полетът на костенурката

Преди няколко месеца бяха на обучение на персонала на организацията, за която работех доскоро. С цел съставянето на психопрофил на всеки от служителите, трябваше да попълним дълги въпросници. Обичам такива неща и винаги отговарям честно и задълбочено, но на един от въпросите се наложи да си смуча от пръстите, понеже се изискваше да изброя няколко неща, заради които съм била недоволна от себе си в последната година или нещо такова.

Тъй като каквито и да ги върша, обикновено нямам проблеми със себе си, едва измъдрих, че не успях да сваля 10те (поне) килограма, които качих преди 2-3 години, и че така и не започнах да спестявам.

После, по време на индивидуалния разговор с психоложката, тя ме попита нещо по отговорите на тези въпроси. Хъммм, какво толкова можех да кажа, след като не съм се посвещавала на сериозно обмисляне и на двата. Жената беше учудена как успявам да похарча всичко, което изкарвам, и ми зададе въпрос за какво харча.

Не знам дали се сетих, че живея и работя под наем, примерно, та казах “за книги”. Очевидно не беше достатъчно, та в опита си да намеря смислено обяснение на отговора си, споменах, че помагам на разни бедни хора. И тъй като и това не звучи ясно, обясних, че след като съм приключила с по-сериозните помощи за 18 членно ромско семейство, сега издържам тричленно.

Наскоро видях колко ми струва това, понеже всеки път записвам сумата, която давам в кеш (не броя лекарства, храни, дрехи и чинии, които давам от време на време). Оказа се, че докато съм си мислела, че давам по 200лв на месец, съм давала средно по 290. а след нова година, давам по-скоро по около 400.

Ясно защо все не мога да заделя за нов монитор, компютър и китара на Стоян.

По едно време ми беше малко криво, задето давам толкова пари, заглождиха ме и някакви съмнения относно достоверността на нещата, които ми казва Албена; дотежа ми, че съм поела още един дългосрочен ангажимент на немалко натоварените си плещи, и като прибавих перспективата да загубя част от доходите си (което вече е факт), ми беше доста нервно. Мислех си да фиксирам сумата, която давам, за да покрива нуждите им за храна, след като купихме дърва и въглища, които да стигнат до края на сезона.

Да, но … те се разболяват – настиват, кашлят, вдигат температура. Голямата внучка си има своите сериозни заболявания, така че наскоро се наложи да купим 9 хапчета за над 90 лева. За някои прегледи и изследвания са нужни пари.

Да, но … те имат и хигиенни нужди – прах за пране, паста за зъби и т.н. до дамски превръзки.

Да, но … в училище има разни дребни неща за плащане – таксата за народните танци на малката и пр.

Да, но … те имат нужда и от дрехи и обувки.

Като си дадох сметка, че Албена още няколко месеца ще дава цялата си пенсия (80 лв, отскоро повишени на 100) за да изплати заема, който е взела за погребението на сина си,

че Албена не е по-млада, нито по-здрава от майка ми, която може да седи вкъщи и да гледа телевизия ако не се чувства добре, за да излезе, има и мъж, и деца, които могат да напазаруват, и не й се налага да мие входове докато едва се държи на краката си, че ако й трябват пари, може да ми се обади

че аз издържам едно дете, а тя две, при това едното е болно

че ако не им давах пари, сигурно нямаше да оцелеят тази зима

разбрах, че няма начин да не деля залъка си с Албена, че няма как да не бъде част от моето семейство.

Оттам насетне остана само въпросът как да има достатъчно пари за всички, като в същото време оставам здрава, спокойна и жизнена, за да ги изкарвам. Засега изглежда, че плановете за спестяване за образованието на Стоян отпадат, пък и той самият смята, че е достатъчно да събера за самолетен билет. Не е достатъчно, но и той ще започне да работи. Обмислям да си направя застраховка “Живот”.

Сега мога да си пия чая спокойно, докато се забавлявам да гадая за текста на психопрофила си.