полетът на костенурката

е дама и на Ордена на Британската империя, както и любимка на изтъкнатия ценител на кавалера на сърцето ми. Вторият ме запозна с първата на една сергия за книги преди около двайсетина години. Някои вече се досещат, че става въпрос за Айрис Мърдок, Мистър Стоев и Оскар Уайлд.

В тази компания е редно да спомена, че The Black Prince, книгата, която току що прочетох, също като останалите книги на Айрис, не пропусна да ме пренесе на Острова. Поживях в апартамент до Post Office Tower, прескачах до къщите на приятели в Ealing и Notting Hill, успях и да прекарам няколко дни в лятна къщичка край хладното английско море – точното място ще запазя в тайна, само ще подскажа, че наоколо цъфтят Canterbury Bells (не Tinker Bells) – цветята на любимата ми фея.

Юнг би могъл да нарече това синхронност . Аз само ще отбележа, че феята Canterbury Bell ми напомня за душата на Айрис. Чудя се кое ли е смелото, мъдро, своенравно дете, в което се е преродила. За миг си представих ироничната ситуация да му преподавам литература, например The Black Prince от Айрис Мърдок или … Hamlet.

Доскоро смятах, че преподаването на литература е непосилно и досадно, а от няколко дни насам съм сигурна не само че мога да го правя, но и че искам. Дори бих го правила в масовото училище. Там, разбира се, ще трябва първо да науча децата да четат, което осъзнавам, че няма да е лесно във времената на евтините “литературни анализи”, с които младите се срешат още в 5 клас.

Преди да раздам на учениците копията на The Black Prince, бих откъснала предговора. Нека се научат сами да откриват истината, нека за пръв път не ги учим КАКВО да мислят, Пък и да си призная, този предговор ми изглеждаше ужасно блед. Все пак му дадох шанс след като завърших книгата. Струва ми се, че това е НАЧИНЪТ. Първо четеш сам, а после се осведомяваш какво мислят другите, и накрая, евентуално, влизаш в спор с тях. (По този начин биха могли да се родят и така невъзможните за писане сега Critical / analytical essays, заради които на някои ученици им се налага да зачертаят от списъка няколко от мечтаните колежи.)

Ако читателят не открие истината сам, толкова по-зле за него, казва “издателят”. Не мисля, че послесловите (писани от лица, представени като участници в описаните събития) ще помогнат. Послесловитре биха могли да объркат читателя, който все още не е открил достатъчно голяма територия от човешката същност – точно така, както го объркват и част от моите непретенциозни текстове. А логиката, скъпи Никола, за пореден път ще пропусне да се притече на помощ.

Чудех се дали без тези послеслови книгата щеше да си остане шедьовър. Мисля, че на мен лично не ми бяха нужни за да открия истината. Признавам, обаче, че добавиха някой и друг щрих. Остава въпросът защо Айрис е решила да ги има. Предполагам, че също като Шекспир и Стивън Кинг, автори на шедьовърни бестелъри, е включила последните заради широкия кръг читатели. Предполагам, че също като Шекспир и Стивън Кинг, Айрис не е имала нищо против да има повече читатели и да продава повече книги. А за да имаш повече читатели, трябва да даваш на повече хора усещането, че са разбрали нещо от това, което си написал, както и че в известна степен са съгласни с начина, по който гледаш на нещата.

Това че Айрис е прагматична като Шекспир и Стивън Кинг, не я прави по-малко чиста и възвишена в моето съзнание. Тук пуританската ми майка би се изсмяла и отбелязала, че само такива като мен биха нарекли Айрис невинна. А аз бих отбелязала наум, че стълбовете на кварталния морал често преувеличават значимостта на сексуалната биография на другите. Фактът, че докато писах текста Секс и пари не съм спирала да имам предвид и Айрис, не бива да смущава ни най-малко читателя.

Ако уважаемият читател случайно попадне на спомените на Елиас Канети за Англия и прочете главата, посветена на Айрис, би могъл да бъде доста смутен. Мисля, че голяма част от бившите любовници не са успели да пораснат, дори и да са носители на Нобелова награда. Те и затова са бивши. Не можех да не и се сетя за тези спомени, когато четях послесловите, в които няколко герои описваха разказвача и преценяваха гледната му точка. Дали Айрис вече е била чела спомените на Канети за нея самата? Точно като “развръзките” в края на Боен Клуб и Американски Психар, тези спомени и послеслови изобразяват провален опит за прикриване на истината, който всъщност я прави още по-ясна.

Би било справедливо най-после да бъда по-конкретна относно съдържанието на книгата. Според мен, в нея най-общо става въпрос за любовта, за изкуството. За да не отнема от удоволствието от прочита, само ще маркирам героите: известен писател на средна възраст, съпругата му, дъщеря им, неизвестен писател (разказвачът), бившата му съпруга, брат й, сестрата на неизвестния писател, бившият й съпруг и настоящата му годеница. Любов, изневяра, приятелство, дълг, смърт и желанието да бъдеш себе си. Англия през 70те. Обичайните за Айрис необичайни обрати и случки, които на мнозина биха изглеждали невероятни като приключенията на Мюнхаузен, но за тези, които са открили по-значителна част от човешката територия, “нелепите” случки следват дълбоката логика на живота, която често е трудно доловима (особено при трагични обстоятелства) заради множеството нишки, които трябва да свържем, но често не улавяме, защото е много по-лесно да не слушаме сърцето си, а “здравия разум”, който, както знаем, е другото име на това, в което вярват повечето хора.

Тези дни Айрис отговори на някои важни за мен въпроси и разсея сериозни мои заблуди по отношение на нея самата. О, Айрис, сърце на моето сърце, дори и този път да не бях успяла, любовта ми щеше да си остане ненакърнена.

Ах, Невенче, съвсем забравих да ти кажа, че за мен The Black Prince е отправна точка за размисъл над това как трябва да реагирам ( и дали изобщо трябва да реагирам) на непрестанните искания на хората. Може да ти е полезна в търсене на отговора на ВЪПРОСА как да бъдеш добра. Но ти пък не искаш да четеш на английски напоследък, да не би това да промени невенчешкия ти идиосинкретичен начин на писане. Може би имаш известно право, понеже това може да разочарова един от читателите ти, който предпочита автори с ярко изявен собствен стил

Книгата е подходяща за обсъждане в читателски клуб. Живеещите с София биха могли да я намерят на английски (както и други книги на Айрис) в книжарницата на Граф Игнатиев 15, на няколко крачки от пазара Славейков. Български преводи на около 10 от книгите й се намират и в много други книжарници.

*снимката грабнах от http://img.search.com/d/d6/300px-IrisMurdoch.jpg