Възпяваме клептокрацията
април 28, 2008 at 8:51 pm (история, образование, политика, успех)
Tags: Джаред Даймънд, боляри, клептокрация, управляващи, ханове, царе
Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.
Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.
Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.
С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.
Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:
“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”
Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):
- Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
- Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
- Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
- Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.
Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.
Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).
Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?
Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.
Ако те кефя, гласувай за мен тук.
Жилов каза,
април 28, 2008 at 10:59 pm
Историята не е скучна сбирка от битки и дати. Тя е разказ за различен начин на живот, различни правила и различно възприемане на света от обикновения човек.
За съжаление само в няколко училищни учебника по история съм видял акцентът да пада върху тази й страна.
Майя М каза,
април 29, 2008 at 1:40 am
Не смятам, че териториалните войни днес не са актуални. Какво прави в момента Китай в Тибет? И какво правят мюсюлманските имигранти в Европа? (Справка - сравнително неотдавнашната гражданска война в Ливан.) Мисля, че териториалните войни от миналото могат да ни научат на много. Например на това, че не можем да се предпазим от врага си, като го гладим по косъма, а трябва, хм, да воюваме, колкото и да не ни харесва.
Съмнявам се, че народите, които са се отървали от клептокрацията, са го направили чрез загърбване на миналото. Брат ми, докато учеше компютри в Америка, трябваше да вземе изпит и по история на западната цивилизация. Не знам подробности, но доколкото разбрах, си е било доста стандартна история.
В нашите учебници всъщност беше отделено доста място на тежкото положение на народа в миналото. Ние обаче не му обръщахме много внимание, защото напредъкът ни се струваше нещо естествено и следователно приемахме за редно едно време да се е живеело по-зле от сега. Все още съм запазила нещичко от този светоглед и отказвам да благодаря на скъпите ни управници, задето по нашите земи не върлува чума!
Апостол Апостолов каза,
април 29, 2008 at 2:23 am
Великолепен материал, който навява някои много тъжни мисли… Свързани със съвремието ни…
ataval каза,
април 29, 2008 at 11:03 am
Не съм съгласна за историята и датите, макар аз самата да помня ужасно малко дати (мисля, че не са много хората, които запаметяват дати…). Това не пречи датите да са много важни - хронологията не може да бъде откъсната от историята, нали на нея се базира причинно-следствената връзка?
Не мисля, че днешния патриотизъм се асоциира със самите ханове, царе и т.н. в качеството им на реални човешки индивиди. По-скоро самите ханове ВЕЧЕ са станали ‘лица’ на патриотизма в исторически план.
Не мисля, че настоящият статут на населението е подобен на крепостнически ‘хомот’ - имаме правото да гласуваме, все пак…
Що се отнася до днешния ни жизнен стандарт, управление и съвременната ‘клептокрацияа’ - да, вероятно има доста добър чужд опит, особено в сферата на администрацията (доколкото бегло си спомням от един разговор с кандидат за местен политик, Ирландия е ‘внесла’ чужди модели на администрация и доста е спечелила от това…), от който сигурно ще е полезно да се поучим…
Anchett каза,
април 29, 2008 at 10:41 pm
Лид, много ми хареса и на мен материала. Съгласявам се с теб. Преди седмица професорът по социология (един много харизматичен и откровен човек) ни попита, дали действително мислим като родителите си, че “преди” е било по-доброто време и тн. Твоят пример е за други епохи, но идеята е същата. Ако се премести перспективата съвсем други заключения ще се окажат важни. А българския патриотизъм е категорията, която подлагат все повече под съмнение. Никога не трябва да забравяме, че НЯКОЙ пише историята, която учим и взимаме като основа за националното си самосъзнание. И този някой е бил част от дадена политическа система, която е възпроизвел в писанията си. Няма да е лошо повече учители да учат децата критично да подхождат към информацията.
Eneya каза,
май 1, 2008 at 4:35 pm
За да могат да учат така децата, те самите трябва да имат критичен подход, з акоето ще ни се наложи да почакаме още няколко поколения.
Kariya каза,
май 1, 2008 at 10:49 pm
1/ Мит – хановете, царете, писменост, създаване на държава…;
2/ Памет – дати, битки/войни, събития, културно и духовно величие;
3/ Съхраняване на традиции – пренасяне, дълг към предците (скептична си); (първи закон, с който започва цивилизацията: каквато и да е традиция е по-добра от никаква)
4/ Критично осъзнаване на настоящото – корекции на поведение с цел полагане на основите за създаване на бъдеще на базата на миналото;
5/ Дешифровка на съдбата на човечеството – без първите четири дали петото е възможно? Успехът и просперитетът трябва да са повсеместни, за да можем да говорим и за личностни такива. И двете са взаимнозависими и свързани.
Ако разглеждаме историята като мит, памет, съхраняване на традиции, критично осъзнаване на настоящото, дешифровка на съдбата на човечеството, се питам - успешно ли се оправдават тези нейни функции у нас не само като преподаване в училище? Видно е, че не. И друго – защо през едни периоди имаме наличие на подем, а при друг както е в настоящия, сякаш потъваме? Да го отдаваме на спираловидното развитие; че след висините следват падове? На фона на световната история на човечеството - този малък отрязък от време на формирането и съществуването ни като държава?!
От цялата ни история прозира как е живял българският народ, както и това, как всеки свой исторически период е започвал все отначало и все по примитивен начин, за каквото и да е било. За това сме свидетели и в днешното ни съвремие. Историческата ни литература също твърде образно ни представя това, както и хрониките и др. подобни писмена. Различните регистри, изпълнени с дати, цифри и имена – който знае как се изследва такава книжнина, научава много.
…………………………………………………..
Тъй като засягаш и стопански, икономически развития, свързани с политиката и държавата, та в тази връзка (на кратко за по-близък период) – ако обликът на 17 и 18 в. се определя съответно от религиозните войни и от водещото значение на феодалното имение, то 19 в. стана век на националната държава. След столетия войни, завоевания, расизъм и потисничество, човечеството започва да осъзнава огромната роля на икономиката за развитието на света. Напредналите държави стъпват здраво върху почвата на завършилата индустриализация и още в първите години на века приемат икономиката за доминанта на обществения живот. В един свят отровен от войни, идеологически борби, насилия и конфликти – народите разбират, че стопанството е полето на разума, което може да донесе благоденствие и мир.
…………………………………………………………………………………………………
В средата на 19 в. представители на немската школа оформят възгледа, че стопанските прояви са исторически обосновани – или стопанската действителност в нейната индивидуалност и особеност, както тя е дадена в историята.
През 1990 г. Франсоа Фюре пита – “Може ли въобще на Изток да се пише история?”; сладкодумните ни учители и днес - продължават да разказват приказки за ханове и велики владетели; учениците, които уж приемат историята за най-интересният предмет - на кандидатстудентските изпити потвърждават това с 90 % тройки и двойки?! В училище широко е застъпена максимата, че историята е лесен и достъпен предмет за изучаване. А това не е така.
Каква е била страната ни например след Освобождението до 1939 г., как се е развивала, откъде и как се е формирал този тъй неизмерим дух у българина та за такъв кратък период, в сравнение с тогавашния стандарт и уровен на живот е постигнала много? Благодарение на “простолюдието” и далновидната политика по данни (посочвам само някои такива) на Обществото на народите българският народ е начело, например по задоволяване с храна и обща издръжка на живот сред 26 държави, както и с висок индекс на цените - сред 24 държави. И въпреки трудностите, неуредеността и при недостатъчно икономическо развитие и пр. е поддържан един нормален в общи линии жизнен уровен, какъвто тогава и развитите държави поддържали с усилия. Със сегашните ни представи и измерения трудно може да се вникне и обясни подобна действителност. Но! И защо да не бъде така, когато този народ още през 1912 г., въпреки вековното робство, е на 8 място в света по грамотност (на кое ли място сме сега по неграмотност?) Необходимо ли ни е самопознание и самоуважение?! Безспорно! Историята на чужденците, доколко ще ни помогне тя, изучавайки я, ако собствената си история не познаваме?! Добре е да се познават и двете и да се прави сравнение, не само от познавателна гледна точка.
Ето – имали сме един модел на развитие. Прекъсва се от годините на войната-39-44 г. Настъпва поврат - в стопанското развитие, мисленето и пр. Еволюцията е прекъсната. Днес, казват - жънем посятото от социализма/комунизма – и този модел – един неуспешен експеримент.За пореден път историята се подигра с изконни въжделения. За “демократичния” ни период да не говорим! Какво да очакваме? Войни с лъкове, пушки, автомати, картечници, ракети може и да не водим. Води се обаче друга война – икономическата - тиха, неусетна, заробваща, от малцина осъзната. Днес народите не живият изолирано. Определена икономическа криза, проявена в един континент се отразява и в друг….
……………………………………..
Това че сме образовани, че ще предадем и на децата си искрица светлинка, че донякъде сме успели в личен план. Но това не стига. Няма я основата за разгръщане и развитие. Успехът трябва да е повсеместен, за да можем да говорим и за личностен такъв.
Клептокрацията (каква дума само!) не е научена да чете и да знае, (иначе не би била такава), още пък повече история, за да е в състояние да извлича поуки, например от връзките между: икономика и политика – аспектите на отношенията в различните исторически епохи; икономика и народопсихология; еволюция и прекъснатост в стопанското ни развитие; стопанска култура на българина - традиции и перспективи; мястото ни в регионалното балканско пространство; образование и икономическа политика; страната ни в системата на световното стопанство; и пр. А за да станеш политик и управленец освен всичко друго, най-вече трябва да си чел история!!! И не само като училищен предмет. Така между впрочем, прочутите личности с тежест, съветват синовете си!
За да се смени фокуса на преподаване в училищата – си зависи от учителите. Накарай децата да погледнат отвъд нещата. Колко му е, ако си чел много, за да знаеш достатъчно и да изпреварваш събитията, всеки вижда и чувства колко динамична е околната среда. Не съм за революция, определено. Реакционните времена отлетяха. Пък знам ли?! Но виж революция в мисленето, да. Това как да стане?
………………
P.S. А Джаред Даймънд е интересен.