Лични дневници: за болката и удобството
април 21, 2008 at 10:38 am (art of living, празни мисли)
Tags: инициация, одисей, порастване, пътуване, right of passage
Опитах се да покажа на Х, че трябва да направи съзнателен избор. За съжаление, той непрекъснато прави избори, продиктувани от ирационални страхове, от стремежа да си спести неудобството и болката. Когато човек е воден от тези съображения, възможностите му за избор се стесняват, страховете му да не се сблъска с нещо извън смаляващия се кръг на възможностите расте, а животът му става все по-ограничен и посредствен.
Мисля, че това не е типично само за Х. Това е резултат от цялостната ни култура, инфантилната култура на удобството и незабавното задоволяване на желанията. Хората очакват, че като правят живота си все по-удобен и безболезнен, незабавно задоволяващ желанията, ще станат по-щастливи. Напротив. Те стават все по-soft, все по-неспособни да отложат удоволствието, все по-нетърпящи неудобства. Т.е. човечеството се движи не напред към зрелостта, а към инфантилното, бебешкото състояние.
Има една подробност, обаче – растящите капризи и раздразнителност се облекчават с непрекъснато нарастващо удобство и скорост на задоволяване на желанията, но това струва пари (примерно). Въпросът е кой ще плаща сметката.
В България хората се радват на дълго детство на издръжка на родителите си. Вярва се, че излизането от него бележи края на “най-хубавите години”. То е като изгонване от Рая. След това някои се опитват да си възвърнат Рая като изкарват сами пари, но … хората продължават да страдат, защото не искат да пораснат.
Да, хората бачкат здраво в определени периоди, с огромно отвращение, за да заплатят за удоволствията си. И колкото по-голямо е отвращението, толкова по-голяма се очаква да бъде наградата. След което наградата никога не изглежда достатъчно голяма; удовлетворението не настъпва никога.
А ако хората умееха да дават истински, те щяха да могат да се отпуснат в каквото и да е и да са щастливи да вършат дори работата, която не е предназначена за кеф, понеже са се впуснали в нея като в игра. Вместо това, те обикновено са заети с роптаене срещу неудобството и опити да го ограничат, да дадат по-малко, да платят по-ниска цена – което е част от поведението им на купувачи – всеки търси най-добрата сделка и гледа да не се мине да плати и стотинка повече.
По този начин се определят и взаимоотношенията между хората. Те подхождат един към друг като консуматори, които са твърде заети да пресмятат, да сравняват, да внимават да не дадат повече, отколкото ще получат.
Каква е моята алтернатива? Алтернативата на човека който от малък мечтае да порасне. Това е желанието да ставаш все по-могъщ – знаещ и можещ. Нямам предвид манията на Тигъра. Искам да разбирам света и себе си, да виждам моделите, които ни движат, да живея в хармония с вселенските акони, а не да господствам над всичко. Искам да еволюирам, да стигна до съвършенството, т.е. да открия щастието в себе си и да видя дали има нещо отвъд. И все пак живея в свят, в който повечето хора вървят в обратната посока.
Може би винаги е било така – масите са вървели по посока на удобството. Имало е индивиди, които са вървели обратно на течението. Те са пробивали в неизвестността, създавали са временни неудобства и хаос, и ако са имали късмет, масите са решавали, че новооткритото ще направи живота им по-удобен и са инвестирали в него. Ако са смятали, че няма да доведе до такава полза, са отхвърляли откритието, а понякога да наказвали откривателя. След време човечеството е преоткривало някои отхвърлени идеи, понеже е стигало до етап на развитие, в който може да ги оцени. А как е стигало дотам? Благодарение на плуващите срещу течението, на ходещите по ръба на хаоса.
Мисля, че желанието да пробиеш в неизвестното е нещо, с което се раждаме. След това започваме да осъзнаваме, че морето е дълбоко, но много от нас не се научават да плуват, а си остават на брега, където са останали родителите им и повечето им познати и приятели.
Липсват модели – мъдри възрастни, които са направили своите пътувания, които могат да хванат младите за ръка и да ги поведат към техния right of passage, да им покажат и други светове, да ги блъснат във водата.
Аз искам да направя своето пътешествие и като се върна, да разкажа за него. Всъщност пътешествието не е само едно. Качвала съм се на лодката и съм пътувала и съм се връщала, и съм разказвала. Може би ще направя още много пътувания – все по-надалече, в различни посоки, ще добавям още и още острови на картата – някои го правят под формата на романи. Интересно докъде ще стигна.
Може би прекарвам твърде много време на брега, за да оправдавам пътуванията си. Все пак се налага – нали трябва да осигуря екипировка и supplies – и това ме свързва с хората, не само споделянето на моите открития. Може да е досадно, но за да пътувам, се налага да се уча да надхитрявам хората от време на време. Например да ги заблуждавам, че не съм чак толкова различна, понеже е рано да им покажа колко са подобни на мен.
Животът е като игра. Пътешественикът понякога е и трикстер. Може би това ме отличава от героите на Пауло Коельо – доколкото си ги спомням, на тях никога не им се е налагало да хитруват.
Животът е весел. И все пак ми е тъжно за децата, които стареят на брега.
Ако те кефя, гласувай за мен тук.
Kariya каза,
април 23, 2008 at 9:47 pm
За инфантилизма – в страни като нашите разочарованието (мисля, че в определен момент всеки се докосва до него) е колосален фактор, отчаянето и следващите го отчаяни теории за спасения, за чудо, спасително чудо подхранват и поддържат един неунищожим инфантилизъм, който напоследък се среща в твърде жесток вид – та в тази връзка – как и къде да виждаме своето място? във връзката – учител – ученик? А този ученик само един учител ли има?
Като имаме предвид, в широк план погледнато, че “чисти модели” от възпитателни, културни и пр. явления – у нас няма. Някъде по пътя на формирането им нишката по ред причини се скъсва и … до там. А на брега, чакащи или екипирани за пътуване за никъде. Пътуване в обратната посока – сигурно това става така, когато не знаеш за къде си тръгнал и за това пристигаш там, където не трябва. Като прибавим и това, как бясно се пресича още в зародиш всеки порив за самопознание, за истинско самопознание, а не разказване на легенди един на друг, се питам – нашите - опит, пътуване и експерименти трябва ли да са едно повтаряне на другите? защото като че ли са. Най-често се обричаме на подражание и от там на неуспех.
Но пък от друга страна ако носим в себе си едно чувство, една привързаност и принадлежност към един свят, изпълнен със здрав смисъл, например, крепящ се на определена духовна традиция, идваща от предците ни – даваща ни усещането за топлина, дори и сред хладината, лъхаща от фалшивото лустро, няма да се чувстваме като натрапници на този свят, като квартиранти, при това с лоши хазяи. Тогава?
Кой към кого трябва да се приспособява? Виждаме кое е по-лошото и избираме другото, нали? Във всеки случай не по-удобното, дори с цената да създадем и хаос (ако знаеш колко весело става в такива моменти) и без претенциите да сме откриватели, освен на себе си.
………………………
А щастливите хора не са ли изключение? С което не искам да кажа, че в останалите случаи точно обратното нещо е вярно. Ако изключението прави това събитие като щастието частен случай, тогава където няма изключение да приемаме ли, че точно обратното е вярно?
Ама че «развинтено» се получи
vitaminko каза,
април 30, 2008 at 11:15 pm
Много ми хареса това което си написала или по-точно усилието да вникваш в поведението на съвременния човек.
Ще си позволя обаче да изразя по-различно мнение относно следния пасаж:
“Искам да еволюирам, да стигна до съвършенството, т.е. да открия щастието в себе си и да видя дали има нещо отвъд.”
И преди съм го писал или поне в същия дух. Съвършенството е непостижим идеал. Ако винаги си го напомняме мисля, че ще имаме по-ясна представа за себе си и света около нас. Ако във всяко наше действие е заложена мисълта за несъвършенство и грешка ние всъщност ще проектираме по-добре поведението си и бихме постигнали повече толерантност и дълбочина във взаимоотношенията. Проблемите идват когато се помислим за съвършени. Тогава със сигурност се откъсваме от реалността и ставаме по-неадекватни. Всичко, което не се вписва в представата ни за съвършенство и хармония започва да ни дразни. Съвършенството не търпи алтернативи. Несъвършенството предлага такива. Ние сме склонни да идеализираме нещата и в това няма нищо лошо. Това от една страна ни помага да имаме една “удобна” картина за нещата около нас и в нас, но от друга показва нашата ограниченост и невъзможност да вникнем във всеки детайл. Докато един идеал работи, няма лошо да се поддържа, но когато е изживял времето си той вече не е нужен. Придържането към него е деградиращо. Една представа се сменя с друга представа.
Щастието изисква своята противоположност нещастието. За да кажеш, че изпитваш щастие ти трябва да знаеш какво е нещастие иначе няма с какво да го сравниш. И двете са еднакво необходими за да имаме усещането, че живеем. Всеки път когато отиваш отвъд зоната на удобството и познатото, ти го правиш не просто защото така е заложено в теб, а защото вече не ти е толкова интересно, защото усещането ти за щастие се похабява и вече се чувстваш нещастен. Тук активният подход означава да изпревариш това похабяване, да се опитваш да бъдеш свеж и изобретателен, постоянно търсещ и намиращ. В противен случай пускаш здрави корени на брега докато изсъхнеш или не те отсекат.
Неизвестното е пълно с възможности за провал, но и с възможностиза успех. Наскоро прочетох някъде каква била разликата между човек с мислене на служител и човек с мислене на предприемач. Служителят се опасява да не допусне грешка, а предприемачът да не пропусне възможност.
lyd каза,
май 1, 2008 at 10:16 am
съвършенството, както и всичко останало е … въпрос на дефиниция
твоята и моята очевидно са твърде различни 