полетът на костенурката

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.

След няколко години, след като хвърлят във въздуха шапките и стиснат под мишница дипломите, студентите ще се разпръснат по света, смирени, че не знаят всичко, вдъхновени, че ги очаква откривателско приключение, и уверени, че ще откриват сами части от неоткритото, че ще създават още несъществуващи неща, че по света има още много подобни на тях, с които могат да работят заедно.

А нуждата от обучителни (training, schooling) програми няма да отпадне, но те ще бъдат поставени на подобаващото им място – като нещо допълнително, което ни е нужно от време на време, когато се оказва, че за момента е по-ефективно от самообучението. Университетът ще продължи да предлага и такива програми, но те не следва да изместват основната му функция – да създава универсални творци.

P. S. Друг път ще пиша за това как да се образоваме без да следваме за диплома в университет и за какво друго освен за изкарване на пари ни подготвя университетът.

Гласувай, за да съм напред в класацията.