Когато Стоян предложи да гледаме поредния руски филм, му казах лафчето “Хубав филм или руски?”. Той ме попита кой казва така, а аз отговорих “Простачеството.”
Това е история за известен пианист, московчанин, на когото предстои да влезне в затвора в Сибир заради пътна злополука. На път за селото на баща си, с когото ще се види вероятно за последен път, е принуден да прекара три дни на междинна гара – напълно непознат груб свят, в който преживява като сервитьорка и спекулантка на дефицитни стоки героинята на Людмила Гурченко. И двамате претърпяват културен шок, но няма да кажа нищо повече за сюжета, освен че по едно време плаках.
Някои може да оценят филма като музеен експонат, който им предава послание от минали времена, но това, което усетих аз е, че нищо ново не се е случило под слънцето от 1982 насам – винаги някои са били по-равни от другите по отношение на равния старт, дори и когато правителствата заявяват обратното. Продължаваме да живеем в различни светове и да се срещаме инцидентно с представителите на другите касти. Ако, обаче, се вгледаме по-внимателно ще забележим, че независимо от разликите в лъскавината на бита, хората споделят доста стремежи и типове поведение. Подобни усещания имах и с Грозни, мръсни и зли. Имам още много да уча за връзката между битието и съзнанието.
И този филм, също като предния, е на Елдар Рязанов.
