Когато бях студентка, веднъж посетих събиране в дома на една жена, която беше решила да си направи литературен салон. Разни хора си четоха стиховете. Възрастни поети снизходително обсъдиха творчеството на млади поетеси. Ако не ме беше завел мой приятел, когото бяха поканили да свири на китара и да пее, вероятно нямаше да съм чувала за тази благородна институция. Мисля, че не я посетих втори път.
Когато завърших, ме поканиха на литературно четене в кафе, в което от край време се правеха такива неща и се събираше ядро от “култур-трегери” (това е терминът, който се употребяваше в техните среди, и не точно и само на шега) и кандидат-такива.
След като посетих и откриванията на няколко изложби, в главата ми се роди средната представа за култур-трегер: той (тя) успява да изкара максимум средна заплата и държи да се разграничи от простака, който изкарва много повече; не изглежда добре / не излъчва сексапил / харизма / каквото и да е, с което би могъл да привлече евентуален сексуален партньор – ето защо се стреми да се отличи с интелектуална / артистична … загадъчност.
Тъй като бачках здраво, за да мога да издържам себе си и детето си, да си позволявам да пия неотровна ракия и да си купувам книги и музика (с които да услужвам на трегери и да забравят да ми ги върнат), нямаше как да покрия първия показател. Нямаше как да покрия и втория, понеже бях ме харесваха много хора и без да пиша недодялани стихове и да се правя на загадъчна. Оттогава насам не съм ходила втори път на литературно четене (предпочитам да си чета сама), а на откривания на изложби ходя в краен случай и не оставам повече от 20 минути.
Явно нямам култур-трегерски ген. А като се сетя за Професор Вучков, разбирам, че нямам и интелектуален. Може би точно тези гени са отговорни за спиране на стареенето: 10-12 години след краткия период на общуване с трегерите, в кратките мигове, в които съм наблизо, усещам, че никак не са се променили оттогава. Да не говорим за Професора, когото наблюдавам с изумление и трепет от малка.
Kariya каза,
февруари 2, 2008 at 2:39 pm
Ако … тогава-когато … бях на мястото на твоят приятел не бих и помислила да те заведа на такова място, а бих те хванала за ръката и те завела в парка. На люлките, където до късно щяхме да се люлеем и да си говорим за звездите. Ей така по детски, по момичешки. Като приятел щях да ти кажа и това, че у нас интелектуалци няма. Няма, защото са изчезнали още преди да се родим, някой твърде усърдно се е “погрижил” за това. А ти, щеше да ми разкажеш защо си се заблуждавала. Има разни хора – които искат да бъдат и да ги приемат за такива – оформили “ядрото” на “култур-трегерите”. И щяхме много, много да се смеем…
А в картинната галерия защо влизаме? – нали да гледаме картини, не трегери!
За четенето – това, което е събудило в теб и те е накарало да усетиш оная подсъзнателна амалгама от всичко онова, което те е възхитило – човек чудесно чете сам. На кого му се “слуша” другото, което звучи като някакво подсвиркване с уста или мрънкане.
lyd каза,
февруари 2, 2008 at 3:40 pm
Кога съм се заблуждавала? Човек просто отива някъде да пие ракия или лимонада и среща разни хора – някои се оказват трегери
После просто разказва. Няма излъгани надежди 
egasimus каза,
февруари 9, 2008 at 7:18 pm
веднъж баща ми ме заведе на откриване на изложба
после ми писна и отидох там, където се събирахме метъли, пънкове и прочее
един рече, че му се пие и аз му казах, че в галерията има безплатно винО
само да заприлича малко за човек на културата и никой няма да го пита кой е
кой ще ме помисли за такъв, попита той
ми, няма страшно, рекох, те сега културтрегерите се опитват да приличат на пънкари, само си свали лентичките на групите и отивай да радваш
и той отиде
[всъщност не стана така но нищо]