полетът на костенурката

Когато бях ученичка, повечето ми учители имаха големи очаквания за мен. Вярваха, че мога да се справя с всичко, че ще успея във всичко с което се захвана.

Ходех на олимпиади и почти никога не се представях добре на по-напредналите кръгове. Учителите ми си обясняваха това с обичайния ми мързел и липса на амбиции и състезателен дух. Никой никога не ме смяташе за тъпа, когато изкарам 2 точки от 20 възможни. Учителят ми по математика се смееше гръмогласно, като добродушна мечка и продължаваше да ме държи в кръжока и да ме изпраща на олимпиади (за които аз не се натисках), да смята, че трябва да кандидатствам с математика. Така беше с всички учебни предмети.

Когато смятах, че нещо трябва да се прави по начин, различен от предписания, го правех, и небето не се стоварваше на главата ми. Още в първи клас, когато пишех буквата “Ц” по някакъв свой начин, учителката ми ме попита защо, а аз отговорих “Аз така си искам”. И всичко беше ОК оттук до края на гимназията.

Накрая се отказах да кандидатствам с математика и държах изпити по литература и английски. Осрах се точно на английски, където бях супер, дори и на олимпиади, а изпитът беше такъв, че спокойно можех да изкарам 5.50 а не 4.25 и в резултат не отидох в СУ, а в Шумен. Никой от учителите ми не показа разочарование.

В университета също ме мързеше, но преподавателите ми по английски не спираха да молят да се амбицирам и да ходя по-често на лекции. Така и не успях. А те продължиха да ме смятат за умна. Малко ме беше срам от тях, ама не можех да вървя срещу себе си и да си губя времето да слушам глупости вместо да изкарвам пари, да чета, да се мотая с гаджета и приятели. И накрая – познайте! Не отидох на най-лесния държавен изпит и сега в дипломата ми не пише “Специалист”, а “Учител”. Кво ми пука – винаги съм смятала, че човек трябва да е първо специалист, а после учител, понеже учителят е нещо повече. Казаха ми, че постъпвам глупаво, не не казаха, че съм глупава. Ами не ме кефеше професорката по граматика ( и аз не я кефех) и се отказах, макар че по литература бях изкарала 5.

Няколко години по-късно, по един приятел, на преподавателките по английски изпратих красиви рекламки на езиковата си школа, с надеждата да разберат че съм станала човек и да не се притесняват за мен. Хахаха!

Резултатът? Никога нито за миг не съм си помисляла, че може да не се справя с нещо, което изисква да използвам ума си. Дори днес, когато не помня почти нищо от ученото в училище, живея със самочувствието, че мога да започна от нулата и да стигна до докторат в която и да е област – стига да ми скимне. Благодарение на тази увереност преподавах всякакви уроци по всички предмети докато детето завърши 7 клас – винаги, когато другите родители са пращали децата си на уроци при всяка трудност.

В работата си се захващам с всичко, което ми се вижда забавно, с което повечето хора на мое място не биха се главоболили да се захванат. Ама точно затова пък всички смятат, че мога да се справя с всичко и ме ценят.

Оттам и спокойствоето, с което напускам работа или отказвам ангажимент. Някак знам, че дори и да остана без каквато и да е работа, все ще измисля нещо, че все ще се справя, каквото и да се случи. Но хайде да не задълбавам до приемането на смъртта, болестта, бездомността и всичко останало, че се отклонявам от темата.

Ставаше въпрос за учителите, които очакват много от учениците си и никога не казват “Не бих допуснал мой ученик да стане нещо повече от мен” (един колега), “Невъзможно е да научиш добре два езика” (колежка, преподаваща език).

Защо сега при мен идват ученици (които според мен имат голям потенциал … за мен всички имат такъв), които ми казват “Стига си ни мъчила да мислим. Щом не сме се научили като децам, никога няма да се научим!” Защо дванадесетокласници смятат, че са им нужни уроци по езикова култура ( на роден език) а не се подготвят сами за изпита?

Май твърде много деца получават посланието, че са глупави, че не могат да се справят сами, че някой трябва да им напише домашните, да им подготви материалите, които да НАИЗУСТЯТ за изпита.

В резултат, ще имаме все повече съграждани, които се смятат за толкова нищожни, че никога няма да поемат инициатива и отговорност, понеже са уверени, че за нищо не ги бива и нищо не зависи от тях … освен ако не си платят. Ама как ще изкарват пари, освен ако мама и тате не ги уредят на държавна работа?