Чистачка vs. Професор

септември 1, 2007 at 12:24 pm (образование, професия учител, работа)

“Не ти ли се иска понякога да имахме ключ, с който да отключим загадките на вселената?”

“Не знам какво имаш предвид като казваш “ключ”, не знам какво имаш предвид като казваш “загадка”, не знам какво имаш предвид като казваш “вселена”

*

“Какво си мислиш като чуеш думата “Париж”?”

“Мисля си за буквата “П”, буквата “А”, буквата “Р”, буквата “И”, буквата “Ж”.

*

Винаги съм подозирала, че и университетите не са люлки на свободната мисъл. Струва ми се, че и в тези, на които се възхищавам отдалеч, за да си добро момче, трябва да си наясно какво може и не може да четеш, казваш и мислиш.

Пример:

Айрис може да е смятана за най-интелигентната жена в Англия, но това не пречи на колегите й да се подсмиват зад гърба й заради увлечението й по екзистенциализма, който тогава е смятан за псевдо-философия.

Може би затова везните на предпочитанията ми отново се накланят към чистачка вместо към професор.

Може би аз не разбирам. Нямам и претенции да разбирам. Била съм псевдо-студентка, и, може би, заради това ми се е струвало, че уча в псевдо-университет.

Какъв е твоят опит? Имаш ли право на свободна мисъл и слово в твоя университет?

16 Коментари

  1. Vani каза,

    септември 1, 2007 at 2:07 pm

    За да усетиш, че нямаш свобода на мисълта и да си изказваш мнението, трябва първо да попаднеш в ситуация, когато искаш да изкажеш такова… Някаква ситуация, в която да си проличи дали срещаш стена или не. Впечатлението ми е, че повечето ми колеги гледат да не казват нищо, не само че не искат, а и нямат какво да казват, те просто чакат да мине каналния ред и да си вземат дипломите. Повечето нямат мнение по въпросите и нямат особено отношение към материята, за да изказват мисъл, която би могло да не се приеме, и да си проличи дали има или няма свобода на мисълта и на мненията. Айрис се е сблъскала с някакви неща, защото е държала на някаква позиция и е имала свое отношение. Може би апатията на студентите (и на преподавателите) е по-големият проблем? Дори и малкото ентусиазъм на колегите, и жарта с която се впускат в началото към това, което им е интересно, това се смазва някакси от цялата атмосфера. И да има, и да няма свобода на мисълта, все тая, в тая ситуация…ако разбираш какво имам предвид, а мисля, че ти е познато, доколкото съм те чела. :)

  2. teoroy каза,

    септември 1, 2007 at 8:20 pm

    Университетите в България произвеждат личности научени да повтарят изреченията на преподавателите си за да могат да си вземат изпитите. За каква свобода на мисълта можем да говорим, когато повечето от тях са продукт на соц обществото, с маргинални познания по чужди езици, изградили кариерата си в рамката на последното, без достатъчно сериозен досег с чужди култури. Има разбира се надежда. За следващото поколение.

  3. lyd каза,

    септември 1, 2007 at 10:25 pm

    а чуждестранните? още по-интересно ми е за тях, понеже не съм учила навън. въпросите, които поставям тук не са риторични.

  4. vitaminko каза,

    септември 2, 2007 at 9:49 pm

    “Капитане, мой капитане!”

    Имаше един филм “Добрият Уил Хънтинг”. Главният герой беше природен талант в решаването на математически проблеми и в същото време работеше като чистач в университет, докато не го разконспирираха. :)

    Относно свободата на изразяване на идеите мисля, че основният проблем е идеята за съвършенството. Тя е тази, която изкривява представите за света. Всъщност това е най-голямата манипулация. Осмелявам се да кажа, че голяма част от “страховете” на хората произлизат от идеята за съвършенство. И аз не правя изключение.

    Страхът от провал например. Снощи гледах “Обществото на мъртвите поети”. Родителският страх за бъдещето на детето и свързаната с това мания да се контролира всяка негова стъпка убиха един млад човек.

    Страхът от божието наказание, може и да е средство за контролиране на масите, но дълбоко се съмнявам, че е средство за решаване на лични проблеми. То е просто заместител на истинските проблеми, на истинските страхове, които се свеждат до това дали живеем пълноценно. И какво по-ясно доказателство за пълноценност от наличието на грешките, които допускаме защото те са шанс да научиме нещо за себе си и за света. Не искам никой да ми опрощава греховете - те са моя учител. Не искам никой да ме лишава от моето недоволство. То ме кара да се чуствам пълноценно мислещо същество. Да се чувствам жив!

  5. Vans каза,

    септември 3, 2007 at 12:07 am

    Лид, сетих се за http://en.wikipedia.org/wiki/Flying_Spaghetti_Monster , има връзка с темата ти. Става дума за пародийна “религия” (весело е и сериозно в същото време, сякаш Пратчет го е измислил).

    The religion was founded in 2005 by Oregon State University physics graduate Bobby Henderson to protest against the decision by the Kansas State Board of Education to require the teaching of intelligent design as an alternative to biological evolution.

  6. razmisli каза,

    януари 6, 2008 at 7:16 am

    Напълно съм съгласна с теорой за българските университети… Ако човек няма живец може да загуби и интерес към всякакво учение след следване в такъв университет.

    Идеална свобода няма никъде, разбира се, особено когато имаш нови идеи съвсем нестандартни за съвременното състояние на нещата. Но поне в САЩ има механизми така, че да се осигури свобода на научната работа и посоката, в която ще реши да работи някой преподавател. ГОворя за т.нар. , тоест място, което след време води до хабилитация (може би всички асистентски места в България са такива?). След един начален период в който назначеният асистент в американски университет е имал възможността да докаже способностите си и работата си (обикновено са 6 години и критериите са качествено преподаване, публикации, административна работа) ако премине успешно преценката (а тя включва и външни за университета специалисти) му се дава тенуре и каквото и да става след това, освен разбира се ако не убие някой студент, никой не може да му отнеме мястото. Много преподаватели в този начален период период “пазят поведение” а после се захващат със скандалното нещо което им е на сърцето, ако случаят е такъв. Но обикновено няма такива нежелателни теми за работа, важното е работите да са публикувани в списания и всичко е наред. Разбира се, цензурата или отхвърлянето на дадени теми може да се появи още при предаването за публикация на една работа, но обикновено има списания за такива смели подходи. Просто се знае кои приемат по-нестандартни виждания и кои са по-традиционни и съответно се пращат според ориентацията. Това по отношение на свободата за самите професори. Иначе в класната стая свободата може да бъде малко по-сложно нещо :-)

  7. razmisli каза,

    януари 6, 2008 at 7:29 am

    Оф, грешка… ГОворя за т.нар. tenure track, който след 6-те години става tenure…

  8. lyd каза,

    януари 6, 2008 at 10:58 am

    А какво е съотношението между тези, които имат желание да дълбаят и откриват и тези, които си заемат топлото поживотно местенце? За съжаление, мои бивши ученици и други познати, които са завършили, учат или работят в някои доста известни американски висши училища, разказват за преподаватели, които вършат работата си доста посредствено :(

  9. razmisli каза,

    януари 7, 2008 at 9:30 am

    О, посредственост има навсякъде :-( Но американската университетска посредственост е от друг порядък от българската. Твоите ученици може да не са минали през българската система и съответно да не правят сравнение с нея, но аз да и докато бях студентка се възхищавах на преподавателите ми. Е, хайде, не на всички, но по-голямата част смятах за много добри. Когато дойдох тук ми се промени мнението. И преди време издирих една статия на една от преподавателите (само нея успях да намеря като достъпна, а и не са писали много). Издирих я, защото исках да я дам на тукашните ми професори, един вид вижте аз откъде идвам… Честно казано ми призля от качеството и, не я показах на никого. Разбира се, все още смятам, че има български професори които са на високо ниво, но сега изчислявам броя им на една шепа.

    Тукашните, ако не друго, след tenure имат свободата да са посредствени :-) Но за да станат професори са минали през толкова цедилки че един определен стандарт е неизбежен. За да станат асистенти те трябва вече да имат докторат, а за да го получат трябва наистина да мислят креативно и откривателски. След това за 6-те години са творили и публикували, а за публикация тук прагът и практиката са съвсем различни от България. Ако след това решат да се отпуснат, те на практика изневеряват на себе си, или са се изхабили, или просто са намерили нещо което работи и си карат по него. А и зависи как се определя посредствеността, защото различните университети поставят ударението на различно място. Ако е в преподаването, студентите ще ги избягват, защото те имат възможност да избират. Ако е в научната работа, и там биха били изолирани. И те не са всесилни в екосистемата на университета. Но ми се струва, че посредствеността в много случаи се изразява във факта, че са по-традиционни в методологията и интересите си, и често работят не на фронта на най-новото ами си чоплят някаква своя нивичка. Не бих могла да определям какъв процент са такива, но малък. Поне аз докато съм учила тук никой професор не ме е дразнил с посредственост. И публикациите, което и списание да хвана, дори и традиционно ориентирано има какво да науча, виждам че се е положил труд, има мисъл, някакъв принос. Докато като чета списанието на НБУ на един от департаментите по моята специалност, уж научно, а никоя статия не ме задоволи, повечето ме дразнят до степен да си казвам, “Господи, какво публикуват тези хора, какъв им е критерият!!!” Да не говорим за отношението им към студентите, за което смятам да пиша отделно и на което бях свидетел понеже ме поканиха да присъствам в час.

    Не искам да възвеличавам тукашното, но е несравнимо, и най-малкото за тези които искат има свобода да се развиват. Просто системата е креативна, докато в България е буквално четене от лекции преписани от предишното поколение преподаватели, от студента се очаква да прави същото смилане на информация на изпит и никога не получава шанс да каже нещо свое, дори и то да е в противоречие с казаното от преподавателя.

  10. lyd каза,

    януари 7, 2008 at 10:54 am

    Хм, моят университетски опит беше твърде печален. Още тогава смятах повечето за ужасно посредствени в сравнение с учителите ми от гимназията. Имаше няколко светли изключения. Не мисля, че изпълват пръстите на едната ми ръка.

  11. nicodile каза,

    март 1, 2008 at 10:23 pm

    Хареса ми мисълта, че университетите не са люлка на свободната мисъл. Когато си търсех PhD програма в един момент бях решил, че искам да остана в университета, където си направих бакалавърската степен. Глупава идея, каза адвайзера, на различните места научаваш различни неща, всеки университет има определени рамки в които те слага- ако останеш тук ще излезеш доста деформиран. Това последното е вярно и по милион други причини (мястото си е деформиращо :) ) но това което адвайзера де факто каза, беше че очевидно човек не може да си мисли за каквото си иска навсякъде.

    Академичната система в Америка е малко жестока към младите хора. Шестте години преди tenure за които Размисли говори означават, че за шест години (в моята специалност често стават до 8-9) работиш ужасно много, често по проекти, които може и да не ти харесват, но се котират, преподаваш много, плащат ти малко. В тоя период се предполага минимум веднъж да си смениш работното място. И именно тогава много хора правят най-големите си открития. Смешното е, често в области които не са им на сърце.
    Наблюденията показват, че след тоя период човек обикновено е толкова скапан, че веднъж получил сигурна доживотна работа, често се отпуска и започва да бездейства. Можеш ли да ги виниш :) Някои пък забиват в странни теми на изследвания, които само тях си ги вълнуват.
    Та след тоя дълъг и несвързан коментар искам да кажа: има някаква свобода, но не много. Има модни теми, по които човек трябва да работи ако иска да напредва. Което някак оставя един леко алуминиев вкус в устата. (Моята тема си я харесвам обаче, да си кажа :) )

  12. razmisli каза,

    март 4, 2008 at 6:16 pm

    Ами описваш принцип на несвобода, който е валиден за живота по принцип, а не че е доказателство за несвободната мисъл в университета.

    Когато бях тийнейджър страшно много исках да се занимавам с едно нещо доста нестандартно. Не беше розова тийнейджърска мечта, а конкретни реалистични планове, плюс сериозни подготовка и проучвания от моя страна в продължение на две-три години. Просто не си виждал по-целенасочен и устремен тийнейджър. Чаках само да стана на 18, за да сложа ръчичка на детския ми влог и да осъществя плановете си. Но като ги навърших се наложи да отложа за малко, после се появиха едни отговорности, които не можех да пренебрегна и в момента, когато аз бях готова да поема към мечтата, се оказа, че условията вече се бяха променили, нещото, което щях да върша вече не беше необходимо, хората, за/с които щях да го върша вече търсеха друго. Разбира се, мечтата не отиде на боклука. Използвах възможността, която имах, може би се захванах с нещо различно, но все пак свързано с мечтата и днес в определен смисъл правя неща, които ме доближават до нея. Мога ли да обвинявам живота и обстоятелствата, които са ми попречили да осъществя мечтата си така, както аз исках? Да обвинявам хората, че не искат и не ми плащат да правя точно това, което аз искам да правя? Ако се бях тръшнала от отчаяние, че мечтата ми не се осъществява, щях да пропусна други невероятни възможности, които живота ми предлагаше вместо това и в края на краищата щях да пропусна доближаването до мечтата, което постигнах по-късно благодарение на тях.

    Несвобода? Може би, но такава, каквато се случва на милиони (може би милиарди) хора, които нямат възможност да работят, учат, вършат нещото, което искат, но които правят жертви с цел да го правят може би в бъдеще. Мисля, че да искаш съдбата да ти поднесе обстоятелствата и да аранжира около теб нещата така, че ти да се занимаваш точно с това, което ти мечтаеш е прекалено голямо искане. Още повече в областта на точните/природните/приложните науки, където не може да се мине без грантове, а те идват от хора и институции, които искат да финансират това, което те са сметнали за необходимо. Ако шест-осем години са твърде много чакане и прекалено много работа за мечтата, може би тя не си е струвала. Ама поне в хуманитарните и социалните науки не е така :) - вярно, никой не дава пет пари за грантове за нашите изследвания, ама и не ни трябва голямо финансиране, само добра библиотека и чат пат някоя конференция, които при нас са много по-евтини. Въобще евтино излизаме :)

    Не мисля обаче, че адвайзъра ти е имал предвид, че в MIT няма свобода на мисълта и затова те е насочил другаде за PhD. Университетът формира - дали деформира с това е дълго да се спори. Но по принцип се смята, че когато човек учи на дадено място, той се развива в посоки обусловени от обстоятелствата (пак тези обстоятелства): преподавателите, с които си се срещнал, техните интереси, възможностите, които са възможни благодарение на мястото. Не че това е несвобода, но е обстоятелствено ограничение. И е хубаво човек да види и друга гледна точка, други обстоятелства, да не свиква и да не закърнее със старите. Затова по принцип не се препоръчва човек да учи BA на едно място и после да продължи да учи в същото. Нито пък да учи PhD и после да започне работа в същото. Някои университети имат изрично писано правило против това. Такава практика се смята за инцест (дословен цитат), защото един вид така идваш да посееш идеите си на същото място, откъдето си ги поел. Докато в Европа не виждат никакви пречки да прилагат точно обратното. Една приятелка си търсеше работа в швейцарски университети и насвякъде и казваха, че ако имат свободни места биха предпочели за тях свои възпитаници. (Защото те могат да гарантират, че са ги научили според техните високи изисквания? Защото могат да гарантират, че имат правилните идеи? Хм.) Това ми се струва много по-голяма несвобода.

    Успех с темата :)

  13. nicodile каза,

    март 4, 2008 at 7:44 pm

    @Размисли: Права си разбира се- изобщо не исках отговорът ми да излезе като оплакване. Адвайзерът ми, разбира се, нямаше предвид че в MIT(шпионин си, ей!) няма свобода на мисълта, а именно, че човек трябва да се мести ако иска да прави наука. Предимствата на американската система са очевидни, въпреки че ако попаднеш на хубаво място не ти се мести. Но това е съвсем друга тема.

    Ясно е, че глобално погледнато човек учещ или работещ в университет на запад от Москва няма право да се оплаква от липса на свобода. А и независимо от рамките винаги можеш да наклониш нещата в твоята посока. Мисля че Lyd обаче имаше предвид точно това: че дори и свободни институции налагат своите правила. И няма как да не ги налагат, защото са институции. Всяко семейство има своите правила също.

    Аз лично се занимавам с нещо, което ми е много интересно. Ако не бях попаднал в този университет и при този си ръководител, щях да продължа по път, който сега ми се струва леко досаден- ето пример как “ограничаването на свободата” дава положителни резултати.

    Математиката, също като хуманитарните науки, е евтина- трябват общо взето пари за заплати, тебешири и самолетни билети- което дава и повече шанс човек да прави каквото си иска. Тежко им на биолози, физици, инженери..
    А иначе- чудесно е че си си преформулирала мечтата и си я вкарала в действие. В някакъв смисъл и аз се опитвам да направя съвсем същото. Може би стигаме до момента, в който академията се оказва мястото което проверява доколко адаптивни спрямо реалността са целите ни. Или може би просто трябва да пия кафе преди да пиша в блога на Lyd :)

  14. razmisli каза,

    март 4, 2008 at 8:06 pm

    Значи, дори и библиотеки не ви трябват, само заплати и билети (и може би компютър :) Вие сте още по-лесни. ;)

    Академията и реалността - две субстанциии, обречени на раздяла (да перифразирам Алеко). Сигурно има теми, които заслужават интерес, но не са на мода, но пък на мен са ми много досадни някои медиевисти, които си чоплят някаква своя обскурна тема и се оплакват, че никой не се интересува от нея и от тях. Иска ми се да им кажа, хей, душици, вървите по стъпките на класиците, които допреди 50 години са били сърцето на университета, а днес трабва да измислят витиевати аргументи, за да убеждават хората колко е полезно да се знаят класическите езици и култура. Да, тази ваша тема може да е много важна, но в края на краищата има милиони такива - с какво ще убедите реалността или студентите, че вие сте важни за тях? Хайде, направете се релевантни. Но тук излизам от темата на поста.

    Не знам дали трябва да пиеш кафе преди да пишеш в блога на Lyd, но пиши - нали виждаш, че тя не ни се кара като пишем дълги-дълги коментари (засега :)

  15. lyd каза,

    март 4, 2008 at 8:25 pm

    Ау, пишете още по-дълги! Нали имам куп деца, които са тръгнали към университетите. Не върви само аз да им говоря за тези неща. Друго си е да чуят нещо от устата на коня :)

    А аз се замислям за медиевистите и чопленето на ирелевантни теми и може да изскоча с някой отделен текст тия дни :)

  16. nicodile каза,

    март 4, 2008 at 9:21 pm

    (Вече на чаша кафе): Да, библиотеката я използвам рядко- всичко е онлайн, а и математиката е компактна наука- в една книга можеш да събереш десетилетия труд.
    Иначе модите в науката се променят- най-вече защото света се променя. В миналото класиците наистина са били в сърцето на академията, но тогава и самата академия е била различна: висшето образование (да не се бърка с “вишо” като в израза “Абе важното е да имаш вишо” :) ) не е било нито достъпно за всички, нито необходимо. Сега повечето смислени професии изискват човек да учи в университет, което означава че или човечеството се е захванало с по-сложни задачи, или гимназиите не си вършат работата. По тоя повод, разбира се, преподаването се измества: университетите създават повече образовани работещи отколкото интелектуален елит, каквото и да означава последното. Така икономиката, биологията и програмирането на Java изместват класическите езици и литература- получават повече ресурси, отварят се повече работни места.
    Съгласен съм, че създаваната наука трябва да има нещо общо с обкръжаващия ни свят, въпреки че медиевистите сигурно имат какво да кажат като цяло. Един пример: ислямът в момента е в 13-тия си век (или 14-тия, не мога да броя) и до някаква степен това което му се случва прилича на случилото се на християнството в същия етап. Ето въпросче. Иначе изследването на незначителни събития и изобщо измислянето на теми за статия само заради самото публикуване и имитиране на дейност е глупава история.
    Всичко това казано: все пак науката не бива да става напълно практична: видимо ненужни теми днес може да станат много нужни утре.

Пусни/изпрати коментар