Опитах се да покажа на Х, че трябва да направи съзнателен избор. За съжаление, той непрекъснато прави избори, продиктувани от ирационални страхове, от стремежа да си спести неудобството и болката. Когато човек е воден от тези съображения, възможностите му за избор се стесняват, страховете му да не се сблъска с нещо извън смаляващия се кръг на възможностите расте, а животът му става все по-ограничен и посредствен.
Мисля, че това не е типично само за Х. Това е резултат от цялостната ни култура, инфантилната култура на удобството и незабавното задоволяване на желанията. Хората очакват, че като правят живота си все по-удобен и безболезнен, незабавно задоволяващ желанията, ще станат по-щастливи. Напротив. Те стават все по-soft, все по-неспособни да отложат удоволствието, все по-нетърпящи неудобства. Т.е. човечеството се движи не напред към зрелостта, а към инфантилното, бебешкото състояние.
Има една подробност, обаче – растящите капризи и раздразнителност се облекчават с непрекъснато нарастващо удобство и скорост на задоволяване на желанията, но това струва пари (примерно). Въпросът е кой ще плаща сметката.
В България хората се радват на дълго детство на издръжка на родителите си. Вярва се, че излизането от него бележи края на “най-хубавите години”. То е като изгонване от Рая. След това някои се опитват да си възвърнат Рая като изкарват сами пари, но … хората продължават да страдат, защото не искат да пораснат.
Да, хората бачкат здраво в определени периоди, с огромно отвращение, за да заплатят за удоволствията си. И колкото по-голямо е отвращението, толкова по-голяма се очаква да бъде наградата. След което наградата никога не изглежда достатъчно голяма; удовлетворението не настъпва никога.
А ако хората умееха да дават истински, те щяха да могат да се отпуснат в каквото и да е и да са щастливи да вършат дори работата, която не е предназначена за кеф, понеже са се впуснали в нея като в игра. Вместо това, те обикновено са заети с роптаене срещу неудобството и опити да го ограничат, да дадат по-малко, да платят по-ниска цена – което е част от поведението им на купувачи – всеки търси най-добрата сделка и гледа да не се мине да плати и стотинка повече.
По този начин се определят и взаимоотношенията между хората. Те подхождат един към друг като консуматори, които са твърде заети да пресмятат, да сравняват, да внимават да не дадат повече, отколкото ще получат.
Каква е моята алтернатива? Алтернативата на човека който от малък мечтае да порасне. Това е желанието да ставаш все по-могъщ – знаещ и можещ. Нямам предвид манията на Тигъра. Искам да разбирам света и себе си, да виждам моделите, които ни движат, да живея в хармония с вселенските акони, а не да господствам над всичко. Искам да еволюирам, да стигна до съвършенството, т.е. да открия щастието в себе си и да видя дали има нещо отвъд. И все пак живея в свят, в който повечето хора вървят в обратната посока.
Може би винаги е било така – масите са вървели по посока на удобството. Имало е индивиди, които са вървели обратно на течението. Те са пробивали в неизвестността, създавали са временни неудобства и хаос, и ако са имали късмет, масите са решавали, че новооткритото ще направи живота им по-удобен и са инвестирали в него. Ако са смятали, че няма да доведе до такава полза, са отхвърляли откритието, а понякога да наказвали откривателя. След време човечеството е преоткривало някои отхвърлени идеи, понеже е стигало до етап на развитие, в който може да ги оцени. А как е стигало дотам? Благодарение на плуващите срещу течението, на ходещите по ръба на хаоса.
Мисля, че желанието да пробиеш в неизвестното е нещо, с което се раждаме. След това започваме да осъзнаваме, че морето е дълбоко, но много от нас не се научават да плуват, а си остават на брега, където са останали родителите им и повечето им познати и приятели.
Липсват модели – мъдри възрастни, които са направили своите пътувания, които могат да хванат младите за ръка и да ги поведат към техния right of passage, да им покажат и други светове, да ги блъснат във водата.
Аз искам да направя своето пътешествие и като се върна, да разкажа за него. Всъщност пътешествието не е само едно. Качвала съм се на лодката и съм пътувала и съм се връщала, и съм разказвала. Може би ще направя още много пътувания – все по-надалече, в различни посоки, ще добавям още и още острови на картата – някои го правят под формата на романи. Интересно докъде ще стигна.
Може би прекарвам твърде много време на брега, за да оправдавам пътуванията си. Все пак се налага – нали трябва да осигуря екипировка и supplies – и това ме свързва с хората, не само споделянето на моите открития. Може да е досадно, но за да пътувам, се налага да се уча да надхитрявам хората от време на време. Например да ги заблуждавам, че не съм чак толкова различна, понеже е рано да им покажа колко са подобни на мен.
Животът е като игра. Пътешественикът понякога е и трикстер. Може би това ме отличава от героите на Пауло Коельо – доколкото си ги спомням, на тях никога не им се е налагало да хитруват.
Животът е весел. И все пак ми е тъжно за децата, които стареят на брега.
Ако те кефя, гласувай за мен тук.
Kariya каза,
април 23, 2008 at 9:47 pm
За инфантилизма – в страни като нашите разочарованието (мисля, че в определен момент всеки се докосва до него) е колосален фактор, отчаянето и следващите го отчаяни теории за спасения, за чудо, спасително чудо подхранват и поддържат един неунищожим инфантилизъм, който напоследък се среща в твърде жесток вид – та в тази връзка – как и къде да виждаме своето място? във връзката – учител – ученик? А този ученик само един учител ли има?
Като имаме предвид, в широк план погледнато, че “чисти модели” от възпитателни, културни и пр. явления – у нас няма. Някъде по пътя на формирането им нишката по ред причини се скъсва и … до там. А на брега, чакащи или екипирани за пътуване за никъде. Пътуване в обратната посока – сигурно това става така, когато не знаеш за къде си тръгнал и за това пристигаш там, където не трябва. Като прибавим и това, как бясно се пресича още в зародиш всеки порив за самопознание, за истинско самопознание, а не разказване на легенди един на друг, се питам – нашите – опит, пътуване и експерименти трябва ли да са едно повтаряне на другите? защото като че ли са. Най-често се обричаме на подражание и от там на неуспех.
Но пък от друга страна ако носим в себе си едно чувство, една привързаност и принадлежност към един свят, изпълнен със здрав смисъл, например, крепящ се на определена духовна традиция, идваща от предците ни – даваща ни усещането за топлина, дори и сред хладината, лъхаща от фалшивото лустро, няма да се чувстваме като натрапници на този свят, като квартиранти, при това с лоши хазяи. Тогава?
Кой към кого трябва да се приспособява? Виждаме кое е по-лошото и избираме другото, нали? Във всеки случай не по-удобното, дори с цената да създадем и хаос (ако знаеш колко весело става в такива моменти) и без претенциите да сме откриватели, освен на себе си.
………………………
А щастливите хора не са ли изключение? С което не искам да кажа, че в останалите случаи точно обратното нещо е вярно. Ако изключението прави това събитие като щастието частен случай, тогава където няма изключение да приемаме ли, че точно обратното е вярно?
Ама че «развинтено» се получи
vitaminko каза,
април 30, 2008 at 11:15 pm
Много ми хареса това което си написала или по-точно усилието да вникваш в поведението на съвременния човек.
Ще си позволя обаче да изразя по-различно мнение относно следния пасаж:
“Искам да еволюирам, да стигна до съвършенството, т.е. да открия щастието в себе си и да видя дали има нещо отвъд.”
И преди съм го писал или поне в същия дух. Съвършенството е непостижим идеал. Ако винаги си го напомняме мисля, че ще имаме по-ясна представа за себе си и света около нас. Ако във всяко наше действие е заложена мисълта за несъвършенство и грешка ние всъщност ще проектираме по-добре поведението си и бихме постигнали повече толерантност и дълбочина във взаимоотношенията. Проблемите идват когато се помислим за съвършени. Тогава със сигурност се откъсваме от реалността и ставаме по-неадекватни. Всичко, което не се вписва в представата ни за съвършенство и хармония започва да ни дразни. Съвършенството не търпи алтернативи. Несъвършенството предлага такива. Ние сме склонни да идеализираме нещата и в това няма нищо лошо. Това от една страна ни помага да имаме една “удобна” картина за нещата около нас и в нас, но от друга показва нашата ограниченост и невъзможност да вникнем във всеки детайл. Докато един идеал работи, няма лошо да се поддържа, но когато е изживял времето си той вече не е нужен. Придържането към него е деградиращо. Една представа се сменя с друга представа.
Щастието изисква своята противоположност нещастието. За да кажеш, че изпитваш щастие ти трябва да знаеш какво е нещастие иначе няма с какво да го сравниш. И двете са еднакво необходими за да имаме усещането, че живеем. Всеки път когато отиваш отвъд зоната на удобството и познатото, ти го правиш не просто защото така е заложено в теб, а защото вече не ти е толкова интересно, защото усещането ти за щастие се похабява и вече се чувстваш нещастен. Тук активният подход означава да изпревариш това похабяване, да се опитваш да бъдеш свеж и изобретателен, постоянно търсещ и намиращ. В противен случай пускаш здрави корени на брега докато изсъхнеш или не те отсекат.
Неизвестното е пълно с възможности за провал, но и с възможностиза успех. Наскоро прочетох някъде каква била разликата между човек с мислене на служител и човек с мислене на предприемач. Служителят се опасява да не допусне грешка, а предприемачът да не пропусне възможност.
lyd каза,
май 1, 2008 at 10:16 am
съвършенството, както и всичко останало е … въпрос на дефиниция
твоята и моята очевидно са твърде различни 