Какво му е лошото на лошия вкус

Вчера Валя попита какво им е лошото на лошите филми. Рискувайки да звуча като проповедник който хвърля в огъня томове на Хари Потър, ще се опитам да обясня.

Що е лош вкус? Всички неща, които принизяват и ограничават духа са проява на лош вкус.

Да вземем за пример един чалга клип. Какво внушава той? Че всичко за което можеш да мечтаеш е скъпа кола, силиконов бюст и тела, които болезнено копнеят за твоето.

Не казвам, че имам нещо против хубавите коли, красивите тела и сексуалните копнежи и общуване. Нека си представим, обаче, малкото дете, което израства с телевизия “Планета”. Неговият свят е заключен в този клип. Заключен е дори по отношение на времето, тъй като за това дете не съществуват дори възрасти, различни от тази на участниците в клипа.

Когато бях малка, обичах да ровя в кутията със съкровища и да се възхищавам на безбройните бижута на майка ми и да мечтая за тях. Имах право да ги ползвам когато участвам в пиеси и карнавали. Дъхът ми спираше при вида на двата чифта обувки с тънки токчета, които стояха в гардероба, понеже не бяха на мода заради острите си върхове. Като всички малки момичета, нали?

Не съвсем. Сега малките момичета които срещам по улицата нямат друг свят. Не е нужно да мечтаят за красиви обувки и бижута, защото в детския магазин дрехите са досущ като тези на възрастните. Само бебетата до двегодишна възраст нямат достъп до чалга-гардероб. Формите на момичешките обувки са като на женските обувки. Детски прически няма, а косата може да бъде къдрена и боядисвана не само за карнавал. (Може само в Хасково да е така, но аз живея тук и това описвам).

Докато бях дете, може и да въздишах по вълшебните огърлици, но за мен те не се ограничаваха до кутията на мама и бижутерийния магазин. Аз познавах пещерата на Али Баба и можех да се ровя в нея, създавайки сама още по-красиви огърлици.

В същото време имах съзнанието за съвсем реални други измерения на модата, а оттам и на възрастта и географията. Не живеех само в измерението на младите възрастни. Всъщност, само можех да мечтая за него, което развиваше въображението ми. Имах си света на своите връстници, а от света на възрастните ме деляха още няколко пласта – прогимназията, гимназията – също толкова вълнуващи и мистериозни.

В моето измерение на второкласничка можех да бъда малка дама с рокля (ах, какви рокли ми купуваха от Либия!), но бях също детектив, и нещотърсач, и рицар – в дънки, къси панталони. Тениските и чорапите бяха важни. И маратонките (които тогава бяха рядкост). В това измерение познавах деца-герои – и антифашисти, и Пипи, и Том Сойер. В детския свят имаше толкова важни и интересни неща. Колко второкласнички, чиято бавачка е била телевизия “Планета” могат да пребивават в това измерение?

А аз познавах и други – на пенсионерите – и градските, и селските. Техните къщи бяха различни от нашия апартамент. Те се обличаха в различни дрехи, готвеха различни неща, говореха по различен начин, бяха имали различна младост и общуваха с различни познати. Техният живот беше значим и вълнуващ точно толкова, колкото и този на младите възрастни. Ето защо за мен старостта е реално измерение, което е не по-малко красиво и интересно от това на младостта и средната възраст. Да си баба за мен означаваше да си безкрайно интересен човек, пълен с изненади, а не допълнителна касичка за семейния бюджет, или мястото откъдето се снабдяваме с консерви и домати. Родителите ми бяха възрастни, които се издържат сами и си отглеждат децата сами.

Като второкласничка познавах (от много по-рано) митичния свят на древна Гърция. За мен това беше не особено разбираем, но привлекателен свят. Точно както “Сталкер” за Стоян. Не е нужно да разбираш това, което те кара да трептиш на по-висока честота.

Във втори клас слушах Емил Димитров и изрязвах от вестник текста и нотите на песента “Ако си дал”, за да я пея още много пъти, докато я чуя отново по радиото.

Ах, радиото! Нивото на река Дунав в сантиметри. Откривах различното звучене на езиците – руски, френски. После новините на турски. После излизах от националния ефир, за да чувам други езици и да питам “Това какъв език е? Това какъв език е?”. Ето защо никак, никак не ме дразни, когато наоколо говорят на друг език, който не разбирам. Просто надавам ухо и се опитвам да позная какъв е. Гледали ли сте “Тополчице моя” на турски? Разбрах всичко. Не знам как. Seni seviyorum. Едно от карнавалните ми превъплъщения беше на ориенталска принцеса – с бяло фередже, с лилаво по ръба – подарък от жената на татков състудент от Дагестан.

Да, за мен съществуваше и огромната страна СССР, в която живееше Леночка, пишеща ми поетични писма на руски … във втори клас – скоро намерих едно, в което описваше есенен ден в Москва. Знаех, че Линас от Каунас говори на друг език макар че си пишем на руски. А от Ташкент идваха съвсем различни, по-тъмни хора с тюбетейки на главите. А тюбетейките някак ми напомняха на бродираните островръхи терлици – не плетени като на баба, а ушити от плат.

На тази възраст едната ми баба е говорела с приятелките си на френски, а другата … предполагам, че е нижела тютюн. А третата, истинската ми баба по майчина линия – знам само за младостта й – че е правела каквото си иска, но в крайна сметка се е омъжила за богатия избраник на родителите си, че е “ергенувала” със сегашните дядовци с такета, които още въздишат по нея; пеела е турски любовни песни, но е останала без глас – от инат – пийнала от канче с някакъв препарат, който е носела от магазина – за да види реакцията на майка си, която я предупредила да не пие от това (сякаш е бебе). Казват, че приличам на нея.

Ето дори само за тези неща второкласничката, отгледана с “Планета” не подозира.

Някой ще пита за какво й е? Не знам. Може би за да не стане анорексичка. Тя никога няма да види Невена Коканова.