Когато бях ученичка, по 2-3 месеца в годината работех с ръцете си – в селското стопанство или в завод (консервен, мебелен). Беше ми ужасно досадно и тягостно; всеки ден чаках с нетърпение да свърши работната смяна, но понякога тя не свършваше просто така, особено когато работех на полето – там трябваше да изпълня нормата, и ако не успеех до определеното време, просто трябваше да остана – понякога до привечер … ако не избягам.
Не съм сръчна и никога не успявах да изпълня нормата. И до днес не мога да си представя да набера повече от 5-6 кг памук, а нормата беше 20. Да, памук, и то често този, който е останал след машинно бране. Не, не си позволявах да слагам камъни в чувала, нито от мокрия неузрял памук, за разлика от много съученици-ударници (ударникът е човек, който преизпълнява редовно нормите).
След това на проверките ми се караха, оставяха ме в “черния списък”, който се предаваше на следващата смяна надзираващи учители. И все пак ще призная, че ми се разминаваше – нито веднъж не бях официално наказана. Все пак повечето учители ни съчувстваха, а освен това бях една от академичните звезди на випуска. По-кофти беше на летните бригади, когато ни ръководеха фашизираните арогантни другари от Комсомола.
Както и да е, за мен днес е по-лесно да си представя какво е sweatshop, но не това ми беше идеята, нито пък това, че днес си давам сметка, че всъщност тази работа е била песен в сравнение с тази на работниците в sweatshops.
Куп млади хора смятат, че да работиш с ръцете си в страна с висок стандарт при регламентирано работно време и контролираин условия на труд е доста примамливо – не си блъскаш главата прекалено много, бързо научаваш работата и повтаряш ли повтаряш. Ако не си цапнат в ръцете, ще се справиш с изискваното количество и качество.
Тези дни си мисля какво бих избрала ако нямам възможност да работя това, което обичам и трябва да се цаня някъде на работа – дали да предпочета работа която ми ангажира активно ума или такава, която го ангажира минимално. Склонна съм да мисля, че бих предпочела второто, поради следните причини:
- Докато работя, бих могла да размишлявам над неща, които ме интересуват.
- Когато свърша работа, мозъкът ми няма да е прегрял.
С последното не искам да кажа, че е задължително да прегрее – не, ако правя нещо, което ме интересува наистина, всичко е ОК, даже искам още и мога да работя без да се сетя да пия вода поне 10-12 часа, но я да си представим, че се налага да работя като счетоводител, секретар или нещо подобно – хем ти е зает мозъкът, хем с нещо, което никак, никак не те вдъхновява.
Когато работиш нещо такова, шансовете ти за измъкване са много по-малки, отколкото ако работиш с ръцете и мозъкът ти е свободен да гради бъдещите ти империи или светлото социалистическо бъдеще. (Разбира се, тук рискуваш да бъдеш въвлечен в глупави разговори с колеги.)
В този смисъл, бих предпочела да стана чистачка, отколкото чиновник. Ужасно ми се свиди да си продавам мозъка. Предпочитам да върша настоящата си несигурна работа която харесвам и вече ми отнема около 4 часа на ден, отколкото да се отдавам интелектуално за минимум 8 на невдъхновяваща, но по-доходна и стабилна работа.
Ето защо, след като съм минала през ръчния sweatshop и интелектуалния му вариант, през чиновническата работа и изграждането на собствен бизнес, продължавам да уча децата, че най-хубавата работа е тази която обичаш и за която ти плащат достатъчно. За много от останалите варианти, независимо колко по-доходни или ненатоварващи, плащащият си ти.
nname.org каза,
май 19, 2008 at 12:47 pm
хубаво е да се редуват интелектуалната и физическата работа, защото изморяват по различен начин.
физическата работа е страхотна почивка за мозъка, ако парите бяха еквивалентни сигурно щях през 6 месеца да ги редувам..
пък най-изморяващото е да стоиш и да не правиш нищо! едвам се издържа
longanlon каза,
май 19, 2008 at 3:09 pm
разбира се, че си права – аз за това искам да продавам домати
на мен също ми се свиди да си напрягам мозъка за неща, които не са ми интересни.
razmisli каза,
май 19, 2008 at 4:54 pm
Една тримесечна интелектуална ваканция бране памук е дори хубаво нещо – действа освежително. Но за постоянна работа? Съмнявам се, че наистина ще ти харесва. Мозъчната работа има нужда и от стимули и интеракция. Иначе човек се върти в затворения кръг на собствената си мозъчна кутия. Бас държа, че ако се налага да работи ръчна работа ще намериш начин да я префасонираш
Винаги съм се питала как работят секретарките. Техният modus operandi е да са постоянно на честотата на вълната на един друг човек. Трябва огромно психическо напрежение за това. Но ако случайно вълните съвпадат, бих видяла как може да съществува мисловно секретарката. Тя интегрира задълженията си в някакъв свой вътрешен живот. Все едно нашите организационни задължения за собствения ни живот, само че в случая траят 8 часа…
И аз имам спомени от forced labor от ученическите ми години и точно по този повод бих работила секретарка, отколкото берачка на памук! (При мен проблемът е да виждам смисъл в работата, а в онази не виждах…)
lyd каза,
май 19, 2008 at 5:29 pm
Но докато миеш подове, можеш да мислиш за какво ли не, докато ако се налага да мислиш за нещо, което не те интересува …
albinos каза,
май 19, 2008 at 5:39 pm
“хубаво е да се редуват интелектуалната и физическата работа, защото изморяват по различен начин” – nname е прав, аз мисля, че най-добрия вариант е на човек работата му да е и хоби (да си я обича много, без да е пристрастен към нея).
razmisli каза,
май 19, 2008 at 6:54 pm
Имам предвид, че ако миейки подове човек е свободен да си мисли, но винаги сам и винаги да се простира само до мисленето, в един момент това изобщо няма да го задоволява. Дори може да се пръсне от интелектуално бездействие. Ще иска интеракция, да споделя идеите си с някой например. Докато в секретарската работа може поне да прекарва идеите си
Едно време в училище един познат ме попита каква традиционна професия бих си избрала, ако първият избор не проработи. Казах му, че такава, която да ми позволява да чета. Той предложи: тогава библиотекарка. Докосваш се до книги и имаш възможност да ги четеш по цял ден (arguably). Тогава си дадох сметката, че само четенето съвсем не би ми било достатъчно и библиотекарката отпада като избор.
lyd каза,
май 19, 2008 at 8:46 pm
Ха, нали може да пише блог след това – ето ти интелектуална интеракция
А аз обожавам да съм библиотекарка 
Ако не беше толкова зле платена в бг, бих работила като библиотекарка
mayamarkov каза,
май 20, 2008 at 1:42 pm
Не винаги обаче работата, която не ангажира ума, го оставя способен да работи. По мои впечатления по-често е обратното, дори ако работата не е много тежка.
Ето какво каза в 1. курс мой състудент, който в УПК бил работил в хлебозавод (аз работех във винзавод и усещах точно същото):
“Имах чувството, че ако остана там още само 2-3 месеца, вече никога няма да мога да прави нищо друго и ще трябва да остана там до пенсия.”