно, защото са свикнали информацията да влиза без усилия от тяхна страна в умовете им под формата на звуци и картинки.

Те не могат да се съсредоточат за повече от 5-10 минути, защото са свикнали стимулите да се сменят бързо – като музикални клипове или анимационни филми, в които има много и резки движения и отчетливи звуци.

Спокойствието на класната стая ги приспива – няма достатъчно движение и звуци. Ето защо си ги създават сами.

Те са твърде цинични от малки, защото моделът им за семейни и пр. социални взаимоотношения е зает от сапунените опери, в които всеки се чуди как да прецака всички останали.

Телевизията ги научи какво е яко – нещата, които се рекламират и продават, силиконовите момичета и безсловесните мъже с бицепси и големи коли.

В редките случаи, в които общуват с родителите си, тези деца получават посланието колко са жалки и как няма бъдеще за добрите и образованите. И все пак, родителите искат да направят нещо значимо за децата си. Затова теглят заем или отделят от залъка си, за да ги заведат в магазина ( тези дни отвориха няколко нови магазина за дрехи в Хасково; майки с дъщери пристъпват с благоговение, като в Лувъра или в храм) – да им купят модерен GSM (“Да не се комплексират” ми обясни една позната с доста по-ниски доходи от моите, но затова пък с доста по-скъп телефон), дрешка, а за фризьор, козметик, залепена коса, силикон, маникюр – това са услуги от първа необходимост за подрастващите. Не мога да си спомня естествения цвят на косата на племенницата ми, която току що завърши четвърти клас.

Всъщност, в началото исках да напиша само това, че когато човек е твърде зает да изкарва пари, той се затваря в много малък свят. В това време, в големия свят големите хора с големите пари предопределят живота му. (Не, не става въпрос за конспирация. Не е луд тоя, който яде баницата. Когато ти не мислиш, някой друг ще трябва да помисли вместо теб. Защо да не изкара пари от това?)

Същият ефект се постига и ако човек е твърде зает да се забавлява по определените от бизнеса начини. Това е Прекрасният нов свят на Хъксли, конвергенцията на Сахаров с хастара навън.

Ако смяташ, че си струва този текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.

час по английски

час по химия

Във връзка с предния текст, искам да попитам дали знаете какво се случва в класните стаи? Ако имате деца, разказвали ли са ви за това как протичат часовете им? Можете да намерите стотици подобни клипчета във Vbox.