натискът да бъдеш посредствен
февруари 24, 2008 at 11:01 am (art of living, образование, родители)
Той не идва само от страха от самотата, който те кара да се обличаш, държиш и говориш като всички останали. Изворът му е още по-дълбок: споделеното от мнозинството убеждение, че да си посредствен е нормално, че всичко открояващо се от посредствеността е патология или гениалност, а второто неизменно е свързвано с първото.
Тъй като не съм посещавала ясли и детска градина, а само забавачка, където ме оставяха да правя каквото си искам, усетих натиска чак на 6, когато тръгнах на училище – някой и друг месец след съучениците ми, които бяха на 7. Още от първия ден, след като момичетата заподозряха, че не се вписвам в стадото (може би съм се опитала да оправдая появяването си с обяснението, че мога да чета), така че бях подложена на тест – да прочета текст от буквара. След като се справих, дадоха ми да прочета единствения “ръкописен” текст от буквара. Справих се и с него.
Никога не ми простиха – не беше позволено да играя с тях. Отидох да играя с момчетата – там се вписвах, понеже си интересувах от изследване на тъмни тунели с боклуци, тичане по двора и пр. Когато започнахме прогимназията, някои момичета откровено ме мразеха, особено след като на първото лабораторно по физика имах 6, а повечето отличнички 2. Бях единствената, която се сети, че трябва да манипулира резултатите от измерванията, за да стигне до изводите, до които се очакваше да стигнем. Една от амбициозните майки предупреди моята, че някой ден ще си има сериозни неприятности с мен, понеже съм “много особена”.
За мое щастие, освен че имах за приятели момчетата, както и момичетата, които не бяха амбициозни за високи оценки, учителите ми се радваха, затова и нямах важна причина да се стремя да бъда посредствена в училище. Това, обаче, беше за нещастие на моите съученици, понеже да се справяш с лекота в училище се смяташе за изключение от свещеното правило на посредствеността. Никой учител не се сети да ме попита как уча и да ме насърчи да споделя с другите деца.
За мое щастие, родителите ми изобщо не държаха да съм като всички останали. Майка ми, която не е била блестяща ученичка, подозираше, че учителите просто ме харесват и затова ми пишат шестици, но успях да й покажа, че не бива да се меси в подготовката ми за училище след 2-3 катастрофални опита да ми покаже, че не уча като хората и нищо не знам, след като не “пея” урока дума по дума. Може би вярата й в гените и гениалността на баща ми си каза думата. Освен това, майка ми беше причината да изглеждам различно и да не ми пука от това. После, когато отклоненията във външния ми вид станаха драстични и за нейния вкус, вече беше твърде късно.
Когато в 9 клас се отказах от телевизията в полза на книгите, си спечелих ненавистта и на майка ми, която беше убедена, че се смятам за нещо повече от нея и се правя на интересна. Твърде късно, бейби, вече бях станала достатъчно закоравял индивидуалист, за да преглътна някак дори и страха на момчетата от мен. Може би и до ден днешен подозират зад “прекомерната” ми откритост нещо още по-коварно от средностатистическата женска пресметливост.
Когато си под натиска за посредственост се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога, обаче, се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.
Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.
Не се страхувам за себе си – вече съм почти на 37 и съм свикнала да стърча. Не се страхувам за Стоян – учителите му може да го смятат за прекалено странен, и за разлика от моите, по-скоро да се плашат, откокото да се радват, но той има моята подкрепа. Страхувам се за повечето растящи деца. Техните родители и учители имат толкова ниски очаквания за тях, че би било по-скоро учудващо да се издигнат до нивото на посредствеността от моите ученически години.
Вярвам, че средностатичстическите човешки възможности са огромни в сравнение с това, до което съм стигнала аз без особени усилия, само със смелостта да правя каквото си искам. Виждам същия потенциал у всеки мой ученик. Снощи, докато гледах “Грозни, мръсни и зли” виждах този потенциал в очите на децата, които прекарваха деня, затворени зад висока телена ограда – потенциала да бъдеш красив, чист и добър.
Повече за златната среда, която скапва децата днес, тук. Можеш да помогнеш, като разкажеш история, с която да позабършеш малко прах от този проект.
Ако те кефя, гласувай за мен - натисни буквичката В до снимката ми - горе, в левия ъгъл.
nicodile каза,
февруари 24, 2008 at 11:37 am
Лингвистичен въпрос: думата “посредствен” би трябвало да означава, че си по средата- нито много отгоре, нито много отдолу. Само че тя е откровено обидна- причината мисля че си я описала много добре в текста.
Когато си дете/тийнейджър много трудно се справяш с изпъкването- особено интелектуално. Обаче ако оцелееш през този период, си благодарен понеже си свикнал да стърчиш и си се справил в тая най-враждебна среда- училището
Иди да му обясниш на малкия Гошко, който всъщност обича да чете, че ако устиска да не се подаде на натиска (и шамарите) на Пешо, Иван и Тошо и продължи да чете, един ден не само че ще е много по-куул от тях, но и изобщо няма да му пука какво мислят Пешо, Иван и Тошо.
albinos каза,
февруари 24, 2008 at 1:02 pm
Какво друго мога да кажа, освен, че е много добре написан пост.От личен опит мога да кажа, че съм удържал натиска да бъда посредствен и не съжалявам. Човешкото качество човек да се развива сам, да мисли и действа индивидуално никога не трябва да закърнява.
Графът каза,
февруари 24, 2008 at 2:01 pm
Драга Лидия, темата е безупречно поставена! И, смело пиша, вечна. И, съвсем категорично, първостепенна по важност за всеки човек!
Мисля, че много правилно сте се насочили към конкретни примери “от живота” (имам предвид отправките Ви към поизоставения проект в темата на Stalik). Имам само някакви резерви към “герои” – няма нужда от герои, има нужда от примери с обикновени хора, които са разбрали не само как да останат личности в морето на човешката маса, но и че това всъщност е истинността на понятието “човек”. И че “хора” и “тълпа” са много различни, в повечето случаи антагонистични понятия.
___________
С удоволствие бих се включил с някои лични историйки във Вашия почин. Но не ми стана ясно технологично как – може би ако ги напиша в своя дневник с мото “по почина на Lyd” Вие ще можете да ги ползвате? А така към Вашата тема ще може да се заинтересуват и включат още по-широк кръг хора.
Ще следя за Вашия отговор тук.
С уважение,
Графът
Миглен каза,
февруари 24, 2008 at 2:10 pm
Много интересно и увлекателно си обяснила простите неща и си ги съчетала с успеха в своя живот. Надмощието над посредствеността и индивидуалното ти изграждане са за похвала. Честно казано и аз се чувствам в подобно състояние и ми харесва.
Longanlon каза,
февруари 24, 2008 at 2:31 pm
Ех, Лидия, не знам сред какви хора си израснала, но ми се струва, че по някое време, може би в късното юношество, би трябвало да ти е просветнала лампичката, че ти не си единствената, дето стърчиш над водата - че има и други стърчащи, при това точно тия са хората, с които си заслужава да общуваш.
Разбира се, че посредствените са много - глупавите хора винаги са били и винаги ще бъдат много повече от умните. Това не бива да те притеснява
На който му се стърчи винаги ще си намери начин за стърчане.
lyd каза,
февруари 24, 2008 at 3:23 pm
Лонганлон, не се притеснявам за стърчащите и от посредствените. Притеснявам се за тези, които не могат да си представят да бъдат нещо друго освен посредствени. И ме притеснява, че те са повече от другите. Всеки заслужава да се научи да бъде себе си. Всеки може да бъде мой приятел, стига да иска. Мисля, че си заслужава да общувам не само с хора, от които мога да взема, но и с хора, на които мога да дам.
За мен всички хора струват, затова и смятам, че си струва да направя нещо, за да го разберат повече хора: и от тия, дето си мислят, че не струват, и от тия, дето си мислят, че струват повече от другите.
Всеки може да публикува историйки като коментари тук или като статийка в блога си, като даде линк, или пък да ми пише мейл на lyd.students В gmail.com
astilar каза,
февруари 24, 2008 at 7:06 pm
Поздравления, Лид! Започнах днес един пост със заглавие “Аз съм ръб”. Вероятно ще отлежи още в черновите.
Исках да разкажа за това колко ми беше трудно да съм “умна” в училище и “различна” в университета, и колко много научих от това. Не само се научих, но и до днес отстоявам правото да бъда себе си, поради което много често ме считат за “ръб”.
Когато реша да допиша поста ще линквам насам и натам (към историите), а засега само ще гласувам.
lyd каза,
февруари 24, 2008 at 7:16 pm
Ворце каза,
февруари 25, 2008 at 12:50 am
Интересна тема си отворила.
Кефиш ме, Лидия, гласувах за теб.
Даже два пъти натиках този бутон, още преди да почнеш да го рекламираш. Странното е, че според мен цялата тази система за оценяване е път към посредствеността. Аз никога не съм искал някой да ме квалифицира и оценява. Даже ми е адски неприятно и се стремя да не го правя с другите, макар че не винаги успявам- грешна е човешката природа.
А тази истерия да караме другите да искат повече, не е ли напън пак за посредственост- само че “изпъкваща”. Не е ли друг вид натиск?
Ако не си амбициозен- значи си посредствен. Поне аз с такова впечатление оставам.
А самата ти не веднъж си писала, че можеш без това или онова, че можеш да “живееш, без да се трудиш”, май беше от “подаяния”. (цитирам по памет) Имаше един текст за един, който “не иска да става човек”.
Този проблем има много измерения.
Страхът от различното. Страхът да не бъдеш отхвърлен. “Адът това са другите”. А може да бъде и различен светоглед. Ето сега французите се дразнят, когато мюсюлманите и евреите колят жертвените животни- не било хуманно, кръв по улиците- те са варвари.
Преди известно време говорих с една сомалийка. Там съществува обичай да се обрязва клитора на жената. В много мюсюлмански страни го има. Даже наскоро го забраниха в Египет, но продължават да го правят апокрифно. Както и да е.
Знам, че това е много болезнена процедура с трайни последици. Казах й, че “това е варварство”. Тя пък се възмути. За нея било по- красиво така, а и се спазвала се традицията.
Така че в този случай аз постъпих нередно, осъждайки нещо, като изхождах от моите европейски позиции. Не исках да разбера какво тя мисли, а направо казах своето мнение без то да е искано.
Въобще, ако се замислиш посредствеността може да започне с раждането. Сега например в моята компания се водят едни спорове за детски имена. Ще се раждат деца- трябва да им се измислят имена.
Аз искам да кръстя, например, бъдещият си син (ако го имам) Горазд- хубаво име с традиции в рода. Ама йок- “грозно е”, “всички ще му се смеят”, “горкото дете”.
Що да е горко?
Какво ще си помислят другите! Майната им! Ако ще се влияе от това, което ще си мислят другите- много лошо за него. Аз не бих искал да отглеждам такова хлапе. Но като се замислих, си спомних, че е имало периоди, когато и аз като малък не съм си харесвал името. Даже исках децата сами да си избират имената. Май това е най- добрият вариант, ама е невъзможен.
Щото нали трябва да бъдат записани в “посредствените” регистри още с раждането.
lyd каза,
февруари 25, 2008 at 1:47 am
Апостол Апостолов каза,
февруари 25, 2008 at 5:09 am
Остава само да се изясни, който ДЕЙСТВИТЕЛНО стърчи над другите и се отличава с нещо съществено от тълпата. В крайна сметка това е най- важното в случая. Не е важно какво мислиш за себе си; важно е какво наистина си сътворил, какво ще оставиш след себе си…
lyd каза,
февруари 25, 2008 at 12:55 pm
Дали това е най-важното? Има много хора, които оставят хубави неща след себе си, след като са се чувствали нещастни през целия си живот. Мисля, че всеки има право да се чувства щастлив, без това да е обвързано с оставяне на нещо видимо след себе си. Може да си бил истински добър приятел, и споменът за теб да изчезне след смъртта на приятелите ти. Ето с какво си стърчал.
Estranged каза,
февруари 25, 2008 at 5:14 pm
Ворце, не съм съгласен. Ако има традиция, която цели да те пороби и осакати, и ти от дете си израснал с нея, от десет кладенеца ще мъкнеш вода, за да докажеш, че така трябва и да бъде. Защото ако отречеш тази традиция, светът ще стане много по-некомфортен, объркан и опасен за теб.
Свети каза,
февруари 25, 2008 at 7:49 pm
Хъм, хъм, хъм. Ами добре, ще разкажа история понеже и на мен ми хареса описанието на картинката, в която сме.
Ще гледам да съм кратка, защото ако не съм предполагам, че ще пиша твърде дълга за свои емоции, което не е целта.
Знам, че в началото ще иглежда, че не пиша по темата, но всъщност не е така.
Когато бях в пети клас се разболях. Тръгна като някакъв тежък грип, но в последствие се развиха ларингит, трахеит, тондзилит и всичките подобни възпаление на това окончание.
Бях около два месеца на всякакви антибиотици, но от тях нямаше особен резултат, не сеподобрявах и не спирах да кашлям. Лекарите бяха казали, че ако не постъпя в болница не могат да помогнат.
Бях един месец в болница с деца, които лекуваха от тубекролоза, но не бяха заразни. (Имаше и деца, които се бяха оправили, но никой не идваше да ги вземе, понеже семейството не можеше да ги издържа, а там поне бяха хранени. Но това е друг въпрос.) В крайна сметка се оправих.
От училище обаче казаха, че не мога да продължа и трябва да повтарям, защото имам три месеца отсъствия.
Баща ми настояваше да продължа в същото училище, защото ‘това’ щяло да ме направи по-силна. Под ‘това’ разбираше да преодолея мисълта, че децата от предишния ми клас ще ми се подиграват, както и стана впоследствие. Аз много плаках тогава, защото исках да започна на ново място, където няма да знаят, че повтарям. В крайна сметка никой не се интересува защо, децата само се подиграват, че си с една година по-голяма. Не исках да се връщам в същото уилище, но не в същия клас, но баща ми се наложи. И така трябваше да търпя подигравките на хлапетата, без дори да мога да им тговоря, както баща ми искаше - лице в лице. Понеже те не ходеха сами, а в групички най-малко по две деца. Баща ми искаше да бъда по-силна, но аз просто не бях тогава и мисля, че става ясно, че не ми помогна да стана такава като ме остави да се оправям сама. Както и да е, аз наистина не бях достатъчно силна тогава, но след седми клас вече бях в друго училище.
Съучениците ми си бяха обикновени съученици. Имаше ги всички тия неща, за които си писала горе.И макар, че аз имах много повече интереси от тях тогава (интересуваше ме не само пола ми), там се чувствах по-добре в началото. Не знам, мисля че това което съм преживяла на 11 много ми се еотразило на мисленето. Тогава помня, че си обещах да съм по-внимателна и наблюдателна за поведенито на другите хра, защото не винаги това което изглежда на пръв поглед истина е такава. Даже в повечето случаи не е.
Нямах много какво да си кажа със съучениците си.
Това не значи, че не съм имала единици приятели, напротив. Те и до сега са ми такива.
Но през почти цялото време имах желание да си дочета поредната книга, особено пък когато правеха женски скандали. Женски скандали казвам, защото такива интриги от момчетата в моя клас не съм видяла.
След като мина “подгответо” в девети клас вече започна да ми се заформя идея в главата “да взема две години за една”. Мислех си, че вече съм достатъчно силна, че можа да изтрия белезите, ако се справя. Мислех си, че така мога да поправя миналото.
Поинтересувах се и имаше такава възможност теоритично (за взимането на два класа за една година). Някои деца, които бяха спортисти си взимаха предметите с изпити. Реших и аз да пробвам. Говорих с директора и той каза, че е взможно тееоритично. По-късно се оказа, че теоритично е ключова дума.
След като заметник-директорката разбра и говори с директора, той вече беше на мнение, че ще бъде много трудно. Тогава си спомни и, че досега никой не го е правил.
Аз все пайк настоявах.
Бях убедена, че ще се справя, ако наистина дам всичко от себе си (демек - седна си на задника и здраво уча).
Защото това, което виждах в училището си беше много посредствено.
Да, имаше добри учители, но имаше и такива, които диктуваха плановете от точнките по учебника. Напромер госпожата ми по география беше заявила на учител, когото харесвам, че
“До сега достатъчно е учила и няма намерения да го прави повече”. Същата се радваше се много, когато ме видяла “по телевизията” (като статист в “Море от любов”). Аз само смигах като я слушах. Беше абсурдно, че тогава ми пишеше по-високи оценки от когато сря да ме вижда по телевизията.
Мисълта ми беше, че бях сигурна, че ще се справя, при нивото на знания, които се изискваха от децата в клас.
На кратко ще кажа какво стана, взех си изпитите за едната година за три месеца ( този за 11ти клас). Постоянно ми правеха проблеми с конспектите, (кога ще ми ги дадат), по сто пъти трябваше ад се обаждам и да ходя до училище, за да разбера датите на изпитите.
Повечето учители ми пишеха много ниски оценки, макар да знаех несравнимо повече отколкото съучениците ми щяха да научат между запоите и вясванията в клас. Някои учители бяха неутрални, някои искаха да помогнат, но се страхуваха, че когато го има черно бна бяло изпита, трябва да бъдат много строги в оценката “за да не би да мине инспекция”. Имаше и такива, които наистина влизаха в положението, че за почти всеки изпит уча почти непрестанно не повече от 7-10 дни и помагаха (двама, за да бъда точна). Имаше и такида (пак две), които се държаха изключително зле, сякаш нарушавах системата, сякаш бях вирус, който трябва да се онищожи в зародиш, за да не започнат и други да правят като мен. Е, като резултат си взех изпитите за едната година и бях наистина вече без всякакви сили.
На следващата година (12ти клас) се върнах при стария си клас, почти никой не ходеше на училище. На мен вече не ми пукаше за проклетата година, с която “бях назад”.
Знаех, че ако бяха условията, както бяха на теория, щях да съъм се справила. И може би просто си бях доказала, че не съм слаба и че мога да се справя с това, с което баща ми искаше, когато бях прекалено малка, за да мога. Много често учители ме питаха, защо го правя. Едната птричина беше тази, която написах, за да си докажа, че не могат да ме мачкат (но тогава се изправих пред друг проблем, който в системата, заото е в хората, от които тя се състои). Другата причина да пробвам да уча задочно беше, защото не се чувствах на мястото си сред хора, които въобще не се интересуваха от нещата, от които аз. През цялото време в чантата ми имаше книги по психология. Исках да разбера как мислят хората, бях си обещала да открия всички начини на мислене. това ми беше мечтата, да рзбирам хората, още от когато бях в пети клас. А в училище постоянно трябваше да играя някаква роля. Била съм и “от най-готините”, дето често влизат в часове пияни като кирки. Но не бях “аз” и го знаех. В резултат на всичките тези преживелици поне си развих актьорските умения, които се изискват в живота.
Всичко завърши така, че в 12и клас наистина въобще не учех, и въпреки тройките и четворките от 11я ‘задочен’ клас, завърших със среден успех ннад 5,70.
Не знам в историята има ли поука. Но пък не знам и дали трябва да има. И дори, ако има дали аз трябва да я пиша. Знам само, че много дълго писах.
Хареса ми постинга ти и затова отговорих.
lyd каза,
февруари 26, 2008 at 10:21 am
И на мен ми хареса отговора ти. По едно време синът ми искаше да е частен ученик. Ако го питам сега, сигурно пак ще иска. И на мен ми се вижда доста по-смислено, но точно както ти си описала, учителите ще бъдат безмилостни, ще търсят под вола теле, и ще му пишат много по-ниски оценки отколкото на тези, които идват от време на време. Защо ли? Защото точно както ти описваш, ще бъде възприет като заплаха за системата. Успехът на такъв ученик показва, че може и без училище в сегашния му вид, че може и без учители на заплата.
Поли каза,
февруари 27, 2008 at 12:33 am
Когато аз бях ученичка и после студентка се водех по т.нар. “мода”. В моя град, а предполагам и навсякъде имаше модерни и престижни училища (специалности в Университета). Ако не си в “математическата” или “езиковата”, значи не си достаъчно умен или амбициозен. Аз бях в езиковата гимназия. Хората гледаха на нас различно - ние бяхме бунтарите, бяхме по-умните и по-различните, бяхме над тях. И ние го усещахме. Това ни ласкаеше. А всъщност това чувство е измамно и е глупаво да се подвеждаш по него.
Тогава, обаче, аз създадох чувството у себе си, че не е хубаво да бъдеш с масата, че е по-готино да си извън масата. Логично е - забелязваш се повече и не се губиш. Това ми чувство се подхранваше и от друго - бях една от малкото, които още по онова време работех и вадех пари. Вярно не бяха много, но това не беше важно. А работата ми беше прекрасна - инструктор в единствената аеробик зала. Предствяте ли си ме мен - 17-18-годишна - как показвам, обяснявам и правя сериозни и респектиращи хора щастливи. И те ми благодаряха, говореха с мен като с равна и дори искаха съвета ми. Това не просто ме радваше, аз бях ВАЖНА.
Тогава пропуснах да разбера, че това трябва да бъде моята бъдеща професия. Вместо това се подведох по модата и записах да уча икономика. Нямах проблем с кандидадстването. Нямах проблем и със завършването. Не че не ми се отдаваше, но както беше споменато, при изискванията както в училище, така и в университета, колко му е да изкараш каквото и да е образование у нас. Тръгнах си от университета разочарована. Не се чувствах подготвена да работя професията, която пишеше в дипломата ми. И не бях. Започнах да работя неща, които съвсем не бяха специалността ми, но покриваха представата за жена икономист без стаж. Работих на няколко места и разбрах, че работата в офис не е за мен. Не знам дали е посредственост или не. Просто изискванията не са много по-големи от тези в училище или в университета. Без усилия, без да ти е интерсно, без никакво предизвикателство. Работа, колкото да се издържаш. А защо още не си се омъжила? Как така? И какво ще правиш? С кое? С живота си?
Напуснах, преместих се в друг град и започнах наново. Бях на 28 години.
Запознах се с човека, с когото днес имаме дъщеря на година и половина. Не знам дали има по-задружно семейство от нас. След известно лутане и с подкрепата на бъдещия си съпруг започнах да работя това, което ми доставя удоволстие и което обичам - спорт. Явно и ми се отдава - утвърдих се като добър инструктор там, където конкуренцията е най-силна, в едни от най-големите центрове в България.
Междувременно по средата на бременността си се преместихме в друг град. И пак започнахме почти наново. И какво от това - за момента това беше добро решение.
След раждането на малакта Ева, аз отново работя по няколко часа на ден. Грижа се за малкото си съкровище, уча се да бъда майка. Пиша блог на спортна тематика. И съм щастлива.
Да, не съм икономист, юрист или каквото там беше модерно по мое време. Но не съм и празноглавата спортистка (нали знаете клишето - всяка мозъчна клетка да превърнем в мускулна). Аз съм щастлива жена, която не съжалява за живота си, защото той я е научил да има смелостта бъде каквато иска да бъде.
За мен това е успех. За всеки тази дума има различни измерения и рамки. Затова не знам дали някой друг, страничен човек ще ме оцени като успяла или не. Това няма никакво значение за мен.
lyd каза,
февруари 27, 2008 at 10:46 am
Поли, мога ли да публикувам твоя вдъхновяващ текст в блога за успеха?
Поли каза,
февруари 27, 2008 at 10:59 am
Може, разбира се.
Благодаря.
Книгата – всекидневие от дете « Графът каза,
февруари 28, 2008 at 11:15 am
[...] Самодейна философия
Графът 10:08 am Разсъждения по повод “Натискът да бъдеш посредствен” на Lyd (http://lydblog.wordpress.com/2008/02/24/mediocrity-pressure/) [...]
Муниконтин каза,
февруари 28, 2008 at 12:17 pm
Лидия, бутонът ти не е горе в ляво, а долу в дясно. И тъй като съм пълен новак с тази машинка, голям зор видях, докато го открия! и затова гласувах няколко пъти. Но не само за това! Темата ти е безкрайно интересна и уместна! Самата аз работя с деца и малки и големи. С проблема ” да се скриеш в сивотата” се сблъсквам непрекъснато. Много усилия се изискват да накараш едно дете да повярва ( да има куража) да бъде такова, каквото е! Но усилията си струват!
lyd каза,
февруари 28, 2008 at 1:18 pm
Хахаха, горе вляво е спрямо екрана, а иначе - да, долу вляво спрямо снимката