зависими от любовта?
май 28, 2007 at 9:49 am (art of living)
Много статистики показват, че хората, които имат повече приятели живеят по-дълго, че тези, които наскоро са изгубили партньора си са доста податливи на болести, че растежът на децата се забавя или дори спира ако не получават любов и т.н. Повечето автори, цитиращи такива статистики обикновено правят изводи, че по природа сме зависими от получаването на любов.
Съгласна съм с всичко, което казват, но с една уговорка: това, което казват може и да не се отнася за всички хора във всички етапи на развитието им.
Съгласна съм, че любовта е храната на растежа – физически, емоционален, интелектуален, духовен. Но не съм съгласна, че всеки човек, на всеки етап има нужда от любов, която да идва от друго човешко същество. Мисля, че в рамките на един човешки живот някои хора порастват до ниво, на което не се нуждаят от грижите и вниманието на други хора. Достатъчно им е да се обичат сами.
Не искам да кажа, че стават физически независими. Не. Някои от тези хора може дори да са твърде зависими от други за физическото си оцеляване и в същото време да са емоционално независими. Пример? Инвалиди или финансово зависими хора, които не се възприемат като тежест за тези, които се грижат за тях. Ще кажеш, че това зависи от грижещите се. Не съм сигурна.
Сещам се за едната ми баба, която в края на живота си беше зависима от грижите на семейството на чичо ми. Заливайки се от смях разказала на майка ми и баща ми за комичното сменяне на чаршафите й, когато за пръв път се напикала. Сигурна съм, че на чичо ми и чинка ми, които е трябвало да се справят със ситуацията за първи път хич не им е било до смях, нито пък са умирали от удоволствие, но защо пък баба ми е трябвало да се чувства неудобно? Предполагам, че не се е чувствала недостойна за тези грижи и внимание. Имало е и много случаи, в които баба не е получавала достатъчно грижи от роднините си. В такива случаи не се е опитвала да извика у тях чувство за вина. Приемала е ситуацията философски и все се е намирал някой друг, който да й помогне. В последните си години освен че беше обездвижена заради счупване на крака баба не можеше и да вижда добре. Не можеше нито да гледа телевизия, нито да чете – две неща, които тя обожаваше. Не мисля, че е получавала кой знае колко внимание, понеже едва ли е имала достатъчно живи приятелки. Тогава се чувствах много зле заради нея, защото не можех да помогна с нищо, дори и да я посещавам често. Смятах, че живее ужасно, но странното беше, че тя самата не изглеждаше нещастна. Баба почина на около 95, поне 2 години след смъртта на единия си син и около 20 след смъртта на съпруга си. Не може да не е чувствала физическите ограничения на тялото си; не може да не е осъзнавала, че близките й далеч не се престарават в грижите си – беше твърде интелигентна. Тогава бях убедена, че трябва да се чувства ужасно, но никак не й личеше.
Другата ми баба? Тя пък не желаеше да бъде зависима по никакъв начин и можеше да си го позволи, защото си имаше самостоятелно жилище. Отказа да дойде да живее у нас и си плащаше за т.нар. социален патронаж – носеха й храна, чистеха къщата й и следяха здравословното й състояние. Чак след смъртта й разбрахме, че в последните години е била болна дори и от рак. Когато ходех у тях, продължавахме да играем на карти, на крави и бикове и куп други игри, които си измисляхме сами. Баба почина на 80, около 15 години след смъртта на съпруга си. Не мисля, че имаше много живи приятелки. И не обичаше да е постоянно заобиколена от хора. И, както продължава да ми изглежда и до днес, не се кахъреше за това, че не е в хармонични отношения с единствената си дъщеря или че внуците й, които не живеят много далече не я посещават всеки ден.
Можеш да кажеш, че нещата просто за изглеждали така. Може и така да е. Но съм виждала и много други случаи, в които хора, които получават ужасно много грижи от близките си за ненаситни и нещастни. Дори и да не правят шумни драми, усещането е различно, мога да кажа на 36.
И така, и двете ми баби, починаха с отлично запазен интелект и, струва ми се, добро емоционално състояние. Околните приемаха хладнокръвието им за признак на недостатъчна чувствителност. Може би и ти, докато четеш това ще си кажеш, че не са съвсем нормални, понеже си свикнал да вярваш, че човек не може да живее щастливо ако не го обича някой друг. Аз пък казвам, че по-важното е да са научиш да се обичаш сам – нещо, което зависимите от любовта на другите никога не научават. Но това е друга тема.
Не мисля, че се раждат два изначално различни типа хора – зависими и независими от любовта на другите. Всички се нуждаем от любовта и грижите на други човешки същества за да оцелеем физически, а в детството си и психически. По-нататък се появяват разликите – някои просто никога не порастват.
Жилов каза,
май 28, 2007 at 2:24 pm
Доколкото знам, идеята за екскурзии в Чернобил се е провалила, защото хората не са могли да издържат на мъртвата тишина на пустия град. Човек има нужда от нещо, което да е живо и усещащо като него, за да не усеща мъртвината и безразличието на света. Човек винаги има нужда от нещо, което да прилича поне малко на него (друг човек, животно, дори рисунка), за да се успокоява, че светът не е неговото отрицание, че светът не е пълен само с камъни, че има нещо хубаво в света, което (примерно) дори след смъртта му ще бъде там.
Вън от тази необходимост, ако човек се занимава с интересни неща, които поглъщат вниманието му, може и да издържа на самотата (липса на приятели или гадже).
Но ако съм лишен И от интересни неща за правене, И от човешки контакт, безсмислието на света ще ме сломи - това, че няма да се оплаквам, ще е израз на безразличието ми според мен. Определено липсата на оплаквания ще показва, че не съм зависим и че не бягам от проблемите на живота, паразитирайки върху вниманието и компанията на другите хора. Но аз мисля, че ако нямам нито приятели, нито какво да върша, ще съм нито жив, нито умрял, и това, че не съм нещастен ще е по-скоро израз на изравненост.
Въпреки всичко казано, разбирам какво имаш предвид и мисля, че едно от най-важните неща е да преодоляваме зависимостите си. Мисля, че за да ги преодолеем обаче, трябва не просто да упорстваме (да се въздържаме и т.н.), а по-скоро да имаме позитивна алтернатива - например хората, които искат постоянно да са в компания с други хора просто не знаят какво да правят, когато са сами (нямат позитивна алтернатива). Самотата им носи само скука, тъга и дори страх. А пък аз предпочитам повечето време да съм сам, защото мисля в самота (а да съм насаме с мислите си не ме плаши
), защото най-добре се вглъбявам в това, което разглеждам, когато съм сам (макар че перспективата на други хора винаги помага). И така.
lyd каза,
май 28, 2007 at 3:20 pm
аха!
Amber каза,
май 28, 2007 at 4:41 pm
Старите са просто друга порода, да не кажа вид. Сещам се за моите дядовци и баби. Много корави. Просто защото приемаха нещата такива каквито са. Според мен в това е разковничето.
lyd каза,
май 28, 2007 at 4:44 pm
има разни стари
ddodo каза,
май 29, 2007 at 8:12 pm
понякога имам нужда да се усамотя и да си стоя тихо,мирно,вглъбен или разсеян,творящ или бездеен,без знаение..рядко ми се отдава възможност.Зависим ли съм от любовта,щом наистина завися от това да обичам,но обичта ми е независима?ако да ме обичат е важно за мен,но обичам да съм сам?ако споделените чувства не досаждат,а освобождават,и не тежат,а се крепят върху взаимност и разбиране,ако не притискат,а отварят
lyd каза,
май 29, 2007 at 11:06 pm
кой казва, че трябва да си зависим към нещо неприятно?
ddodo каза,
май 30, 2007 at 3:20 pm
значи все пак съм зависим,нали така?
lyd каза,
май 30, 2007 at 5:54 pm
кой знае?
Mimoza каза,
май 31, 2007 at 12:18 am
моите коментари са се загубили някъде из кибер пространството
lyd каза,
май 31, 2007 at 12:30 am
миии, напиши ги пак
Димитър каза,
март 5, 2008 at 6:22 pm
Това за отблъскващата тишина на мъртвия град не е вярно. А екскурзиите до Чернобил изобщо не са се провалили, само дето май са предимно или единствено неорганизирани. Четох преди време една статия, нещо като пътеводител от някакво момиче с мотоциклет, което явно не веднъж е било там, при това, ако не ме лъже паметта, често съвсем само…