тези дни

януари 4, 2008 at 1:34 pm (art of living, активизъм)

Миналата вечер гледахме The Pursuit of HappYness, който не е кой знае какъв филм, но разказва истинска история – на Крис Гарднър – млад негър, който едва свързва двата края – глобяват го, затварят го, изхвърлят го на улицата заедно с 5 годишния му син, а в това време той минава през шестмесечен неплатен стаж, след който се надява да е избрания, който ще започне работа. Успява. Не само го вземат, ами скоро след това основава своя компания, която наскоро продава за милиони долари. Основният мотив, разбира се, беше преследването на щастието. Накрая се питах “Това ли е щастието?”.

Някак ми звучеше тъжно и тъпо да те мотивира желанието да изкарваш пари. Още по-тъжното и тъпото е, че енергията на толкова много хора се изразходва точно за това – да изкарват пари, да мислят как да не се прецакат по отношение на изкараните вече пари, да се притесняват дали утре, следващата седмица или месец ще имат пари да си платят сметките и така. Много пъти съм смятала, че ако не ми се налага да мисля за оцеляването си, ще върша всичко което върша много по-добре, ще имам много по-голям творчески капацитет и пр.

Звучи странно точно аз да говоря за тези неща, понеже всички ме смятат за човек, който има финансова стабилност. Е, всъщност нямам. Просто напоследък съм се научила да се страхувам по-малко. Може би с помощта на ситуациите, които разигравам в главата си, и с които открих, че ще се справя и в концлагер. Научих се да не се притеснявам за собственото си оцеляване, но не съм се научила да не се притеснявам за хората, които финансово зависят от мен. Искам да изкарвам достатъчно пари за да мога да плащам уроците на Стоян, да му купувам книги и храна, да финансирам кандидатстването му в университет (ако реши да кандидатства) и да му дам някакви пари, с които да започне живота си на възрастен – примерно за самолетен билет или нещо такова. В това време се надявам да се стабилизират здравословно внучките на Албена и да съм им дала и на тях достатъчно добър старт. Надявам се да не възникнат и твърде големи здравни разходи около стареещите ми родители.

Преди малко четох писания за благотворителността от брой 50 на Капитал Light. Останах с впечатлението, че желаещите да се занимават с благотворителност са изправени пред неимоверни пречки. Оставих един коментар, че на мен ми е толкова лесно да го правя, но не ми стигат нещата, които бих искала да дам. Вероятно никой няма да го прочете. Забавно е как аз виждам толкова много нуждаещи се от помощ хора, на които никоя институция не ми помага, но и не ми пречи да помагам. Виждам и толкова много хора, които имат толкова много свободно време да им помогнат с много повече, отколкото аз мога да отделя време. Тези хора биха могли и да потърсят и намерят и материалните ресурси, с които да помогнат. Но хората, които имат време, не подозират, че биха могли да направят нещо, не подозират и за нуждаещите се, които се намират под носа им. Чудя се по една и съща земя ли ходим и с едните и с другите.

Много пъти съм се замисляла да създам неправителствена организация и да правя много неща. Приоритетът ми не е благотворителността. Аз самата имам много по-голям ресурс – знанията и уменията си. С тях мога да науча много хора да ловят риба вместо да им я давам. Но въпросът е, че не виждам с кого бих могла да направя това. Как да привлека хора, които знаят и могат, след като и те като мен са заети да изкарват пари или да се учат да ги изкарват? Как да си позволя в близките няколко години да зарежа изкарването на пари, за да се занимавам с нестопанска дейност?

Може би това ще е бъдещето ми – когато Стоян завърши училище и се грижи изцяло сам за себе си. Тогава ще имам само моите нужди – пари за книги, които да ги четат и много други хора, няколко чифта панталони, тениски, пуловери и обувки – тези неща ги нося с години и не ми пука за модата, топла вода за всекидневен душ, храна, място за спане и за работа, компютър, интернет връзка и телефон. Забавното е, че тези пари се оказват твърде много спрямо стандарта на голяма част от сънародниците ми, да не говорим за живеещи на други континенти.

Спомням си когато с шефката на местния Червен Кръст посетихме “моите” циганчета и по едно време и двете погледнахме към овехтелите й чехли, след което тя каза на шега, че и тя май вече се нуждае от помощ и двете се засмяхме.

Ето затова се въздържам да си купувам много неща, които хора с по-нисък стандарт от мен си позволяват. Например, не съм ходила на почивка от 1990. И твърде често, когато купувам едно или друго нещо се замислям за тези, които гладуват. И не мога да се съглася с идеята, че помагаме на гладуващите като ядем. Защото аз лично познавам гладуващи и живях в един блок с хора, които умряха от глад. И ако лично не отделя от залъка си, някои мои познати ще гладуват още повече.

Знам, че всичко това е ужасно объркано, но и аз съм объркана. Чудя се как да живея по-нататък. Може би това е кризата на средната възраст. Но аз не бързам. Докато измисля какво да правя, ще уча, ще помагам на когото както мога, ще изкарвам пари. После ще видим. И ще гледам да не се притеснявам прекалено много за света, който не ми се струва да върви на добре.

19 Коментари

  1. тези дни « полетът на костенурката каза,

    януари 4, 2008 at 1:53 pm

    [...] Коментарите евентуално ТУК. [...]

  2. Графът каза,

    януари 4, 2008 at 7:20 pm

    “Чудя се по една и съща земя ли ходим”
    По една и съща. Дори и по едни и същи пътища. Но има голяма разлика между Вас и тях. Вие ходите пеш и виждате всичко по пътя, те профучават с колите си и знаят само къде има крайпътно заведение от “техния ранг”. Права сте – много неща те дори не знаят.
    Да, наистина светът не върви на добре. Не само ние с Вас го виждаме.
    “Богатите американци живеят в особена страна и почти нямат досег с околния свят”, твърди журналистът от “Уолстрийт джърнъл” Робърт Франк в новата си провокативна книга “Ричистан: страната на богатите”.
    “Хората си въобразяват, че са нещо велико. А не са! Най-лошото,което се е случило на земята, е човечеството” – от интервю с 10-годишна художничка Амелия-Мира Маркова преди няколко години.
    Кърт Вонегът - интервю по телефона за в. “24 часа” – Кристина Патрашкова 10.05.2006
    - Смятате ли, че човечеството има бъдеще?
    Аз се притеснявам най-вече за бъдещето на самата планета.
    - Май нямате много добро мнение за хората?
    Смятам, че те са трагични животни. Казал съм, че планетата би трябвало да се отърве от нас. След холокоста, Хирошима, след Първата и Втората световни войни, след испанската инквизиция, след римското владичество и кръстоносните походи е време да изчезнем от Земята, да я напуснем, защото очевидно не пасваме на това място, а и не си пасваме един на друг.
    …………….
    Моите уважения към Вас!

  3. lyd каза,

    януари 4, 2008 at 9:38 pm

    Аз имам доста по-добро мнение за хората, както и надежди за тях :)

  4. razmisli каза,

    януари 5, 2008 at 1:06 am

    Създай НПО за доброволци… :-) Ех, ако бях в България щях да създам или такава, която да организира доброволци за различни задачи (сигурна съм, че има хора които искат да отделят от времето си, но не знаят къде ефективно да го отделят; примерно имат 2 свободни часа на седмица и ти им даваш къде да ти вложат). Или щях да създам кооператив за продажба на предмети изработени от хора в нестандартно социално положение. Има много такива в Латинска Америка и хората избират да купуват там именно с желание да помогнат.

    Да ти е живо и здраво детето, аз като майка едва наскоро осъзнах, че трябва да се тревожа по-малко…

  5. Графът каза,

    януари 5, 2008 at 9:03 am

    О, драга lyd, аз също! Иначе нямаше да се “подвизавам” из нета. Ето, Вие сте типично основание за такава надежда.
    Ако съм по-негативен към човека то е, защото е по-добре да се поскараш на детето преди да направи белята… ;)

  6. kanew каза,

    януари 5, 2008 at 9:48 am

    Хвърли едно око на тази статия:
    http://www.novinar.org/?act=news&act1=det&mater=MjUwNDszMzE=

  7. Господин Гюров каза,

    януари 5, 2008 at 1:12 pm

    Поздрави за хубавия блог и за всичко, което правите!

    “Помагаме на гладуващите като ядем” - това разбира се е пълна идиотия. Прочетох тезата и коментарите на longanlon, отговорих му дълго и аргументирано. Той не каза нищо смислено в отговор. За сметка на това изтри всичките ми постинги (не и отговорите си на тях), и ме вкара в спам филтъра си. Толкова за човека, на който (както другаде тук прочетох) “се кефите” :)

  8. lyd каза,

    януари 5, 2008 at 8:29 pm

    Прочетох статията в “Новинар” . Нищо ново под слънцето :( Остава въпросът как нещата биха могли да се променят.

    Лонганлон има голям потенциал, защото е любознателен. Може да не се е сблъскал лично с много неща, но има време :)

    Размисли, размишлявам за това НПО отдавна и идеите са нахвърляни. Не се захващам засега с такова нещо не просто защото съм твърде заета с други неща (работя по 10-12 часа на ден, образовам себе си и компенсирам доколкото мога посредственото училищно образование на сина ми), но и защото не съм добър мениджър и се страхувам, че с наличния човешки ресурс в Хасково ще се захвана с поредния проект, който ще трябва да движа съвсем сама. Не ми стиска.

  9. Господин Гюров каза,

    януари 5, 2008 at 11:26 pm

    lyd, кое е това нещо, което ви мотивира да правите това, което правите? Повечето хора в България (включително и аз), колкото и добри намерения да имат, обикновено не стигат до следващата крачка - да напуснат уюта си, за да помагат на другите.

  10. razmisli каза,

    януари 6, 2008 at 4:32 am

    Разбирам те за мениджърските способности, защото и аз съм така, най-добре ще бъде ако се съберете поне двама-трима души единомишленици. Но и при това 12 часа работа никак не е малко и е наистина невъзможно да отделиш време за нещо друго. Много би ми било интересно да разбреа повече за работата ти. Ще видя рубриката за работа :-)

  11. lyd каза,

    януари 6, 2008 at 10:53 am

    Хм, работата ми е описана във фейсбук акаунта ми: едната е като сътрудник в националната агенция, която администрира европейските образователни програми в България. Другата е като учител и образователен съветник - подготвям ученици за изпитите TOEFL и SAT, помагам им да се ориентират из образователните философии, които са в основата на различните образователни системи, както и из различните типове висши училища, из дебрите на собствената си душа, та да решат къде е подходящо да учат, а след това им помагам да покажат на избраните училища, че точно тях трябва да приемат, че и да им дадат стипендия (най-вече онези в САЩ). Целта ми е и да ги науча да учат и да се справят в университета пък и след това - да им помогна да изградят подходящата индивидуална мотивация и умения.

    Иначе какво ме мотивира да помагам - знам ли - от една страна моята rescuer mentality - нагласата ми на спасител, с която като че съм се родила, а от другата егоизмът ми, подхранван от убеждението, че всички сме свързани и не е възможно непрекъснато един да печели, а друг да губи, т.е. ако не печелят и двамата, и печелившият ще стане губещ.

  12. pierrot каза,

    януари 6, 2008 at 1:22 pm

    Материализма все повече ще се задълбава като поведение - все повече ще се обръща внимание на изкарването на пари, тяхното съхранение и умножаване, и разбира се - последващо харчене. Затова креативните хора ще си правят агенции, консултантите ще се множат и това е - все повече хора ще са ориентирани само в една посока, и ще се оказват доста ограничени всъщност. Просто така ги виждам нещата. Благотворителността е кауза, с която израстваш като човек безкрайно, затова стискам палци :)

  13. Господин Гюров каза,

    януари 6, 2008 at 2:36 pm

    @lyd

    Ако причината е във вашата нагласа на спасител по рождение, нещата изглеждат безнадеждни - как очаквате да се включат останалите, които не са родени с такава нагласа?

    Убеждението, че всички сме свързани - колкото и да се самоубеждаваме в такива неща, докато ги разбираме само с ума си, за жалост не се получава кой знае какъв резултат. А за да има човек ПРЕЖИВЯВАНЕ на тази свързаност, изглежда трябва да е Просветлен. Уви, просветлени същества (в смисъла, влаган от духовните учения) се срещат много рядко. Бил съм доста из такива среди, но май не съм срещнал досега дори един наистина просветлен човек. Има няколко, които изглеждат близо до това… Един от тях почина наскоро :(

    Част от делото му беше това:
    http://www.marchoflove.org/
    Тази фонадация прави някои много хубави неща на няколко места в България. Може би биха могли да са ви от полза…

  14. lyd каза,

    януари 6, 2008 at 2:46 pm

    Не мисля, че вродената ми нагласа пречи по някакъв начин на когото и да било да започне да се грижи за ближните си - освен ако не се грижа за него като за бебе и не му позволявам да порасне. Не че понякога не залитам неволно в тази посока. Но съзнателно по-скоро се опитвам да помогна на хората да растат - като им показвам, че могат повече отколкото си мислят, както и че от това да помогнеш имаш полза и ти самият, като, разбира се, се опитвам да им помогна да попаднат в ситуация на съпреживяване. Може би текстовете в този блог са опит в тази насока :)
    Хората са различни - едни ги грабваш откъм ума, други откъм сърцето - това го знае даже съвременната реклама :)

  15. Господин Гюров каза,

    януари 6, 2008 at 3:07 pm

    Имах предвид не че вродената ви нагласа пречи на някого, напротив; а че ако тя е (единствената) причина за активизма на хора като вас, не можем да очакваме останалите хора да започнат да участват, след като те нямат такава нагласа по рождение. Въпросът за създаването на достатъчно силна мотивация за участие в подобен вид дейност наистина ме интересува.

  16. lyd каза,

    януари 6, 2008 at 5:06 pm

    И мен ме интересува. Опитвам се да се образовам в тая насока.

  17. razmisli каза,

    януари 7, 2008 at 8:28 am

    Много интересно и същевременно много полезно за доста хора работиш :-) Направо възхитително, това го казвам без грам преувеличение.

    Аз страшно обичам фотографията и една от любимите ми снимки е тази: http://www.cali.hpg.com.br/imagens/eduardo.jpg
    За съжаление не е добро копие, но аз имам сканирано по-добро и ако имаше начин щях да го постна. Фотографът е William Albert Allard от National Geographic, който при пътуването си в планините на Перу е направил тази снимка. Детето пастирче плаче защото едно такси е блъснало няколко овце които то е пасяло. След като е публикувана в списанието тази снимка много читатели са изпратили пари за нови овце, за училище и въобще да подмомогнат местните хора. Снимката е толкова невероятна че ме разплаква всеки път като я гледам (по-хубавото копие, де…)Искам да кажа, че има начини човек да вдъхнови други хора да дадат нещо от себе си да помогнат в нечие страдание. Как, аз не знам, имам малко опит да вдъхновявам други хора освен самата себе си, но ето това е един начин.

  18. lyd каза,

    януари 7, 2008 at 10:50 am

    Съвсем профанно се сетих за част от тв репортаж, в който едно циганче казва “Карай! Ще ядем кюфтета!” на въпроса на репортера дали не се притеснява, че кола би могла да блъсне коня ако изскочи на шосето. Това се разпространява сега в българския еквивалент на youtube

  19. razmisli каза,

    януари 8, 2008 at 12:58 am

    Този оптимистичен фатализъм явно ужасява българите и те го вземат за непукизъм, съответно е много трудно да съчувстваш на човек който не показва явно страданието си, особено по неговите разбирания. Така циганите биват смятани за волни души на които не им пука дали ще има какво да ядат утре, и за тях трудно има милост и милосърдие… ;)

Пусни/изпрати коментар