Задушнически въпроси

Днес за втори път раздадох храна „за душата на баща ми”, т.е. за успокоение на майка ми. Този ритуал (като всички други ритуали, за които се сещам) не ми идва отвътре, заради което дори не съм научила точните думи и жестове. Просто казвам, че раздавам, защото е Задушница / 3 месеца от смъртта на татко, чувствам се неловко и бързам да се свърши.

Днес, когато за втори път чух ритуалния отговор, осъзнах, че съм права в предположението си, че  нашенските ритуали за мъртвите всъщност обслужват живите: част от отговора гласи „Да ти е видено.” Преди време научих какво означава това – пожелание Дядо Боже да запише, че съм извършила едно добро дело и (след смъртта ми?) да ми се отплати.  Научих го от моя близка, която принципно не одобрява факта, че редовно помагам на „чужди хора”; при един такъв случай ми каза „Дано да ти е видено на оня свят”. Може би защото не е убедена, че ще ми е видено на този. Каза го  по-скоро за собствено успокоение – за да осмисли абсурда на поведението ми.

Някой наясно ли е какво се има предвид с това пожелание – дали да ни се случи нещо хубаво на този свят, на онзи свят или и в двата?

Чудя се дали има начини наистина да се помага на мъртвите? Както момиченцето помогна на Кентървилския призрак или нещо подобно?

About these ads

8 thoughts on “Задушнически въпроси

  1. И на мен ми е едно такова… не знам.
    Със сигурност това не е християнско, доста езически ритуал е – храна за душата на мъртвите… Мисля, че е от една страна със смисъла на всеки празник – не че всеки ден не си спомняме за напусналите ни любими хора, но някак си е успокояващо и организирано да има конкретен ден затова.
    Това с храната наистина има терапевтичен ефект за живите – докато вариш и приготвяш житото (което като символика е много богато – покълва семето на живота, за големи периоди е било почти единствената храна на хората през зимата) все си мислиш за починалите си близки. Имаш повод да поговориш за тях. Нали знаеш как е понякога досадно или плашещо да се говори за мъртвите, а понякога имаш нужда. На Задушница е „прието“. Размяната на храна сближава хората – не сме чак толкова цивилизовани, колкото си мислим, за родителите ни пък е още по-ясно.
    Ами като всеки ритуал – да си помълчим заедно, да споделим храна, която е и специална за случая, да си припомним за скъпи на нас хора, които ни липсват, пък не върви някак си всеки ден да плачем за тях… В моя случай да се чуя с бабите ми (доста рядко се чуваме без повод, като се сетя и си кажа „хайде утре“) и само да кажа това „Защото е Задушница, да си спомним за дядо…“ а покрай това си говорим за всичко друго.
    Ако не ти е приятно изобщо, не се насилвай, ако ползата е дори само на майка ти спокойствието – пак има полза.
    А това на кой свят съседките смятат, че ще ти се върне доброто, не е най-плодотворното поле за размисли :) И от чужди хора може, и от свои, и от собственото удовлетворение, че си помогнала – все се връща.

  2. Нямам против ритуалите. Но честно казано и аз не мога да приема голяма част от техните дейтайли. Тази Задушница за баща ми обаче ме накара сам себе си да се изумя от своето желание да не се греши и всичко да бъде, както трябва. Или, както е прието да бъде. Все пак, този израз за първи път го чувам за отговор, който споменава Лидия. По нашия край се казва: „За Бог да прости!“ и другият отговаря по същия начин. Ясно е: за различните краища може би също е различен начина, по който се правят ритуалите. А кой е правилният из между всички неправилни…? Всъщност може би главното е, че носим близките починали в сърцата си. Това повече от всичко, сигурен съм, че ги успокоява.

  3. Загубих близка приятелка и оттогава смъртта ми стана „близка“. Задушниците ни събират да си спомним за нея. Няма друга форма на общуване по този повод.Не бих се напила от мъка например. Тя беше скъп човек за много хора. Вече след година роднините не носят храна, но продължаваме да се събираме и попа да се моли и това ми помага.Струвами се, че и тя е там на високото в храма.Чувствам, че пеем заедно и с нея.
    Вече знам, и че Задушниците са 4 и това е добро количество. Все още си мисля, че не мога и не искам да ги пропускам. На гроба не ходя с роднините и, защото съм убедена, че тя е на небето,а не в гроба.
    Раздаването, според мен, е нещо като учтив жест, какъвто е поздрава, защото никой от присъстващите не е гладуващ. Преди век сигурно е имало нужда да нахраниш някого на Задушница, но сега не е така.Не ми е неловко, защото попаднах на свестен поп и той ни поговори эащо се прави всичко това и ни накара да се чувстваме нормално в мъката си. Мисля, че свещеникът е важно да го познавате малко, за да знаете, че уважава чувствата ви.
    Бог да прости мъртвите ни близки и да ги срещнем отново някога.

  4. Задушниците били четири? Руснаците имат само един ден в годината за това. Ще оставя изводите на вас.

  5. Аз лично нямам нужда от Задушница за да си спомням за мъртвите, а освен това мога и да споделям – с подходящите хора. И тези неща казвам не теоретично, а от собствен опит. Поводи ми се явяват постоянно.

    Задушницата и помените за мен са единствено начин да участвам в утешаването на близките, но това е нещо, от което правя заради тях, не заради себе си, не и заради мъртвите.

    Притеснява ме изискването на скърбя по точно определен начин и да комуникирам скръбта си по точно определен начин. А попът, който и да е той, за мен е човек, когото не познавам, който не ме познава, не познава и въпросните близки.

    Не отричам ролята на духовните лица – теоретично те биха могли да бъдат много полезни на хората, и на практика са полезни за много хора, но аз лично не познавам такива, особено в православната традиция.

  6. Надявам се мъртвите ни близки да са добре и да нямат нужда от помощ. Мисля, че правиш нещо хубаво за майка си, от което тя навярно има нужда. И без това има много неща, които ви разделят.

  7. Цитат от блога на minchomin

    Твоето не се пише на Земята – то се пише на Небето.
    И ти е видено!

  8. Аз го възприех по друг начин.
    И аз за първи път раздадох когато почина баща ми. Казаха ми, че се раздавало нещо, което човекът е обичал. И като ми казаха „да ти е видено“, аз реших, че все едно той ще го види. И е един вид за него, а не за живите.
    Не съм повтаряла обаче, защото повечето ми познати са млади хора, нямат този навик и ме гледаха като гърмяни зайци. Този обичай явно ще изчезне, макар че не е лош за мен лично

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s