България каквато е била и можеше да бъде

Един от онлайн фаворитите ми, Зелен Бетон, който няма блог, но пише впечатляващи коментари в блогове, се съгласи да публикувам коментара му по мой текст като отделна публикация:

Като малък намерих на тавана паспорт на единия ми прадядо. Черен, ожулен от носене, с царския герб и дъговиден надпис „Царство България – Royaume de Bulgarie“. Вътре всичките му страници бяха пълни с гранични печати – от комшийските страни до Италия, Швейцария, Франция, Белгия и Германия. Явно си е извадил нов, защото в тоя е нямало повече място. Паспортът трябва да беше някъде от 30-те години, защото помня, че имаше немски печат с орел и пречупен кръст (момчешкият ми акъл, естествено, се впечатли най-вече от това).

Прадядо ми е бил обикновен селски търговец. Вярно, с дюкян и двукатна къща на чаршията, в голямо и богато (тогава) село в равнините на Северна България; вярно, носел е на прабаба ми капели от Виена и платове от Брюксел, но… селски търговец. В изостанала аграрна България, започнала да се гради като независима държава от едва 50-тина години. В континент, който само 15-тина години по-рано е бил арена на световна война.

Човекът никога не се е занимавал с политика, нито е бил масон или част от нечий „приятелски кръг“, нищо такова. А е можел да си позволи (и е имало обществено-политически и икономически условия спокойно да го прави) да ходи да сключва сделки из Европа. За качествена стока. За собствения си дюкян и за някои по-дребни търговци от околните села, на които е продавал на едро. Търгувал е в австрийски шилинги, швейцарски франкове и немски райхсмарки (и счетоводни книги намерих). Това е по времето, когато на българските левове е пишело „БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА БАНКА плаща предявителю въ замяна на тая банкнота СТО ЛЕВА ЗЛАТНИ“…

Айде сега да си приказваме за европейско икономическо пространство, Шенген, нива на потребление, жизнен стандарт, стабилност на икономическата среда, отношение към малкия бизнес…

Не помня къде е този паспорт, със сигурност обаче не съм го изхвърлил. Няма как да изхвърля толкова красноречиво доказателство колко жестоко Европа (и България в частност) е била дръпната назад от злощастното съчетание от фашизъм, последван от комунизъм. Ако тия двете черни дупки не бяха препречили пътя на спокойното еволюционно развитие… не съм сигурен дали ни стига фантазия да си представим къде бихме били сега.

Хаос и страх

Аз ли не знам как да работя с търсачка или за Хасково от около полунощ няма никаква информация? Ако вярваме на публикуваното до момента, имало е доста грешки, нарушения и вероятно властови натиск. Явно борбата е жестока, но и страхът е голям, иначе защо местните медии биха мълчали така?

Преди четири години написах това и продължавам да го мисля.

Относно президентските избори – нито един от оставащите на балотаж не е моят избор. Не искам ББ да си има и президенство, а пък БСП вече ми звучи омерзително и непоносимо.

Тези дни започвам да привиквам към мисълта, че май оттук наътатък тези на които залагам ще са все губещи, понеже мнозинството определя правилата. Въпреки това гласът народен продължава да не ми звучи като глас Божи. Понятието “мъдростта на тълпите” не се отнася до решенията на моите сънародници.

Най-после изпекох хляб

Преди месец и половина един приятел ми напомни, че преди година и половина в блога на Василена съм декларирала намерения да започна да си произвеждам хляба собственоръчно. Оттогава насам той ми споделяше своя хлебопекарски опит и вдъхновение. А аз все не намирах време и подходящи условия. До миналата седмица, когато забърках брашно и вода в един буркан, за да поканя нужните бактерии да се пробудят и да си произведа сама квас, който да използвам вместо фабричната мая, понеже той бил нещото, което правело домашния хляб специален.

Това се случи след като събрах в малко книжле писмата на въпросния приятел и ги миксирах с копи-пейстнатите инструкции от сайта на хлебопекарната “Слънце-Луна”. После принтирах, чаках, четох и накрая започнах.

Хлябът се получи по-кисел отколкото ми харесва – вероятно не само заради самия квас, но и заради количеството на ръженото брашно (смятам да го намаля следващия път), но пък изглеждаше добре отвътре и отвън, а при съчетаване със сирене / орехи / грозде, киселостта не се усещаше. Пипи (1 г. 4 м.) го яде натурален цели два пъти по собствено желание.А кората беше страхотна – твърда и хрупкава.

Следващият път ще сложа по-малко ръж и няма да пека в метална форма, а ще го метна в тава, непосредствено преди печенето, за да остане открит от повече страни.

Най-важното: става лесно и не изисква ударно месене, а съвсем лекичко по някоя минутка!

Аз съм Муза

Наложи се учителката ми по рисуване да си тръгне преди мен; помоли ме да оставя акварела си в ателието, за да го види. Бях започнала добре, но скоро оплесках нещата; започнах отново и отново оплесках. Междувременно ходих и на зъболекар. За да не се омерзя съвсем (пък и за да измия срама), малко преди да си тръгна, нарисувах от натура с кафяв химикал един кестен. Оставих го на статива, а акварелите на пода.

Когато на следващия ден минах през ателието, Атанаска беше нарисувала страхотен акварел, какъвто скоро може би няма да успея да нарисувам. Оказа се, че била вдъхновена от онези неща на пода, а кестена беше преместила небрежно в една купчина с листове. Питах я дали й харесва и тя ми каза, че го харесва, но веднага се впусна да разказва надълго и нашироко какво вдъхновение получила от акварелните ми опити. Няколко часа по-късно го разказа и пред други.

На третия ден направи още един вдъхновен от същото акварел и заяви, че прекъсвала другите неща, по които работеше напоследък, понеже неудържимо й се рисували акварели (вдъхновени от онези неща на пода).

Останах си озадачена.

Нещо против блатата?

Не мога да разбера манията за борба с водораслите във фонтани и градски езерца. Бистрата отровна вода е толкова скучна в сравнение с живите, живописни, замечтани зеленясали местенца. Спомням си за езерцето с червени и черни рибки в градинката до театъра. Ако все още беше там, щях да го посещавам всеки ден.

Вече са там!!!

Преди около два месеца писах за Вени Боро и помолих читателите да  помогнат тя и малката й дъщеричка да стигнат до Нигерия, където се намира мъжът й Джони, баща на малката Теса. До вчера Джони не беше виждал на живо детето си, защото не му позволяват да дойде в България. Заради остарелите ни имиграционни закони, се наложи младото семейство да се събере в Нигерия, където животът им ще бъде по-труден, но пък ще са отново заедно след около година раздяла.

Събирането на парите за билет и визи не беше съвсем лесно, а след това властите бяха отказали да издадат паспорт на детето. Продължават делата на семейство Боро за могат да живеят заедно в България.

Вени и Джони не са единственото семейство, което бива разделено от Държавата.

Светла Енчева писа в блога си за заминаването на Вени и детето.

Благодаря на всички, които помогнаха на Вени и детето да заминат при Джони!

Чудене

Тези дни купих българското издание на National Geographic в пакет с книжка, в която са включени всички публикации за България досега. Започват от 1903 година.

Бях впечатлена (но не и изненадана) от две неща:

-          Старите текстове са  огромни в сравнение с тези, които виждаме в списанието в последните години.

-          Старите текстове си позволяват политическа некоректност – например да квалифицират етнически групи.

Радвам се, че купих пакета с притурката, понеже от нея научих за българската история повече отколкото някога съм научавала в училище. Склонна съм да мисля, че преди сто години американците не са имали причини да бъдат умишлено необективни.

Чудя се как описаните в статиите българи са се превърнали в това, което са повечето ми сънародници днес (нещо, което, меко казано, не ми харесва). Като че се засилиха подозренията ми, че периодът на соца е въздействал неблагоприятно. Тези подозрения ги имам откакто четох за пръв път статии на Иван Хаджийски; засилиха се откакто четох огромното интервю с Леда Милева.

За пръв път се замислих за това, че след Освобождението, България е стартирала като бедна страна, а е постигнала огромен напредък за трийсетина години – в образованието, политическото устройство, бизнеса. И е натрупала съвсем малко външен дълг, особено в сравнение със съседните страни. А днес много хора се оправдават с липсата на пари за много неща.

Елитната гимназия, нея Господ пази я

Отскоро съм член на една затворена група на бивши ученици от нашата гимназия. Май ме е добавил един Фейсбук приятел, който не е наясно, че аз съм от  по-новите поколения, които нямат нищо общо с онова, за което ежедневно иде реч на стената на тази група. Дали защото е нова, но в нея кипи живот  – качват се снимки, пишат се коментари и т.н. А аз само се наслаждавам на отминалите времена, на които не съм била свидетел.

Започнах да уча в тази гимназия през 1984 и завърших през 1989. Още докато бях ученичка си давах сметка, че моят випуск е класи под завършващия. Не само че така и не се научихме да изглеждаме и да говорим като тях пред публика, но така и не направихме заедно нищо култово. Всъщност ние дори и не чухме култовите истории. Кой трябваше да ни ги разкаже?

Днес си спомнях нашия класен.  В осми клас ние имахме нужда да го обичаме, да ни обича, да научим нещо за себе си и за света от него, но той беше твърде самовлюбен и не можеше да дава, а това което очакваше да получи от нас беше възхищение. Твърде скоро просто ни намрази и започна да търси всякакви поводи да налага административни наказания на колкото се може повече ученици, особено на момчетата. Така че беше нещо обичайно солидна група момчета да са с „намалено поведение” един срок, а следващият друга солидна група момчета … и така до завършване, а някои понесоха и последствията на неблагоприятните „характеристики”, които им беше написал. Заживяхме си като сираци и станахме известни като проблемен клас, макар че бяхме стартирали като елитният клас на випуска. Течението ни понесе, и всеки си се спасяваше сам. В крайна сметка, първата година след завършването ни, само три момчета от класа бяха студенти. Откакто сме завършили, класният ни не ни поздравява. Веднъж направи изключение за мен, когато, вече пенсионер, присъстваше на училищен празник, а аз по това време преподавах там, та имаше доста хора в учителската стая и беше някак неудобно …

Чужда ми е всякаква носталгия по това училище, с изключение, може би, на дните, в които подавахме тухли за да построим новата си самостоятелна сграда, пред която модерната абитуриентска традиция повелява да се вандалства, например по този начин.

Всичко това си има и положителните страни – това ми позволява да не се чувствам задължена шовинистично да се умилявам, а по-скоро ме поставя в позицията на онова дете от „Новите дрехи на царя”. Мога да си позволя да критикувам, а също и да  призная, че когато започнах да уча в един провинциален университет, прецених че основната маса преподаватели са на значително по-ниско ниво от учителите ми в гимназията, а състудентите ми на значително по-ниско ниво от съучениците ми.

И какво от това? Днес децата ни са на значително по-ниско ниво от нашите випуски, но това не ни прави кой знае колко велики.

P.S. Вероятно е нужно да дефинирам думичката „ниво” в този контекст – означава интелектуални и духовни търсения и умения. А ако ме питате какво кара учениците да изсипват лайна пред училището, ще ви отговоря, че човек има нужда да твори и да намира смисъл, а когато творческият му порив бива подтискан, а смисълът е далеч, се получават неща, които могат да се видят на снимката.

Кой кой е в новините

Вчера случайно научих за съществуването на Дилма Русеф. Днес случайно научих за смъртта на Стив Джобс, когото знам от години, особено онази реч пред завършващите студенти, която се разпространяваше подобно на вирус преди време.

За мен, обаче, важната личност тези дни е Максим Савов, а важното събитие – окончателното му оневиняване. Ето защо днес предпочитам да пиша за него.

Кой е Максим Савов? Никой – като мен и теб. Обикновен човек, за който можехме да не чуем ако не беше попаднал в някои новини, за който повечето хора у нас не са чували или пък ако са чули, бързо са забравили, понеже така е нормално – трябва бързо да забравим поредната новина за да обърнем за кратко внимание на следващата.

Какво се е случило с него? Това, което може да се случи на всеки от нас – да бъде виновен до доказване на противното. Защото така работят нашите институции, защото така сме свикнали да възприемаме всеки, който е заподозрян, обвинен, мразен, оплют. Признавам, че и аз първосигнално си казах “Ами ако е виновен?” и не обръщах особено внимание на кампанията, която беше започнала жена му във Фейсбук. По същият начин преди година повярвах на една жена, която обвинявяше съпруга си в опит за убийство. Докато не научих повече.

Хората нямат търпение да се ровят, да наблюдават, да мислят. Новините сякаш заместват работата на следствието и съда, като по този начин ги притискат да действат бързо и да показват резултати. По този начин най-лесно се намират изкупителни жертви.

Закъснял репортаж от Пловдив

Преди три дни съм получила писмо от Пловдив:

Тези дни получих много обаждания от паникьосани хора (живеещи извън Пловдив), които ме питаха какво се случва при нас/има ли гражданска война/ пушките гърмят ли придружени от ека на черковните камбани/ юнаците целуват ли се един друг по улицата/ пишем ли Кърваво писмо и т.н. и т.н. Обикновено новинарските емисии действат като увеличително огледало върху всяко събитие:преувеличават го до неузнаваемост. От една страна и този път беше така. В моя квартал всяка нощ беше тихо и спокойно,така че размириците де факто не бяха “обхванали цял Пловдив”. Беше направо необичайно тихо в контраст с това,което отразяваха медиите.  Дори в случаите,когато  Локо и Ботев Плд. имат футболни срещи тишината бива нарушена от прибиращите се агитки. После,обаче ми стана ясно,че въпросните агитки не вдигат шум около нас,защото са заети с това да вдигат шум,да се бият, да трошат и да хвърлят камъни на главната улица в Центъра. Те и още стотина гимназисти,националисти, анархисти…just to name a few. И тук вече идва това,което на мен ми е особено непонятно: не е нормално в 2011 година хората наоколо да се предупреждават един-друг,че “тази вечер пак ще има протест,след 7 часа никакво слизане към Центъра”, не е нормално таксиметровите шофьори да отказват превоз,защото “знаиш’ ли к’ва лудница е долу,бе майна?!”…не е нормално. Паднах,когато майка ми ми се обади по телефона и ми съобщи,че миналата вечер нашите квартални левенти (същите,които преди години вандалстваха върху турските гробища) се събрали и отишли на Монумента. Радвам се единствено,че нямам познати тук,които да са участвали в протестите или да са били арестувани в следствие на протестите (първата вечер бяха направени около 50 ареста). Силно се надявам,че тази истерия клони към края си. ( В ден 1-ви преди протеста открих в пощенската си кутия около 50 листовки на “Атака” агитиращи към действие в 7 часа на площад “Съединение”)