Блогваме си историите
февруари 20, 2008 at 10:10 am (история)
Тези дни хората в блогосферата започнаха да разказват за детството си ( тук и тук ). Тези дни хората в блогосферата спорят за комунизма, фашизма и т. н. (тук и тук и тук).
Винаги съм смятала модерната история за доста пластична – зависи кой я пише. Сега, обаче, проумях, че има и значение кой я чете.
Докато сме малки, попиваме написаното в учебниците с безхитростна безкритичност. Тъй като в БГ училище никога не са ни насърчавали (дори и днес) да търсим и разглеждаме други гледни точки, алтернативни теории и пр., голяма част от нас остават с впечатлението, че написаното в учебниците е нещо сигурно, на което можем винаги да се опираме, но това размишление ще оставя за друг път.
Когато пораснем, продължаваме да се уповаваме на доста от нещата, които сме попили в детството, така че понякога учебниците на децата ни ни хвърлят в смут и възмущение. Особено сме чувствителни към новата история (от 20 век насам), която и най-често се пренаписва.
Колкото и да не сме внимавали в час по история, дори и да не знаем нищичко за Френската революция (като мен, примерно), сме уверени, че поназнайваме нещо за новата история. Тя е близко до нас, тъй като винаги е част от пропагандата ( в най-широк смисъл), както и част от живота ни – личния ни живот – всеки от нас е преживял част от новата история и я живее. А начините ни на живот се различават.
Струва ми се, че това, което вярваме че знаем за новата история, е смес от спомени и пропаганда. Ето защо, когато руските студенти решават да организират “комунистическо парти” на кампуса на Ники (май в Станфорд?), чешкият студент Вацлав е омерзен – за него съветските символи навяват болезнени спомени за съветските танкове, които прегазват пролетта на 1968 в Прага. Не че не знам за това, не че не съм чела доволно количество романи на Милан Кундера, но моята лична асоциация, щеше да бъде романтична – партито щеше да ми напомня по дух по-скоро за горбачовската перестройка (тогава западът се кичеше със сърпове и чукове и празнуваше лекото повдигане на Желязната завеса), която силно ме вълнуваше в края на гимназиалните ми години; щеше да ми напомня и за красивите ми детски учебници по руски, както и за готините ни съседи руснаци, които работеха на атомната централа в началото на 70те.
Замислих се защо можем да направим комунистическо парти, но няма да си позволим да направим нацистко парти. А всъщност още са живи доста хора за които нацисткото парти би имало романтичен привкус с Лили Марлен и красивите офицерски униформи.
Спомних си, че Принц Уилиям се беше маскирал като нацист на карнавал в гимназията и предизвика скандал – без малко да го изхвърлят. Ако се беше маскирал като Сатаната или Осама Бин Ладен, пък дори и Исус Христос, може би нямаше да има проблем. Което означава, че някои неща са се превърнали в табута за някои общества, а някои табута обхващат по-големи общности от други (като табуто за нацизма, да речем).
Табуто е нещо, с което не можем да си позволим да се пошегуваме – то е прекалено страховито или свято за нас. Но защо не, по дяволите? Мисля, че смехът е един от най-ефективните начини да счупим табуто и да се освободим (не единственият, разбира се). Тогава можем да видим и себе си, и “врага”, и страховитата сила с чисти очи, а не през очилата на предразсъдъците си.
Тогава светът не е нито черен, нито бял, а шарен – Хитлер е шарен, но също и Сталин, както и Махатма Ганди и Майка Тереза. Те не са чудовища или светци, а хора като нас. Хиляди Хитлеровци и Сталиновци растат днес – отглеждаме си ги сами поради невежеството си. Някой ден някои от нас ще ги издигнат отново – пак заради невежеството си, заради неща като табутата.
Винаги е имало хора, които са си позволявали да чупят табутата – вчера се сетих за сериала “Ало, ало”, който представи в човечна светлина всички участници в драмата в втората световна война в тази част на света – и нацистите, и Съпротивата, и английските офицери. Този филм се смя на всички, не остави свети табута, но помете и част от демоните. ( Някой някога да е говорил какво е станало с повечето немци след приключването на войната? Дали са се събудили различни хора на следващата сутрин? Някой да се интересува от тяхната драма? Това, може би е табу – ето защо сложих това видео, на фона на Лили Марлен).
Днес се сетих за българските филми от социалистическо време – голяма част от тях ме карат да се смея на идиотията на соц. обществото, но всички, които сме живели социализма сме се смяли още тогава. Стоян често пита “Ама как тоя филм не е бил забранен?”. Шутът, Стояне, може да си позволи да каже неща, които никой друг не може – кой, освен Кърмит и Бисквитеното чудовище би писал стихове за мен? Разбира се, когато шутът стигне ръба на чуството за хумор на господаря (пък и на народа), може да остане без глава.
Връщам се отново на нашите спомени, за да заявя, че важна част от новата история е твърде лична и твърде различна. Ето защо искам всеки (млад и стар) да разказва спомените си, с които смята, че може да покаже нещо за обществото / прослойката, в която е израснал, за тази на младостта му, пък и на средната му възраст, ако вече има избистрени спомени.
Спомените ни са различни, така че колкото повече научавам за твоите спомени, толкова повече парченца от пъзела откривам, за да сглобя картината на новата история, част от която съм самата за.
Можем да добавим спомени на баби и дядовци, майки и бащи, за да напишем своята история – тази, която учебниците никога няма да напишат.
Хайде, пиши и ми изпращай линкове. Познавам много млади хора, които биха били очаровани да четат. Сигурна съм, че и те могат да разкажат нещичко за детството си.
Моят принос за днес, ако не остане време за друго, ще бъде един преглед на социализма, направен от мен преди повече от година.
vitaminko каза,
февруари 20, 2008 at 12:11 pm
Отнякъде ми е останала фразата, че мъдър е този народ, който умее да погледне на собствената си история с чувство за хумор. Същото важи и за отделната личност.
Иначе през соца може да се каже, че съм живял уреден, сносен живот. Естествено от ранна детска възраст ми се казваше кое не трябва да се говори извън семейството. Помня как в предучилищна възраст с баща ми бяхме в парка и той срещна свой познат. Алеята беше с пясък и дребен чакъл и докато възрастните си приказваха аз клекнах и започнах да рисувам разни неща върху пясъка. По едно време нарисувах пречупен кръст без да знам какво точно означава. Предполагам, че в някой съветски филм съм го видял и запомнил. Попитах баща ми какво е това. Той се сепна и бързо заличи пречупения кръст и ми каза повече да не правя така. Пречупеният кръст известен като свастика е символ на благополучие в индийската култура и мисля, че присъства на поздравителни картички.
Друга издънка и отново в предучилищна възраст е питането ми на висок глас в градския транспорт защо на Тодор Живков му е скъсана косата.
Факт е, че подобни спонтанни изблици в по-зряла детска възраст не са останали в паметта ми.
Разбира се и през соца имаше хулигани. Бая пердах съм изял от тях.
Почти всяка година съм ходил на море на почивни станции. Комсомолец станах след като дадох верен отговор на въпрос, който вече не помня но беше нещо от сорта “Кой е футболният шампион на България”. Ползата ми от комсомола е, че се научих да връзвам възел на вратовръзка. Което днес не ме върши работа защото не нося вратовръзки.
Две неща през соца със сигурност бяха по-добри отколкото сега. Бозата и подсладеното кисело мляко за деца “Снежанка”.
Също нямаше решетки по прозорците и метални врати, автоаларми, СОТ. Носех само един ключ. За дома.
stenata каза,
февруари 20, 2008 at 12:17 pm
Чудесен пост! Наистина много добър. Въпросите, които поставяш са много точни и би било изключително интересно заедно да им намерим отговор.
Между другото, Френската революция не влиза в графата “Нова история”.
Хм, особено ме впечатли въпроса защо едно “комунистическо парти” се приема позитивно от някои, а едно нацистко такова никога не би могло. Така е. Но обяснението, което имаме до този момент, е простичко - комунизмът победи нацизма във въоръжената борба. Това предопределя хода на историята - за десетилетия напред едното ще има винаги положителен, а друго овинаги отрицателен знак. Така е и в момента, макар положителното на комунизма да се развенчава в маса трудове. Въпросът на новото време - може би той дори не стои пред нас, а пред децата ни - е да уеднаквим знаците пред двете системи. Така, както го направи Желю Желев с прочутата си книга “Фашизмът”. Защото от всеки един учебник трябва да се чете че двете системи са просто едно и също лице, оцветено в различни цветове. Не в Русия да учат колко благ бил чичко Сталин и колко зъл бил чичко Адолф, защото истината е, че и двамата са били престъпници, знакът трябва да се един и същ и пред двамата.
Друго, което ме впечатли - “Някой някога да е говорил какво е станало с повечето немци след приключването на войната? Дали са се събудили различни хора на следващата сутрин? Някой да се интересува от тяхната драма?”.
С риск да се повторя за пореден път, ще намеся отново Ерна Парис. В своята книга тя прави именно това - проследява съдбата на онези, които е трябвало да живеят със сенките от миналото и след войната. Разказва за германец, чийто баща е загинал като убеден нацист - този германец отбелязва годишнината от смъртта на баща си с мастурбация и плюе по неговото име с цялата ярост, на която е способен. Разказва за сина на убедения нацист Мартин Борман, който също носи неговото име и за срещата му с дъщерята на оцеляла от лагерите еврейка. Знаете ли какво чувстват тези хора? Никой дори не може да си го представи! (Амбицира ме да направя няколко резюмета с ключови моменти от книгата на Парис и да ги поместя в блога си).
Можем да добавим много спомени - на баби, дядовци, на видни личности, мемоари и т.н. Да, те са ценен източник на познание за епохата, в която е живял автора - аз съм чел страшно много такива. Но не, те не са най-доброто, най-автентичното доказателство за + или - знак пред дадена епоха. Ползата от тях практически не е полза, ако читателят не притежава умението да отсява и да прави съпоставки - само така ще сглоби сложния пъзел на онова време, което го интересува. А инертното слушане на бабата и дядото понякога създава много грешни представи: за бабата на Пешо комунизмът е бил рай, защото е имала работа и хляб, но за бабата на Гошо същият този комунизъм е бил непоносим, защото мъжът й е бил пребит от комунистите. Кой смее да каже на една от двете баби, че греши?
Longanlon каза,
февруари 20, 2008 at 12:53 pm
По повод на случката с “комунистическото парти” мисля, че мога да внеса малко яснота за това защо то е предизвикало гневна реакция у един чуждестранен студент, но не и в управата на университета и другите студенти.
В началото на студената война комунизмът е чудовището, с което американското правителство плаши гражданите си. Но някъде след ерата ма макартизма (гоненето на комунистически вещици в САЩ) и особено по време на Виетнамската война изключително голям брой хора започват да се противопоставят на тази пропаганда. В либерално мислещите кръгове, в университетите, да си запознат с идеалистичния комунизъм е символ на престиж, на идеята, че си част от стремежа към едно по-висше общество, не основано на грабителски капитализъм, а на възвишената идея за равенство на всички човешки същества.
Тогава, по времето на хипитата, на масовите протести срещу войната във Виетнам и про-колониалната политика на САЩ като цяло се разжда един нов образ на комунизма като романтичен идеал за по-добър свят. Има даже една поговорка, че най-лесно е да накараш студентка да ти пусне, като й говориш за Троцки и идеите му - един вид си вървежен, социално ангажиран, бунтар, готин.
Като се има пред вид, че повечето университети в САЩ са развъдници на либерализма, никак не е чудно, че никой от университетската управа не се е обидил от комунистичското парти - просто са го приели като веселяшки спомен от бурната си младост, когато всички са се “борели за по-добър свят”.
Denia каза,
февруари 20, 2008 at 1:23 pm
В Чехия, къдто живея, “комунист” и “социалист” са обидни думи, нямащи нищо общо с политическата ориентация (както и “феминистка”, между другото). Но за разлика от България тук се говори, говори и говори за отминалият строй. Редовно се пишат статии, излъчват се документални филми и публицистична предавания, където хората разказват за своите преживявания от времето на комунизма. За разлика от България, където хората имат тотална амнезия, тук нищо не е забравено. Затова изобщо не се учудвам, че точно чешки студент е протестирал срещу комунистическото парти.
Съгласна съм с теб, Lyd, че по този въпрос трябва да се говори и да се разсъждава непредубедено и от всички възможни ъгли.
Витаминко, имам абсолютно същия спомен като дете - веднъж надрасках пречупен кръст и нашите ми казаха никога повече да не рисувам това.
stenata каза,
февруари 20, 2008 at 1:42 pm
Дения, така е в бившите соц. републики, където е имало истински преход и истинска “нежна революция”. Естония и прибалтийските държави, Унгария, Полша… Всички те са смогнали да се отърсят от амнезията. Тук в момента това на практика е нереално. Ние обичаме да си живеем в излюзиите и да слушаме бабите си.
Апостол Апостолов каза,
февруари 20, 2008 at 8:11 pm
Да пази Бог ат фашизъм, комунизъм и…чалга!
nicodile каза,
февруари 20, 2008 at 8:20 pm
Lyd: много добра идея е тази. Колкото повече си разказваме историите толкова повече ще се разбираме. Напоследък се впечатлих колко чувствителни са тия въпроси: “Ама ти защо не обичаш комунистите, дядо ми е комунист”. Да бе, пиленце, ама аз нямам нищо против дядо ти. Нямам и против комунистите като цяло. Имам против избиването на хора. На мен например са ми интересни историите на убедените идеалисти преживяли комунизма- сигурен съм че те могат да дадат много интересна гледна точка.
Българските учебници по история внимателно заобикалят тези теми. Отделно- не съм чел много чужди подобни- но нашите имаха навика да рисуват в бяло и черно. Помня разговор с учителката от пети клас “Турците са ни избивали, вземали са ни децата и не са ни давали да строим църкви” каза тя “ама днес вече не са лоши хора, добри хора са турците, като мен и вас”. Тая жена отчаяно се опитваше едновременно да ни предаде емоциоанлно-написания урок от учебника и да ни научи на елементарна толерантност към 10% от населението на България, което по онова време се бореше за правото да носи каквото име си поиска.
@Longanlon: И аз съм си мислел, че Виетнам трябва да е бил момента, в който марксизма е станал фьешън в Американските университети. Американците и до днес не си простиха за тази война и по някакъв начин все още вярват, че за нея е имало някакъв идеологически мотив.
razmisli каза,
февруари 20, 2008 at 8:58 pm
Виетнам, а след Виетнам намесата в Чили, Аржентина, Гватемала и останалите казуси от the roaring 80s… Но въпросът е, че (както казах и в твоя блог, Никодил), тази несправедливост има продължение и до днес, така че и левият идеализъм на студентите намира основание да продължава. Сега е NAFTA, глобализацията и така нататък. Между другото, уважавам обмисления и приложен идеализъм на тези, които наистина го проявяват. Току речи, на техния ентусиазъм се крепи и нашия
(Тук не говоря за това дали наистина ние смятаме NAFTA и глобализацията за зло.) По този повод точно четох в New York Times за необходимостта от подчертаване на успешните опити за съпротива на един насилствен режим. Случаят беше отбелязването на жертвите на нацизма и разказването и преповтарянето само на случаи, в които съпротивляващите са станали жертви, докато е имало немалко успешни опити. Но според автора подчертаването на жертвените резултати дава усещане за обреченост на съпротивата на една диктаторска машина.
Тази учителка по история е била много ценна
Рядко други са се отклонявали от учебникарския наратив. (Да не кажа митология, че ще бъда изядена с парцалите.)
Майя М каза,
февруари 20, 2008 at 10:38 pm
За мен зимата на 1984-85 беше моментът, когато се осъзнах като част от човечеството и разбрах, че не харесвам социализма.
Токът беше на режим 3 часа има - 3 часа няма, така че като свършехме всичко, което може да се върши на тъмно или на свещ, оставаше предостатъчно време за размисъл. По-късно загряхме, че режимът е целял да отвлече вниманието ни от преименуването на турците.
Обичах няколко минути преди спирането на тока да угася лампата и да гледам как осветеният квартал отсреща изведнъж потъва в мрак.
Родителите ми не говореха с нас за “възродителния процес”, но не се и криеха от нас, когато го обсъждаха помежду си. Разбрах, че не го одобряват.
В училище ни прекъснаха един час по пеене, за да ни прочетат защо се “връщат българските имена на потомците на насилствено ислямизираните българи”. Носеха се слухове, че било по-добре да не ядем шоколадови бонбони, защото уж били хванати три туркини-работнички в шоколадова фабрика, които слагали в бонбоните стъклен памук.
Много мислих по въпроса и реших, че не одобрявам преименуването и цялата система, която го налага или позволява.
Професионалното ми ориентиране беше под знака на максималното изолиране от системата. Представях си не преподаване, а научна работа. Струваше ми се идеално да си “копая” нещо в лабораторията и никой за нищо да не ме търси, освен може би да дремя на някое открито партийно събрание.
Тази зима също ми създаде нагласа да не вярвам, когато ми внушават лоши неща за исляма. Години по-късно ислямистите трябваше доста да се постараят, докато изкоренят благосклонната ми нагласа.
lyd каза,
февруари 21, 2008 at 9:03 pm
А аз сe сетих за нещо хем комично, хем безумно, което съчетание мисля, че много пълно описва социализма. Бях на 6 години. Нашият балкон гледяше към едно мноага специеална къща. На Тодор Живков. Между другото оттам иде лафът “Тодорище” за улица “Оборище”. Сега там е Музикалното училище. Живков живееше с Владко и Людмила.
Аз бях не много палаво хлапе. Една от малкото ми пакости бе да хвърляям щипки от балкона в съседния (на Живков) двор. Щипки за пране, дървени бяха тогава. Много хубаво тракаха ката паднеха на асфалта в живковия двор. И един ден идат двама костюмирани, гладко обръснати, с един метален поглед. Като си тръгнаха майка се разкрещя как смея да хвърлям щипки, да не съм помисляла повече да го правя и ми отвъртя шамар. По-късно разбрах, че са били от Държавна сигурност. Безумният страх на властта. 6-годишно хлапе, което хвърля щипки…
Дали не трябваше да се пишя дисидент? LOL
Вени Г. http://semkiibonbonki.blogspot.com/
Вени Г. каза,
февруари 22, 2008 at 5:26 pm
@ Denia
В Чехословакия след инвазията на Варшавския договор “комунизъм” и СССР”, респ. всичко руско. Бях 12-годишна, когато отидохме с баба на екскурзия в Чехословакия, ГДР и Полша. Аз говорех добре руски (защото четях от 5-годишна руски, нашите не са руснаци, но много от книгите, вкл. и тези, които купуваха да ни четат бяха руски, в Русия се издаваше много по-голямо разнообразие), обаче се оказа, че в Чехословакия този език не само не върви, а предизвиква в най-добрия случай неприязнено отношение, а в повечето случаи нещо като “майна”. И в никой магазин не ни обслужваха, ако говорех на руски. Българския се котираше, ако и да беше трудно разбирателството (аз си помагах с английски), обаче руският - пази боже.
Вени Г. каза,
февруари 22, 2008 at 5:27 pm
Упс, изпуснах най-важното - в Чехословакия “СССР” и “комунизъм” бяха мръсни думи.
razmisli каза,
февруари 22, 2008 at 7:23 pm
Потвърждавам, че и в Полша руснаците бяха мразени при всяка възможност и случай. Но там имаше още по-стари исторически поводи за това - анексацията на Полша през 1815 година от Русия и после пакта Рибентроп-Молотов през Втората Световна, след което (след войната) Източна Полша остава в рамките на СССР. Да кажем, че за поляците това е тяхната Македония, но много по-кървава. Няколко милиона поляци от тези територии биват пратени в лагери в Сибир, като неблагонадеждни (както бесарабските българи в един момент са били пратени в Средна Азия от Сталин). След това е имало някакво съглашение със САЩ, при което е позволено на тези бежанци да бъдат приети там. Следва временно преселение в Индия, Мексико и накрая Щатите - не знам защо такъв е бил маршрута. Не знаех за тези подробности докато не се запознах по съвпадение с трима души американци, чиито родители са били поляци родени или пребивавали като деца в тези лагери. Бих казала, че голям процент от полските емигранти в САЩ са от този период, и съответно вниманието на Запада към Полша и ставащото там е било насочено под тяхно влияние. Бащата на една позната, прекарал в такъв лагер, мрази от сърце и Рузвелт, защото се е съгласил на делението.
Моята теория е, че когато хората са се бунтували активно срещу даден режим, те са склонни да си го припомнят, защото не свързват периода със загуба на достойнството си. Ако не са се бунтували, а после се оказва, че са загубили играта по история, го тълкуват в полза на запазването на достойнството или съвсем избягват да си го спомнят. освен ако не бъдат принудени отвън, както нацизма в Германия.
lyd каза,
февруари 23, 2008 at 11:58 am
Спомени на Жюстин:
Ранобудно петленце - така се наричаше детското, кратката приказка по Програма Хоризонт на Националното радио (първото от общо две по това време, второто - Христо Ботев), някъде края на 70-те, началото на 80-те; разказваха кратка приказка или стихче, беше в 7 без 10, започваше с едно кукуригане на петленце; очаквах го и го слушах всяка суртин в ранното си детство - първите класове в училище, гледах вече да съм се измила, да закусвам, настанена до огромното радио в кухнята и да слушам …
България - Дела и документи бе другото нещо, което изплува от спомените ми днес; излъчваше се ако не ме лъже паметта след новините в 7 сутрин, в рамките на 3 до 5 минути, отново по Програма Хоризонт; започваше с патриотична песен, след което с патетичен глас се разказваше за случки или личности, свързани с конкретната дата; понякога ги слушах, след което тръгвах за училище за 7.25 в клас …
http://smiling.webreality.org/blog/
lyd каза,
февруари 26, 2008 at 10:14 am
Мисля, че трябва да добавя и блога на Канев, категорията “Преживяно”
http://kanew.wordpress.com/
inaccessibility каза,
март 12, 2008 at 6:09 pm
баба ми разказваше за нацистите, нахлули в малкото им украинско село, как се били крили в горите, как са преживявали гладът, всичко това до такава степен запечатано в съзнанието, заедно с последвалата комунистическа и анти-фашистка пропаганда, че няма начин и до днес тя да живее с убежденията на едно искривено, но единствено минало!
днес имам възможност да разсъждавам и да преценявам върху това минало, но до каква степен и нашето съзнание не е промито от оглушителните звуци на времето ни?