децата на свободата
февруари 14, 2008 at 1:01 pm (история, книги)
Прочетох “Децата на свободата” на Марк Леви. Това е разказ на оцелял член на една от нелегалните антифашистки младежки бригади, действащи в окупираната от Хитлер Франция. Средната възраст в такава организация е около 20 години. Дейностите – взривяване на влакове и заводи, повреждане на самолети, покушения над немски офицери и френските им помощници.
Вместо да си траят – да работят, да учат, да се любят и да чакат свободата да дойде на крилете на съюзническите самолети, тези деца гладуват, студуват, страхуват се, убиват, умират. Внимават да не наранят невинни хора и успяват като рискуват собствените си кожи.
Непрекъснато се страхуват, но смятат, че този страх е по-малък от онзи, който са изпитали когато име е била отнета свободата. Междувременно разпръскват позиви, в които непрекъснато обясняват действията си. Ето защо повечето хора им симпатизират, и все повече стават тези, които се престрашават да им помагат или да се присъединят към подобни групи или Съпротивата.
Повечето от тези млади хора са чужденци, голяма част от тях евреи от различни европейски страни. Действат по своя инициатива. По някое време Съпротивата ги използва, но в края на войната прекъсва връзки с тях, понеже на свободна Франция ще са й нужни герои-французи, а не чужденци, за да може Гол да управлява бляскаво. Ето защо, когато Съпротивата може да ги предупреди, че са в опасност, тя пропуска да го направи, и повечето са заловени, изтезавани, затворени, а в самия край на войната натоварени на влак, който пътува към лагерите на смъртта.
Ето такива малки аматьорски групи деца са направили толкова много за да забавят действията на Хитлер и да помагат на съюзниците да печелят време. Благодарение на тях, милиони патрони и гранати не са били произведени, стотици самолети не са излетели, влакове не са пренесли оръжия и гориво. Хиляди хора са събрали смелост да се борят за свободата си или поне да пречат на тези, които са им я отнели. Хиляди хора са станали по-човечни и са запазили живота на други, рискувайки повече от спокойствието си. В крайна сметка, Франция признава заслугите им две десетилетия по-късно.
Плаках много пъти, докато четох тази книга. Предполагам, че повечето млади хора тук никога няма да научат подобни истории. Някаква странна политическа коректност ги изтри от родната ни история и учебни програми. Радвам се, че като дете съм чела книги като “Митко Палаузов”, смятам да си намеря филма “Черните ангели” (ето какво пишат за този филм днес: “Черните ангели” (1970) се оказва горчив размисъл за безперспективността на революционния тероризъм, на левичарското насилие за налагане на най-прогресивните идеи с пистолет и автомат и с гангстерските похвати на Бони и Клайд и Джон Дилинджър. Затуй и в този най-зрелищен и въздействащ наш соцекшън рицарите на справедливостта и хладните остриета на НОВА на финала деградират до фанатизирани убийци, готови да жертват живота си в името на свръхзадачата да застрелят главния прокурор на Царството.), а днес имах невероятния късмет да си купя на DVD “Илюзия” на Людмил Стайков (който е бил забранен по времето на комунизма, колкото и странно да звучи). Чела съм “Сватбата на Антон” (романа) и знам как е умрял Вапцаров. Знам защо 9 май е Ден на Европа. Знам, че нищо не знам.
Малко повече за написването на книгата тук.
mayamarkov каза,
февруари 14, 2008 at 2:38 pm
“Подвизите” на лявата ни “съпротива” бяха изтрити не от “политическа коректност”, а защото са били не с цел да освободят Европа от нацизма, а с цел да наложат друг вид тоталитаризъм. Не случайно левичарите стават антифашисти едва след като Германия напада Съветския съюз.
Много от нашите “деца на свободата” се прочуват със злодеянията си след 9. септември, а някои и преди това. Пред кооперацията, в която израснах, имаше паметна плоча на двама убити ремсисти. Всеки 2. юни пионери от най-близкото училище стояха на почетна стража до плочата. Но никой не казваше какво точно са направили, разбрах след 10. ноември. Имало някакъв специалист по радиотехника, който прихващал и разшифровал съобщенията на нелегалните радиостанции. Така, разбира се, пречел на комунистите и те решили да го очистят. Но вместо да го застрелят от засада, пратили ония двама юнаци да сложат бомба в кооперацията, където освен него живеели още десетки хора! Полицаи ги усетили навреме, подгонили ги и ги застреляли.
Никола Вапцаров по време на война е пренасял пушки и експлозиви, предназначени за убиване на хора, несподелящи неговите възгледи. Да, бил е голям поет, но ми кажи дефиниция за терорист, която да не го лови.
За историята с Митко Палаузов какво да говоря, смятам я за отвратителна. Да тикнеш оръжие в ръцете на 12-годишно дете и да го вкараш в нелегална групировка… Смятам всяко дете в това положение за жертва на престъпление, а не за герой. Все едно за каква кауза стреля и дали е българче, африканче или палестинче.
Спомням си, че скоро след 10. ноември комунист провокационно попита антикомунист дали би запалил свещичка за Митко Палаузов. Отговорът беше: “Не бих запалил свещичка за Павлик Морозов.”
lyd каза,
февруари 14, 2008 at 2:45 pm
Както казах аз, не знам нищо, включително и на кого точно да вярвам за тези неща. Ето тук мярнах един текст за героизацията по времето на комунизма: http://liternet.bg/publish13/al_hristov/medii.htm
Но дали някои истории са истина или лъжа не ми е толкова важно от фактологична гледна точка. Важното е, че на днешните деца им липсват герои.
А понякога някои деца с пушки не са жертви точно на тези, които са им дали пушките, а в голяма степен на тези, които са създали подходящите за това обстоятелства. Може би е било по-хуманно да оставиш децата еврейчета да бъдат откарани в концлагер, да речем, отколкото да им позволиш да саботират Хитлер с пистолет в ръка?
Когато убиваш с помощта на цели армии никога не те наричат терорист. Това определение получаваш ако действаш сам или в по-малка група.
Бих запалила свещичка и за Хитлер, разбира се, не само за Павлик Морозов и който е да е човек.
stenata каза,
февруари 14, 2008 at 3:04 pm
Интересно. Зачестиха подобни книги, както и филми. Само за няколко седмици в торентите на Замунда бяха качени един куп филми на подобна тематика, все дело на еврейски кино-творци. Но аз ти препоръчвам една, пак от този тип, която е изключителна, разкриваща и осветляваща малко прашните лавици на историята и паметта - Ерна Парис и нейната “Дълги сенки”.
Ще ми е интересно да чета още подобни коментари на книги
lyd каза,
февруари 14, 2008 at 3:18 pm
Хъм, то моето даже не е коментар
Благодаря за “Дълги сенки” 
Майя М каза,
февруари 14, 2008 at 4:54 pm
Разбира се, че няма нищо лошо да въоръжиш дете да се отбранява, ако и без това го чака смърт. Но Митко Палаузов не е бил еврейче, обречено на лагер на смъртта. Мисля, че той е имал шанс да живее. Но е станал жертва на родителите си, за които сталинистките идеали са били по-важни от съдбата на детето им. И от съвременните въоръжени деца не знам такива, които да се отбраняват от геноцид. По простата причина, че когато се стигне до геноцид, оръжие вече няма и за възрастните, не само за децата.
А иначе на терористите все условията са им виновни. По-рано и аз мислех, че това, което създава тероризма, е по-лошо от терора. Но през последните години си промених мнението.
Това за Хитлер малко ме изненадва, признавам. “Мъртвият не ни е враг”, нали?
Моите двама дядовци са били от двете страни на барикадата. Единият - социалдемократ (т.е. политически противник на комунистите), убит след 9. септември и посмъртно осъден от Народния съд. Другият - комунист и дори (недокументирано) участвал в “съпротивата”. Рязане на телефонни жици и т.н. Напуска Партията разочарован през 1945.
Мислиш ли, че на децата им трябват герои? Аз като Брехт мечтая за свят, в който не са нужни герои.
Апостол Апостолов каза,
февруари 15, 2008 at 1:26 am
Не забравяйте, че между Франция и България има ОГРОМНА разлика. Франция е била окупирана и поробена страна. Французите антифашисти са чиста проба борци за свобода.
Докато България е била сателит и съюзник на Хитлер. Някак си не върви да каниш гости, а после да ги тровиш, разстрелваш и взривяваш…
lyd каза,
февруари 15, 2008 at 3:04 pm
Може би тези, които са тровили, разстрелвали и взривявали не са същите, които са поканили гостите. САЩ и Кралството не са били окупирани страни, но са били пълни с хора с антифашистки идеи. Какво пречи и в България да е имало хора с такива идеи?
Човек винаги има нужда от герои, да бъде герой - това е част от растежа. Разбира се, не всички герои са воини - воините са в началните фази
А Хитлер и подобните му, живи или мъртви, не са ми врагове - те са просто объркани и нещастни хора, от които трябва да предпазваме човечеството.
stenata каза,
февруари 20, 2008 at 11:15 am
Коментарът на Апостол Апостолов ме изуми. ОГРОМНА разлика между България и Франция? Кое по-точно? И двете страни са сътрудничели на Германия, повтарям - и двете. За Франция това дълги години беше прикривано, но Франция на Виши е факт, исторически факт. Не германците са тъпкали френските евреи по вагоните към лагерите, а самите французи, които дори приемат антиеврейски закони, за да угодят на германците. Френската съпротива е мит точно толкова, колкото и българската - по-малко от 3% от френското население е сътрудничело на Съпротивата, докато над 90% са помагали на вишиския режим и на германците. Споменах неслучайно “Дълги сенки” на Ерна Парис по-горе. Всичко това тя го е отразила в книгата си - и процесите срещу Борис Папон и Клаус Барби, и недоумението на следвоенното поколение французи, които започват да се питат какво са правили бащите им през войната.
“Борба за свобода” - този израз е вече толкова обезценен. Заместиха го много други - борба за власт, за петрол, за газ, за влияние…
lyd каза,
февруари 20, 2008 at 11:20 am
Опитах се да обясня разликите в коментарите, книгите и филмите с различните спомени, опит, предразсъдъци. Ще се радвам да се включиш по тая тема