Тези дни моя позната се сгоди. Почерпи ме и ми показа годежен пръстен. После добави, че била много изненадана, защото всъщност тъкмо се чудела дали тази връзка може да продължи, когато приятелят й поискал ръката й.
Шестнайсет години по-рано получих писмо от тогавашния си приятел, който ме покани на годежа ни. Вече беше поканил и гости, а майка му ми беше изпратила пари за пътни. И аз бях много изненадана, нямах идея дали искам такова нещо, но ми изглеждаше невъзможно да откажа.
Когато споделих с моя състудентка, тя ми каза, “Недей, моля те. Мен така ме излъгаха навремето.” Естествено, не я послушах – нали го обичах. Ето защо на това мило новосгодено момиче казах на шега да прочете веселата книга “Кой е в леглото до мен” преди да се стигне до сватбата.
Няколко месеца по-късно се омъжих. Преди това се случваха неща, които се опитваха да ми покажат, че не бива да го правя: необяснима депресия и физическо неразположение с неясен произход (една позната дори ми разваляше магия по своя инициатива); не ми се искаше да правим сватба и отстоявах доколкото мога, така че постигнахме компромис с бъдещата ми свекърва; когато си избирах костюм, повече ми харесваше същия модел в черно, но нямаше как и купих в бяло; медицинските работници започнаха стачка и не издаваха удостоверения; мой познат (патоанатом!) се опита да съдейства за удостоверение, но не успя; уредиха го в друг град, а аз изпуснах 2-3 влака на следващата сутрин поради невероятно стечение на обстоятелствата и предизвиках у бъдещия си съпруг сериозни подозрения; някой от моите приятели просто ей така ми каза, че има чувството, че всъщност не искам да се омъжвам; до сватбата се чувствах невероятно самотна и неразбрана, но предпочитах да се правя, че не забелязвам, понеже не разбирах защо. Ще спра дотук.
Всичко е добре, когато завършва добре. Не повече от 2 месеца след сватбата вече смятах, че е невъзможно да живеем заедно, а ние и не бяхме живели, понеже се намирахме в различни градове и предстоеше скоро да се съберем, но точно тогава събрах куража да хвърля в смут и двете фамилии, и всичките ни приятели, и се изнесох. Разминах се с бъбречна криза от притеснение и зле прикривана неприязън от страна на приятелите ми, които ме смятаха за изверг. Мисля, че причиних твърде много болка и унижение на човек, с когото можехме никога да не помрачаваме приятелството си, ако не се бяхме оженили. Надявам се да ми е простил и се очертава скоро да се видим и почерпим. Като го разказвам така изглежда все едно не е било кой знае какво, но истината е, че беше твърде болезнено за твърде много хора и че тази болка можеше да бъде спестена ако не бях приела предложението.
Около година по-късно, моята състудентка, която ме беше предупредила, се раздели с мъжа си.
Питам се защо на жените им е толкова трудно да отказват в такива случаи. Спомням си Кари Брадшоу (Сексът и градът), която каза на приятеля си, че не се чувства готова за брак, а той толкова се обиди и разсърди, че скъса с нея, а уж връзката им беше като в рая. Обикновено се смята, че жените притискат мъжете да сключат брак, и едва ли не мъжете им оказват голямо благоволение като се съгласят. Мъжете могат да си позволят да не са готови много по-лесно от жените. Струва ми се, че и до днес бракът се смята за най-голямото благоволение от страна на мъжа, най-сериозното доказателство за … сериозни намерения ( дори не го наричат любов или загриженост). Като че твърде много жени продължават да живеят в парадигмата на малоценността спрямо мъжете, на брака като доказателство за собствената им годност и пр. Жена, която никога не се е омъжвала до 30та си година често се смята за втора категория или пък за твърде претенциозна, което пак я прави в известна степен непригодна за (самопожертвувателен) брак, а мъжкият й аналог за хитър и претенциозен – в положителен смисъл, разбира се.
Става ми толкова тъжно, когато мои приятелки, които не са се омъжвали тихо ми завиждат, все едно са пропуснали някакво важно посвещение. Става ми тъжно, когато след няколко неуспешни връзки на някоя жена успяват да й внушат, че е непълноценна, понеже “не е успяла да задържи нито един мъж”. Може би това е една от причините, които правят все по-трудно прекъсването на безсмислена връзка с напредването на възрастта.
Какво накара мен, известна с твърде голямото си самочувствие да не посмея да откажа? От една страна ме беше страх да не нараня приятеля си. От друга страна донякъде и аз се бях подвела от желанието да изглеждам като другите големи и сериозни хора. Нали знаете – куп деца смятат, че когато са женени, мама и татко вече няма да посмеят да ги критикуват или да се опитват да диктуват живота им.
Бракът може да е алхимично тайнство, скъпи приятели и съседи, но бракът като този на мой приятел, който наскоро се ожени, за жената, с която живеят щастливо от 20 (!) години. Тяхната връзка винаги е била свещено тайнство; просто сега им остана време да си дадат ясна сметка и да почерпят по случая.
За съжаление, тайнство повечето бракове не са. По-скоро са вид табу, което е равнозначно на неспособност да видиш истината и липса на любов или поне способност да я изразиш по смислен начин. Повечето бракове са символ на незрелостта и липсата на емоционална интелигентност, които се прикриват зад блясъка на пръстените.
Такива бракове често ми напомнят за предаването “Море от любов”, в което този, който е на път да поеме дълбоко въздух след болезнена връзка, бива нападнат от водещата, която го принуждава да изгледа видео, на което човек, когото вече не обича, пада на колене пред милиони зрители и заявява любовта си. И на нещастната жертва й е неудобно да откаже. Никой не разказва за това какво се случва след предаването с тези две изплашени души.
Случвало ли ти се е да откажеш предложение за годеж или брак?
полетът на костенурката каза,
февруари 7, 2008 at 11:16 am
[...] коментарите: в истинския блог [...]
Стойчо каза,
февруари 7, 2008 at 11:24 am
Да, резултатът е 2:1 – аз съм отказвал един път, на мен са ми отказвали два пъти. (2:1 не знам в чия полза е;-)
На въпроса „Учителю, да се оженя ли?“, Сократ отговорил „След 10 години еднакво ще съжаляваш“
Поздрави и не му мисли много, не е толкова страшно
Дядо Поп каза,
февруари 7, 2008 at 12:01 pm
Лидия,
Въпреки, че постът ти е хубав и има много смислени абзаци с много истина, .. си много глупава! Възрастта ти не е била извинение за подхранване на статистиката на провалените бракове. Поживей си 2 седмици с него, пък вземете се оженете после като ви е хубаво… защото от влака направо на венчавка е леко смешно и от 18 век.
lyd каза,
февруари 7, 2008 at 12:08 pm
Дядо Попе, ние се познавахме от 3 години, а после за известно време живяхме в различни градове. Не сме се запознали във влака – бяхме добри приятели преди да решим да станем гаджета. Което не прави постъпката ми по-малко глупава, разбира се. Просто не е това, което си мислиш
Aia каза,
февруари 7, 2008 at 12:10 pm
Spored men reshenieto se vzima vzaimno. Taka stava pri men, i dvamata znaem, che shte e skoro. Spored men samoto oficialno predlojenie plashi i drugiat e leko stapisan , ako ne e na tazi valna.
Inache men pak me otblaskva leko samoto provejdane na povecheto svatbi: s mnogo rodnini niakoi ot koito skarani, usmivki ne dotam iskrenni, mladojencite edva li biha se otpusnali i nasladili na momenta.
Наско каза,
февруари 7, 2008 at 12:30 pm
Не мога да си представя ситуацията, в която единият предлага, а другият е изненадан и трябва да решава дали да приеме или не. Самият факт, че нещото не е обсъждано и двамата не са наясно с нагласата на отсрещния вече е признак, че нещо куца.
П.П.
Лидия, съвсем извън темата – поздравления за блога! Следя го от доста време. Само ти се чудя на енергията… няма, няма, пък като ги занижеш по 3-4 на ден
lyd каза,
февруари 7, 2008 at 12:34 pm
Именно, Наско! Не се бях сетила да наблегна на момента с изненадата! А за блога, венчахме се с него – по взаимно съгласие
Антония каза,
февруари 7, 2008 at 12:45 pm
Отказах, разбира се — бях студентка, работех, имах много приятели, всеки уикенд бягах от София, обикалях страната, обикалях заведенията, живееше ми се неангажирано, не исках семейство. Младежът, на когото отказах (много свестен тип, да подчертая) страда по мен половин година, след това си хвана друго гадже и се ожени. Почти веднага им се роди дете, а бракът им въобще не вървеше. По едно време жена му грабна детето и замина в Норвегия — а той не ги е виждал повече от 10 години.
Всъщност въпросният младеж беше много самотен и мислеше, че само едно семейство може да го спаси от самотата. Затова толкова копнееше за брак. Обичах го по онзи пуберски начин, дето всъщност не е истинска любов, уви. И имах достатъчно акъл и смелост (да, стереотипът, че жената не може да каже „не“ е смазващ понякога) да прекратя връзката преди да е изкривила в нежелана от мен посока живота ми.
Наско каза,
февруари 7, 2008 at 12:49 pm
Доколкото знам преди, може би дори по времето на нашите родители се е случвало често момчето, особено ако е от село и си е хванало гадже от най-близкия град да провожда сватове точно преди да влезе в казармата или дори докато е вътре – щото иначе за 2-3 години не се знае знае ли се.
Но както и да го погледнеш, дори и да мине номера си е глупава и късогледа постъпка.
lyd каза,
февруари 7, 2008 at 12:56 pm
Именно затова пиша този пост
Да предупредя рисковите групи 
Ворце каза,
февруари 7, 2008 at 1:29 pm
Да откажа- не. То беше много странна ситуация. И двамата знаехме, че обстоятелствата не го позволяват. Не знам и защо се захванахме. Може би защото една лятна вечер пихме много в сумрака на градината, а щурците и звездите ни предразполагаха.
Никога не си бяхме казвали и „обичам те“.
Някой беше казал, че когато мъжът няма вече какво да каже на една жена, й предлага брак, или изрича „обичам те“.
Както и да е.
Отдавна е известно, че бракът не е доказателство за любов.
Но и до днес чувствам тази жена до мен. Независимо, че ни делят хиляди километри, всеки знае къде е и какво прави другия. Някакво невидимо присъствие, което те успокоява.
insomnia1304 каза,
февруари 7, 2008 at 2:30 pm
Уважаема lyd,имате вид на щастлив човек с изтънчен анкетьорски вкус?!Нищо лично!
Но за протокола: „Не питай старило,а питай патило!“
Един приятел,при разговор на подобна тема, казваше:“Да знаете на колко панаира без пари съм свирил!“
„Съдбата и мъдростта не може да я промени“ – Сенека
Поуката,житейската – къде се дяна умението успешно да я намираме?
Доста хора в млада,пък и до по-късна възраст не проумяват разликата между привързаност и обич, което често води до какво? До дакво ли Lyd, до какво ли? Защо ли Lyd,защо ли? Ето Ви тема за размисъл. Всеки сам да се опита да потърси своите отговори за разликата и още нещо. Какво мислите по въпроса приятели,или всичко ви е ясно априори? Бъдете здрави!
Относно отказа – да.
Мицева каза,
февруари 7, 2008 at 3:11 pm
Да живееш с някого не е гаранция, че нещата ще се получат… Нито че желание за брак на петата среща е лоша комбинация… Ще си поговорим пак след 10 години!
Бу каза,
февруари 7, 2008 at 7:11 pm
Хм, не знам
Точно това е едно от малкото неща, за които не мога да кажа мнение (а аз имам мнение по куп неща, повечето от които на пръв поглед незасягащи ме).
Две предложения за брак отклоних още преди да ми ги поднесат, като прекратих връзката.
Третото отправих аз. И не ми отказаха… всъщност имаше една лека изненада от размяната на ролите, но може пък така да е по-добре, знам ли.
завършено цяло « Помисли върху това каза,
февруари 7, 2008 at 7:16 pm
[...] 7, 2008 от Bella Постът на Lyd за годежните пръстени, ме накара за пореден път да се [...]
Bella каза,
февруари 7, 2008 at 7:19 pm
Много харесах този пост, както и всичко, което пишеш. И толкова се отнесох, че стана цял отделен пост.
Продължавай все така.
http://bella7.wordpress.com/2008/02/07/%d0%b7%d0%b0%d0%b2%d1%8a%d1%80%d1%88%d0%b5%d0%bd%d0%be-%d1%86%d1%8f%d0%bb%d0%be/
nicodile каза,
февруари 7, 2008 at 7:45 pm
Много интересна (и малко тежка) тема. Странно е, наистина, защо се очаква една ли не жената да е винаги готова да придприеме тая ужасно сериозна стъпка и едва ли не го чака да се сети да й предложи докато той има законното право да иска „още да си поживее“ и да се страхува от обвързване. Това виждане води до милион проблеми- приемаш защото ти се струва невъзможно да откажеш, а голяма част от близките ти те предават и започват да натискат в грешната посока.
Друго: да се гледа на брака като на някакъв успех в чисто безумие. Май е по-добре да живееш сам или с някого без брак, отколкото да си женен за човек, когото отдавна не понасяш. В тоя ред на мисли историята за притятелите ти които са се оженили след двайсет години е ужасно положителна: тези хора са напълно наясно колко доверие могат да си имат.
По радиото често чувам реклами на някаква компания продаваща диамантени пръстени. Първо бях шокиран, а после очарован от следното: в края на рекламата спокойният мъжки глас казва Понеже знаем,че всичко се случва, даваме ви трийсет дни в които можете да ни върнете пръстена в случай, че дамата ви още не е готова за брак
ladythistle каза,
февруари 7, 2008 at 9:08 pm
Всъщност бракът е нищо. Дали си се подписал или не, няма разлика, разликата е в главата. Голямата реална промяна в живота, която обвързва хората извън главите им е идването на децата.
За протокола: имам си и брак и дете (не го казвам като повод за гордост, а като предпоставка, че знам какво говоря
)
razmisli каза,
февруари 7, 2008 at 9:17 pm
Аз веднъж приех, а после ce отказах… и причиних много болка, но може би по-малко от катастрофата, към която се бяхме запътили.
Но най-много се възхищавам на мои приятели, които живеят заедно от десетина години и не смятат да се женят. Тя не иска – защото било доказано, че жената винаги е тази, която губи от брака.
razmisli каза,
февруари 7, 2008 at 9:18 pm
ПС. Най-тъжното нещо на света да ти върнат подарък, а да не говорим годежен пръстен. Но още по-тъжно е да се наложи ти да върнеш.
nicodile каза,
февруари 7, 2008 at 9:22 pm
@ladythistle Наистина ли е нищо бракът? (нямам опит, въпросът е съвсем искрен). На мен ми се струва, че може и да не променя нищо за двамата, но пък променя начина по който всички останали гледат на тях. В очите на обществото едно е да живееш с някого и да се разделите, друго е да се разведеш, макар че практически разликата е малка (и обикновено отива в джобовете на адвоката
)
Vae каза,
февруари 7, 2008 at 9:47 pm
Абе на английски има една дума peer pressure знаете какво имам предвид. В контекста на текста ти, Лид, бих искала да предложа grandmas pressure като фактор, да му се не види бабите лелите майките всички искат да си женят децата, и да плетат терлици и знам ли още какво
))
В целия хаос от околни хора, не е лесно да си запазиш главата и да действаш само от свое име
Би трябвало да става, ама не е лесно.
ladythistle каза,
февруари 7, 2008 at 9:55 pm
Коле, подписът е нищо. Можеш да си се оженил/омъжил и да живееш все едно с чужд човек, може да не си стигнал до заветното районно, а да имаш дълго и щастливо съжителство. Може и обратното, разбира се, но не бракът е който прави щастието и носи същността. Ако си щастлив с някого, това няма да е защото сте се (не сте се) оженили.
Колкото до очите на обществото, не виждам какво общо има. Ти ще се навиеш ли да си нещастен с човек, който не ти е драг, само за да си ок в очите на обществото?
А с разводи и адвокати нямам опит, но правилно ли предполагам, че ако двамата се разберат човешки, адвокати не им трябват?
astilar каза,
февруари 7, 2008 at 10:50 pm
Ей, в голям провокатор се превърна напоследък.
Изпедепса се, както казва баща ми 
Не само, че ми стиска, ами и не искам:)
Дважди съм отказвала предложения за женитба. За пръв път се случи, когато след близо петгодишна връзка и съвместно съжителство с един мъж реших да го напусна. Той пък мисли, мисли и измисли, че може да ме спре, ако ми предложи брак. Дълга история…, тема на друг разгавор.
За втори път отказах на човека, когото обичам и е баща на детето ми. Годежния пръстен приех, но да сключим брак не се съгласих. Заедно сме и днес, преди да напиша това го попитах – „Ти знаеш ли, че те обичам?“ Отговори ми „Аз още повече!“
На въпроса от заглавието отговарям „Да“
Жилов каза,
февруари 7, 2008 at 11:16 pm
Благодаря.
kanew каза,
февруари 8, 2008 at 12:01 am
Не знаех, че този акт наречен „годеж“ ака венчавка все още съществува.
Бу каза,
февруари 8, 2008 at 9:15 am
Съществува – за който иска
Годежът може да е от простото обявяване, че да, ще се жените, през поднасяне на пръстен (аз, както казах, предложих брак и съответно сметнах за правилно да си избера пръстен по мой вкус, който да ми дадат) до баш годеж с всякакви традиции според желанието на бъдещите младоженци да ги спазват и края, от който са (това последното предпочетох да го избегна, макар че бъдещата ми свекърва подпита дали да не ми подари нощница (?!)).
Венчавка е църковен брак, не годеж.
По би ми се искало да разцъкаме брак vs. венчавка – предимства, значение и дали и двете са нужни
Има хора, които се венчават (без да подписват в обреден дом) – обикновено хора вярващи, за които този брак е по-важният от двата. Има хора, които правят и двата – защото искат да се оженят с подпис и защото вярват. Има страшно много хора, които се женят И в църква, но не защото са особено вярващи, а защото ‘така се прави’ (напоследък), защото им се струва, че така бракосъчетанието добива нова тежест или кой знае какво. И има такива, които се женят само с подпис в обреден дом – по ред причини, често комплексни. ladythistle е писала много хубаво за брак vs. живот на семейни начала.
трудно и тъжно « полетът на костенурката каза,
февруари 8, 2008 at 9:54 am
[...] Маргьорит Юрсенар, която ме вдъхнови да споделя с вас кратката история на моя брак. “Алексий или трактат за напразната борба” е писмото [...]
LeeAnn каза,
февруари 8, 2008 at 10:33 am
Лид, признала съм те за провокатор, в най-добрия смисъл на думата
Много мразя рамки и стериотипи. Да ме сравняват с някого и да ми сочат някой за пример също. Всеки човек е силно уникален и трябва да живее с тази мисъл. И всеки трябва да живее предимно в мир със себе си.
А по темата – май пак съм наобратно от „нормалните хора“. Съпругът ми ми предложи брак, когато бях на 20, омъжих се на 21, въпреки че родителите ми НЕ ми позволяваха /все едно можеха да ме спрат
/ И така вече щасливи 15 години 
все с този мъж, все с това семейство, което все расте – освен две деца, вече имам и котка 
И продължавам да мисля, че това е основното – мир със себе си
tedi каза,
февруари 8, 2008 at 2:18 pm
Живях 12 години с един мъж,нямахме брак,а когато дъщеря ни стана на 3г,аз го напуснах.След една година имах предложение от друг човек с годежен пръстен и както си му е там реда.Сугласих се и даже започнахме да живеем заедно-около година.През това времетой постоянно ми даваше зор-айде!…кога!?…няма ли…Само да съм изберяла дата….и т.н.Но аз послушах вътрешният си глас и един ден събрах багажа и си тръгнах.Без да кажа на никой.После се видяхме,разбира се,за да му обясня,че не е той човекът за мен.Скандализирах много хора около нас-бях най-черната,но знаех че постъпвам правилно.
В момента съм много щастлива ,със съпруга ми излизахме само две седмици преди да ми предложи.Просто намерих човекът!Това е най-важното.Никога не подценявай шестото си чувство.И е много необходимо да се научим да казваме“НЕ“,когато точно това искаме.Тогава някой може и да се почувства наранен.но ще е за по-кратко време.
domosharka каза,
февруари 8, 2008 at 2:42 pm
Беше ми много интересно.
Отчасти защото винаги съм мислела, че истеричното крещене на приятелки при вида на гордо опънатата ръка на ухилената до уши новосгодена и доволна с пръстена „победителка в клуб на търсещите съпруг“ е американско явление.
Иначе за мен годеж е решението а не парти, на което каниш /или те канят пази Боже/. Празненството по повода, ако го има, е друго нещо.
Първото предложение пропуснах с раздяла, второто се направих, че не чувам /защото смятах че ми предлагат импулсивно/и после се ожених след доста време за същия нечут човек без никакво предложение. Пръстенът избрахме заедно /заедно с датата за венчавката/.
Може да ти предложат зашеметяващо или да ви удари идеята и двамата като гръм. Обаче по-важно е да искаш, да можеш и да си готов, а не „да направиш и това“ – и „да станеш голям и незавиим“. Най-много да станеш зависим законно
/особено ако си млада жена/.
И ако нараниш някой отказвайки след всичката му подготовка , по-добре веднага. По-късно /след неуспешен опит/ ще го заболи повече… а теб може да те боли от начало до край.
pointlesspring каза,
февруари 9, 2008 at 4:41 pm
Отказах веднъж, но запазих пръстена, по-скоро помолиха ме да го задържа, тъй като смисълът му бил свързан само с мен.
Запазих го и с тайната малоценна, нееманципирана мисъл, че някой ден, когато остарея и всичките ми мечти за любов са се пукнали като сапунени мехури, ще имам спомен, с който да се утешавам, че и на мен поне веднъж ми се е случило…
Колко тъпо…
Георги Станков каза,
февруари 12, 2008 at 1:06 am
Мисля, че се досещам за коя твоя позната става дума в началото на разказа ти. За съжаление, не ми изглеждаше супер щастлива – може би защото се страхуваше от нова изневяра, от ново отслабване с 10кг. и нови 20 литра сълзи… Горката мила, красива и нежна девойка…
Е, ако това не е твоята позната, то поне историята е сходна с тази на една моя позната, която наскоро се сгоди… и имаше същите мисли и колебания…
lyd каза,
февруари 12, 2008 at 10:59 am
Хъм, хъм, не знам дали е същата. Не съм навътре в нещата.
Надя каза,
май 30, 2008 at 5:29 pm
Да
Бисер каза,
октомври 20, 2008 at 11:30 pm
O, my Lid,
great article !
anonimko каза,
август 6, 2009 at 9:14 pm
mn hubav prasten tazi macka koqto go nosi trqbva da e gorda