Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.
Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.
Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.
Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.
Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.
В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.
Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.
На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.
Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.
Ако те кефя, гласувай за мен.
apieceofme каза,
май 8, 2008 at 3:43 pm
Мисля, че не става въпрос за “непълноценни човеци”… По-скоро за (оправдан) страх как детето ще реагира на новината и гледката на смъртта… Предпазване.
Родителите ми не са ми спестявали вест, ако близък е починал, независимо дали съм била на 5-6 г. или повече, но никога да не са ми разрешавали да присъствам на погребение или да видя покойник. Преди години съседката ни почина и майка отиде до моето училище и до това на сестра ми, за да ни предупреди да не се стреснем като видим ковчега… И въпреки, че тогава и се чудех и казвах “ама ние сме големи вече”, сега я разбирам.
Отлагането на вестта за дадена смърт не е добро решение, но пък се прави “за добро”… Като бях малка участвах в актъорска група и на един 1ви юни имахме представления в различни училища. Ръководителката ме дръпна настрани и ме помоли да се опитам да направя всичко възможно да се забавлявам с момчето, с което имахме сценки, и да остана до колкото се може по-дълго с него, защото сутринта баща му беше починал. Той тогава бе 4 клас. Не го изтълкувах като признак, че смятат, че няма да разбере (не беше кой знае колко малък, а и бе доста умно момче), а по-скоро като отчаян опит да си изкара денят на детето. Може би последният истински празник за него като такъв…
Всичко е строго субективно. Няма правилно и грешно. И който и вариант дадени родители изберат, важното е, че го правят с мисъл за детето. За добро.
lyd каза,
май 8, 2008 at 6:14 pm
Факт е, че родителите винаги са пълни с добри намерения
Бу каза,
май 8, 2008 at 9:43 pm
Съгласна съм с написаното от Лид за смъртта и децата. Когато съм се сблъсквала със смърт на близки, не ми е била спестявана. Когато са умирали познати деца, родителите ми ми казваха. Шокът е голям, разбира се, но е по-добре така, отколкото да откриеш по-късно лъжа. Мисля, че това е правилният начин, единствено трябва да се подбере правилния начин да се каже, съобразено с възрастта на детето.
Може би не толкова ужасно и трагично, но ползвах подобен подход, когато трябваше да кажа на дъщеря си, че едно от малките котета на котката е умряло. Почудих се бая какво да избера: да я излъжа нещо, за да не тъжи, или да кажа истината, поднесена подходящо. Избрах второто. Детето беше много тъжно, много плака, понякога още се сеща. Но общо взето, все така вярвам, че честнотта е добра политика.
Не знам дали щеше да реши, че я смятам за непълноценен човек, но мисля, че щеше да разбере, че прикривам нещо от нея, колкото и умело да лъжа (а аз съм добра). Не го мисля за нужно. Да, децата имат право на добър свят без тъга, но той не е такъв. И в най-добрия свят има тъга, има и тежки моменти. Не е ли по-добре чрез внимателен подход родителите да подготвят децата за това, вместо да се опитват да спестят всичко, което надали представя правдоподобен живот?
Поли каза,
май 8, 2008 at 10:44 pm
Всяка болка заради смърт на близък човек изглежда непреодолима инеутешима, но всъщност не е така. Може би е някакъв инстинкт за съхранение на разума. И децат го имат. Когато бях на 5 години моя братовчедка (също на 5) почина. Всички деца в семейството знаехме – аз, брат ми и малката сестричка на починалото дете. И до ден днешен аз паля свещ за нея всеки път, коато влизам в църква. Не знам как точно са ми го казали, но ние знаехме. Беше ни мъчно, но тогава в семейството се усещаше една странна сплотеност, която в крайна сметка ми харесваше. По-късно тази атмосфера пак се е появявала, отново покрай смърт. Мисля, че децата усещат много силно нещата, които се случват около тях. Не съм сигурна, че може да се скрие от тях смърт на близък или познат човек.
Знам, че ще ми е трудно да кажа подобно нещо на дъщеря си си, но мисля, че ще й кажа. Не бих я завела на погребение, обаче.
Stalik каза,
май 9, 2008 at 11:24 am
Премълчаването на смъртта пред децата е практика, която може да има много негативно влияние. Мисля, че Толстой бе казал, че тоя, която се бои от смъртта, не е живял. Смъртта е едно от най-естествените неща. И факта, че ни е я посрещаме с мъка и страх пред неизвестното е тегоба наложена ни от нашата християнска култура, която иначе ни обещава един прекрасен и мечтан, но комай твърде абстрактен образ на Отвъдното – Рая. Децата трябва да свикват със смъртта и да я приемат като естествена закономерност. Това ще им спести много мъка като възрастни.
apieceofme каза,
май 9, 2008 at 10:40 pm
Можеш ли да свикнеш със смъртта и да си спестиш мъката, свързана с нея?
Ок, приемам смъртта за естествена закономерност. И не ме е страх от нея, да речем. Обаче, имам впредвид Моята, докато само от мисълта за смърт на близки на мен хора и ми се пълнят очите със сълзи. Приемането на смъртта като естествена закономерност не би ми спестила мъката от загуба на хора, които обичам.Не вървят ръка за ръка. Поне не за мен…
hazel каза,
май 11, 2008 at 12:14 am
Да се съобщи на децата за смъртта – да, но да се водят на погребение – не. Теоретичното знание “някой умря и повече няма да го видим в този живот” е едно, сблъсъкът с празното тяло е съвсем друго.