В романтичното минало, когато писмата се пишеха на хартия, хората знаеха, че пътуването до получателя ще отнеме дни или седмици, а отговорът още толкова. За светкавична комуникация се използваше телеграмата или телефона. Това означава, че хората са имали търпение куриерът да достави телеграмата и са били наясно с вероятността получателят да не е у дома. По същия начин са били наясно, че този на когото звънят може да се намира далеч от телефона. Дори и след появата на факса, хората знаеха, че получателят може да не стои край факса и имаха търпение.
След появата на мобилните телефони и електронната поща хората изгубиха търпение и забравиха, че технологията е само средство за бързо изпращане на информация, а не източник на информация. Все повече хора очакват, че щом имаш e-mail адрес, си на разположение денонощно и си в състояние да отговориш най-късно до 24 часа. По същия начин, все повече хора се чувстват длъжни да отговорят светкавично, дори и ако не са в състояние. И като не успеят, някои започват да се чувстват виновни. А тези, които очакват отговор се ядосват. Ето защо Лонги пита толкова ли е трудно да напишеш e-mail.
Аз отговарям светкавично: да, понякога е не само трудно, но и невъзможно да родиш смислен отговор на някое писмо. Причините могат да варират от наличие на десетки такива писма, няколко звънящи линии, опитващи се да комуникират с теб тет-а-тет, както и в Skype, примерно. А може и да не е нито едно от тези тривиални неща. Може да имаш разстройство, придружено с повръщане или да е трябвало да закараш майка си до болницата с прединфарктни симптоми. Едно от малкото неща, които са се случвали на мен лично, и то във времената, в които не можех да си представя какво е да не отговоря на чакащия светкавично или да не вземеш двата си мобилни телефона в тоалетната.
Новата ми тактика е да не рискувам живота си за да отговоря на писмо или телефонно обаждане, така че на все повече хора им се налага да ме чакат. Разбира се, би било прекрасно ако човек драсне един ред да каже, че ще може да отговори след еди колко си време, но дори и това понякога е наистина почти невъзможно, така че е хубаво очакващият отговора да се научи на търпение, което е едно от първите неща, на които се научаваме, за да навлезем в цивилизацията. Преди много години Лонги се е научил да чака ако му се ака и наблизо няма тоалетна. Ето в този дух може да се научи на търпение и за други неща.
Когато човек е търпелив, той не си губи времето да се ядосва на тези които го карат да чака. В това време си намира друго занимание. А ако въпросът е на живот и смърт, звъни по телефона. Хубаво е да си спомним, че когато е въпрос на живот и смърт, телефоните са с трицифрени номера. Дори и когато искаме да се обадим на такива номера, може да нямаме телефон под ръка (по-голямата част от човечеството няма), а ако се обадим, бива да имаме предвид че линейките, пожарните и полицейските коли понякога закъсняват (чакала съм линейка 2 часа, както и полиция, която не е идвала), а някои дори може да катастрофират по пътя. Това е част от живота. Можем да се ядосваме, а може и да не се.
cid каза,
март 28, 2008 at 12:30 pm
Едно е личният имейл, друго нещо е деловият. В бизнес комуникацията си има етикет и е в рамките на нормалното да очакваш отговор на мейл до 24 часа, пък бил той и само „работя по въпроса, ще имаш отговоро до еди-кога-си“.
Чрезвичайните обстоятелства, които споменаваш, са точно това – чрезвичайни т.е. не се случват на всеки по всяко време и не оправдават липсата на отговор.
Така че е разумно да направиш разлика между отговор на личен имейл и на делови такъв – при втория не е допустимо забавяне от една седмица примерно.
Longanlon каза,
март 28, 2008 at 12:40 pm
Изобщо не е необходимо да се отговаря светкавично, нито да се проверява имейла на всеки 5 минути.
Съвсем приемлива тактика е да си проверяваш имейла два пъти дневно и да си отбелязваш важните писма (в джимейл – със звезда), а по-късно, в определен час всеки ден, да отговаряш.
lyd каза,
март 28, 2008 at 12:42 pm
Също толкова разумно е да приемеш, че някои бизнес-партньори просто не правят като теб
Това беше основната ми идея 
Графът каза,
март 28, 2008 at 8:24 pm
За бизнеса мълча – там си има правила, в държавните учреждения дори задължителни (за тях!).
За личните (ха сега, имаме ли българска дума обединяваща писма, телефонни разговори, чат-връзки?) съм напълно съгласен с Вас, lyd. И трябва да се научим да сме търпеливи – и към другите, и към себе си. Защото не “някои започват да се чувстват виновни”, ами само някои все още продължават да не се чувстват виновни в такива случаи…
Иначе…хората вече са помислили – автоматичен (мигновен!) отговор. От машинката.
lyd каза,
март 28, 2008 at 11:51 pm
Хм. Може би трябва да си настроя акаунта завинаги да изпраща автоматични отговори
„Имайте търпение. Все някога ще Ви отговоря.“ 
Plamena Ivanova каза,
март 29, 2008 at 6:34 am
ahahaha…mnogo mi stana smeshno kato prochetoh tozi post…
Tochno dnes ti pratih pismo
vzeh adresa ot facebook…
Nadqvam se da ne mi go vyrnat…za sledvashto preprashtane, zashtoto taka ili inache zabravih da napisha obraten adres
Pozdravi ot men i Milen,
da se pazish i da ne se razdavash tolkova mnogo…
lyd каза,
март 29, 2008 at 7:45 pm
Мерси
Поздрави на Милен 
Тъкмо вчера разказвах за тебе на една девойка, която може да последва светлия ти пример в Рузвелт 
sylph каза,
март 30, 2008 at 12:21 am
off-topic: Онази книжка на Taleb е много добра. Благодаря ти за инфото.
Къде мога да ти драсна някой ред персонално?
Ворце каза,
март 30, 2008 at 2:23 am
Открадна ми темата.
Тъкмо си мислех да пиша за пощата.
Липсват ми онези писма с грозни, но мили рисунки по тях илиснимка, или изсушено цвете. Очакването…
Но трябва да ти кажа, че съм и бесен, защото вече и пощаджиите не се отнасят към работата си както едно време. не слагат писмата в пощенските кутии, а ги хвърлят на куп върху тях. А дечурлигата се забавляват да ги четат, да ги горят…
Смятам, като ги хвана на местопрестъплението, да им тегля по един шамар профилактично. Не може да се гавриш така с хорските писма- това са мечти, любов, чакани думи…
Но истината е, че останаха само трима души, с които си комуникираме по стария начин. Получавам предимно сметки. Ако ги получа де!
Апропо, този, дето е свил сметките за джиесемите, нека да ги плати, щом толкова се натиска.
Може и той да минава през блога ти.
Та да си кажа.
lyd каза,
март 31, 2008 at 3:56 pm