полетът на костенурката

Докато гледах София Лорен в ролята на майка на шест деца, съпруга на служител на Мусолини, която стана много рано, за да изпрати цялото семейство на парада посветен на посещението на Хитлер в Рим, а после да чисти и да готви, понеже няма прислужница, казах “Ох, добре че имам само едно дете!”. Когато си легнах, се замислих какво ли е да си хванат в такъв капан. И аз съм имала кофти мъже, но съм била образована и способна да се издържам сама, така че с относителна лекота съм се отървавала от тях, за да дишам отново дълбоко и да правя каквото ми харесва. Докато гледах филма, казах, че сигурно бих избягала от тази лудница. После се питах – ами децата? И тогава разбрах, че не бих. Най-вероятно щях да остана, но дали щях да съм щастлива? Вероятно да. Но това е друга тема.

В живота ти може да има още куп обстоятелства, заради които страдаш и се чувстваш като в капан, от който, ако изобщо ти хрумне, че има изход, то очевидният изход е смъртта.

Понякога, обаче, може да се случи нещо, което да те изведе от обичайното съществуване, след което обстоятелствата може да са същите, но ти вече не можеш да бъдеш същият. Вече си имаш светлинка, която те огрява отвътре. Нищо чудно и да започнеш да правиш необичайни за теб малки нещица, за които не подозираш, че някой ден ще доведат до значителни последствия. Всичко започва с един особен ден.

Филмът на Еторе Скола не стига до големи последствия, а аз ти спестих другия важен герой – на Марчело Мастрояни. Ако не се изкушиш да четеш сюжета, ще е още по-добре. Аз се радвам, че не го прочетох.

Цветовете постоянно клонят към сива сепия, а звуците са непрекъснати речи от парада, предавани по радиото. Ако си живял социализма, можеш да се върнеш в спомени за манифестации, униформи, вярност към партията и евентуално какво е да си различен. Но тези неща могат да останат и само фон. Зависи. Не това е най-важното.

*Купих си “Един особен ден” от Кауфланд за някакви смешни пари.