полетът на костенурката

Докато четях “Пушки, вируси и стомана” ( Guns, Germs and Steel), се замислих за войната между човека и микробите, която засега е с неясен изход – медицината си напредва, а микробите стават все по-изобретателни. Запитах се и какво смята будизмът по този въпрос – дали будизмът смята, че микробите са същества, които е ОК да избиваме? Или пък мишките, въшките, мухите, комарите, хлебарките? Ние си имаме добри причини да го правим, дори и да не са ни ухапали и пр. – действаме превантивно. Всъщност самите мишки и хлебарки не искат нищо друго освен храната ни. Ако не искаме да са в близост с нас, можем да им оставяме храна някъде. Но не искаме ли същото и от бедните хора, които не успяват да си осигурят сами храна? Но мишките и хлебарките са различни от просещите. Те идват и си вземат без да питат. Ето защо сме склонни да храним уличните кучета и котки, но не превръщаме хлебарките и мишките в домашни любимци.

По същия начин, ако някой проси на улицата, можем да му дадем пари/храна, но няма да бъдем никак добронамерени ако същият се промъкне в дома ни да краде или ни нападне, за да вземе портфейла ни.

Има и друго – когато дадем на просяк 1-2 пъти, се чувстваме ОК, но когато се “абонира” за нашите подаяния, започва да ни тежи. В първия случай просещият е като кихване, хрема – става ни тъжно, замисляме се за кратко, но по-нататък може и да се превърне в хронично заболяване и, както често се случва, да обявим човека за паразит.

Връщам се при микробите, с които воюваме от хилядолетия, и колкото и изобретателни да ставаме в производството на оръжия срещу тях, не успяваме да ги унищожим. Но пък и те не са успели да ни унищожат. Засега.

Начинът ни на живот, обаче, улеснява микробите – живеем в гъсто населени общности, които се разрастват, че освен това сме се научили да пътуваме толкова бързо, че много лесно пренасяме микробите от една общност в друга. Благодарение на транспорта сме по-свързани един с друг от всякога – дори и тези от нас, които почти не пътуват – нали в техните общности непрекъснато си идва някой от командировка, от гурбет, от екскурзия, студент за ваканция.

В такъв свят доколко сме близки с бедните? На пръв поглед не сме – те си живеят в техните бедни страни или гета; ние си живеем в нашите по-благоденстващи страни или квартали.

Е, да ама не! Теи, които не могат да се препитават сами, също като хлебарките и мишките, пълзят към нас. Засега много от тях са плахи – ровят в нашите контейнери за смет, просят от минувачите или от бюрата за социално подпомагане. Но тези начини на препитание са все по-несигурни и недостатъчни, защото популацията на гладните расте. От една страна – защото повечето от тях се размножават бързо. От друга страна – защото все повече от относително “благоденстващите” се превръщат в бедстващи. (Противно на тенденцията, която вижда нашият приятел Longanlon, който е страстен привърженик на идеята за процеждането на благоденствието от богатите към бедните).

Ясно е как се размножават първите. Не толкова очевидно за много от нас е как се разраства втората група. По въпроса има изписани доста книги. Ще препоръчам една от по-кратките, “Бъдещето на успеха” ( The Future of Success ) от бивш американски министър на труда, сегашен университетски преподавател. Няма начин и самият Longanlon да не потвърди тези тенденции в собствения си живот, като имаме предвид споделеното от самия него за начина, по който се чувства напоследък по отношение на работата си.

Накратко: в съвременната икономика на знанието оцеляват и успяват тези, които са способни непрекъснато да учат и да се приспособяват бързо към променящия се свят. Преуспяват тези, които изпреварват света и създават тенденциите в него.

Ако се огледаме наоколо и обърнем внимание на начина, по който работят и учат повечето хора в нашите общности, ще видим, че повечето от тях не са толкова запалени по ученето и го правят някак по принуда и твърде формално. Очеваден пример са повечето заети в публичния сектор. Аз лично, може би твърде крайно, понякога поставям цели съсловия в нашата страна в тази категория. Може би съм твърде крайна, но всеки път когато отивам на разходка на Кенана, минавам покрай едно поделение, пълно с професионални войници. Няма да си позволявам други примери, защото много хора се обиждат дежурно, когато споменеш нещо неприятно за когото и да е от професионалната им група.

Накратко: в нашата страна виждам страшно много хора, които са неспособни да оцеляват в съвременната учеща икономика. Просещите са върхът на айсберга. Останалите все още получават заплати поради липса на по-подходящ човешки ресурс – не само в публичния, но и в частния сектор. Тези хора, дори и да се задържат на работните си места, ще получават все по-малко пари – т.е. независимо дали заплатата им номинално расте, стандартът им ще пада. Причините ще изследваме друг път. Разбира се, жертва падат и хора, които се развиват, но не успяват да се продадат. Но това е друга тема.

Дори и да не вярваш, че чистите и спретнати служители, които срещаш по пътя за работа биха могли да изпаднат до положението на клошарите (и те самите не вярват, затова смело теглят заеми за да си сменят дограмата и подовата настилка), забрави засега за тях и обърни внимание на очевидно мизерстващите общности – по една или друга причина те се разрастват на много места по света. Какво ще правим с тях?

Ако просто си ровят в контейнерите и просят от нас или служителите на социалното подпомагане, ОК. Но в някои части на света те не са толкова кротки. Всъщност и у нас крадат и убиват.

Разбира се, огромна част от тях умират от глад и болести, избиват се помежду си или биват убити без много шум от “белите хора”. (Не че никъде не се вдига шум, разбира се – ако си спомниш събитията в Лос Анжелис в началото на 90те – безредиците, които избухнаха след убийството на един негър и оправдателната присъда за полицая-убиец; спомни си апартейда в Южна Африка).

Гетата растат. Дори най-смелите и най-въоръжените от нас, дори и тези, които по професия са смели и въоръжени, не смят да влизат в гетата. Някои, разбира се, издигат лозунги от рода “Циганите на сапун”, но ироничното е, че голяма част от издигащите подобни лозунги идват от социални групи, които са в риск да последват съдбата на циганите.

Накратко казано: бедните стават все по-бедни, а богатите все по-богати. Оставям настрана факта, че много от нас могат да се окажат в лагера на бедните, понеже макар и да смятаме, че имаме специална връзка с Бог, не сме имунизирани срещу социалното маргинализиране (може би затова едни известни богати хора се казват Маргините, за да ни напомнят)

Но нека да си представим “оптимистичния” сценарий за себе си – оставаме в лагера на тези, които се изхранват сами. Това не променя факта, че “другите” се умножават. Следователно, ако тенденциите се запазят, ние ще ставаме все по-малка група в сравнение с гладните.

Ако се върне, към аналогията с мишките, хлебарките и микробите, какво ще предприемем ако сме обградени от нарастваща тълпа хлебарки? Ще ги избиваме или ще им оставяме храна в техните дупки? Няма ли да ни е по-лесно ако изобщо не ни се налагаше да се занимаваме с тях? Ако бяха като нас, ех!

Мисля, че идеята да ги изхранваме, а те да се размножават е най-тъпата, понеже само и само за да ни оставят на мира, ще трябва да бачкаме здраво и да ги храним, а те като гледат как си живеем, ще искат да получават повече от храна, все повече.

Да се оградим в крепости и да стреляме по тези, които се опитват да проникнат, да се движим в бронирани коли или въоръжени групи означава че сме спечелили битката, но изходът от войната е неясен (като с вирусите). Ясно е само това, че сме във война и сме изгубили свободата си.

Тогава вместо да се отбраняваме, да атакуваме. Ако всички приемем етично тази стратегия, ще успеем – както белите са успели в кратки срокове да уморят коренното население на Америка.

Тук, обаче, трябва да внимаваме – ако това се превърне в общоприета етика и политика, повечето от нас не са застраховани – когато започнат да буксуват и да не са достатъчно добри за динамичната икономика, ще бъдат жертвани.

Тогава какво ни остава – да променим икономическите тенденции или отношението си към бедстващите? А може би и двете?
В никакъв случай не призовавам да спрем научните открития и да забраним приложението им, разбира се. На този етап просто ми се иска повече хора да се замислят, че са неизбежно свързани с всички останали и всичко ставащо, и не е никак сигурно, че е възможно да се скрият някъде.

Накъде ще тръгне светът зависи от знаещите и можещите – поне досега е било така. Освен ако не бъдат опечени и изядени от гладните.