Доста хора говорят за това, че правителствата/ ЕС/ бизнесът и т.н. имат интерес хората да са тъпи, за да могат да гласуват за правителствата и да купуват предложеното от бизнеса. От друга страна, обаче, и правителството и бизнесът искат силна икономика, а силна икономика не се прави с тъпи хора.
Но въпросът е друг – нужно ли е на правителството и бизнеса всички хора да са умни? Вероятно не, понеже колкото е по-ефективен бизнесът, от толкова по-малко хора се нуждае, но от друга страна, ако на пазара има малко предлагане на образовани хора, бизнесът е принуден да им плаща много пари. Е, на бизнесът вероятно не му се свиди чак толкова ако от тези хора печели наистина добре, а и ако има повече образовани хора, те са потенциални конкуренти на бизнеса.
Тук идва въпросът за човешката алчност. Всъщност какви печалби иска бизнесът? Отговорът на този въпрос би хвърлил светлина върху предишните, но едва ли би заличил някои фундаментални противоречия, в които изпадат повечето хора в позицията на печелещи пари, ама това е друга тема. Само ще подхвърля въпроса дали би искал колегите ти да са умни и добре образовани.
Друг важен въпрос е от какви клиенти се нуждае бизнесът – просветени или непросветени. Твърде лесно е да заключим, че бизнесът се нуждае от тъпи клиенти, на които да може лесно да пробутва стоките и услугите си. Там е работата, че в някои бизнеси е точно обратното – кокото е по-тъп клиентът, толкова е по-трудно да му продадеш.
А как стоят нещата с правителствата? Казват, че ако хората са умни, не е лесно да ги поробиш, но пък е лесно да ги ръководиш, понеже можеш да излезеш пред тях и да им обясниш защо смяташ за добре да направиш едно или друго.
Но всъщност въпросът, който ще хвърли още повече светлина върху темата е какви са целите на правителствата и бизнеса.
Ако целта на правителството е диктаторска и грабителска – ок, нужно е тъпо население, но ако населението беше твърде просветено, то така или иначе нямаше да има диктаторско/ грабителско правителство.
А целта на бизнеса? Звучи съвсем естествено да кажем, че целта на бизнеса е да прави все по-големи печалби. Хм, ами тогава? Да, тогава на бизнеса му е нужно тъпо население, което да не схваща основната цел на бизнеса, понеже на кого би било приятно да осъзнава, че го използват? Всеки, колкото и непросветен да е, би искал да живее с усещането,че му вършат услуга и се отблагодарява чрез заплащането за грижата към него. Може би точно затова все повече реклами съдържат думата “грижа” и “грижовен”. Сори, ама не ми харесва някой да гледа на мен като на 5, 10, 200 т.н. лева. Струвам много повече, нали? Ето защо се кефя на хора, които са влюбени в работата си, които биха я вършили и без пари ако не им се налагаше да я вършат за пари. (Лъчко, нали си спомняш като дойде с мен в печатницата за рекламите есента? Спомняш си хората, които работеха там, нали? Спомняш си и когато проектирахме самите реклами, без никой да ни плаща. Веси, и ти си спомняш част от тоя процес, предполагам). Ето на такива хора плащам с удоволствие. Това е един от начините да изразя благодарността си. Ето защо оставяме и бакшиши. Така искаме да покажем символично, че за нас човекът струва много повече от представената сметка. Ето защо никак не ми се свиди (независимо дали имам парите или не) да платя “много” за качествено ушита дреха. За да е толкова добре направена във времената на епидемично шиене, значи някой го е било грижа за мен – как ще се чувствам в тази дреха. Било го е грижа за работничките, които са я шили, което си личи – те са работили с удоволствие, затова са направили нещо качествено. Да искам да платя по-малко е обидно, освен ако някой не иска от мен обидно висока цена – т.е. многократно надхвърляща себестойността+печалбата, която осигурява прилично съществуване на всички ангажирани в производството. Ето защо вчера ми беше обидно, че Кауфланф иска над 10 лв за кило пържени картофи, колкото и прекрасни да са. (Не ми се мисли колко плаща на женицата, дето пържи картофите) Не върви някак, при положение, че за тези пари бих могла да си купя хубаво парче мухлясало сирене или бри. Но, както казва Марфа, реалността е въпрос на гледна точка – иначе би писал, може би, някой фен на картофите, който намира мухлясалото сирене за гнусно.
Цените на стоките са нещо твърде относително и в голяма степен произволно и променливо. Няма “естествен” начин за определяне на цена. Мисля, че тя се определя най-вече от ценността на стоката за купувача. А как се измерва тази ценност? Струва ми се, че като каква част от дохода си (реален или въображаем) би платил за определена стока или услуга. Най-лесно можем да пресметнем ценността на нещо като си отговорим на въпроса бихме ли се замислили дали цената е висока ако имахме предостатъчно пари.
Не не ми казвайте, че ако имате предостатъчно пари никога няма да се замисляте за цената. Всички се замислят и затова можем да видим богати хора, които се стискат за едно или друго. Цената се определя като ниска или висока в зависимост от ценностите. Имам достатъчно пари за да си купя приличен парфюм, но никога през живота си не съм купувала – не ми е минавало през ума дори, понеже за мен не е ценност да мириша на парфюм. Но пък не се замислям за цената когато си купувам душ-гел и не пестя от паста за зъби, шампоан или крем. Ако печелех повече , вероятността да си купя дамска чанта или телевизор е пренебрежимо малка, но пък щях да си купувам 100 пъти повече книги – по няколко от заглавие, за да ги давам на хора, които не могат да си ги позволят или на такива, за които четенето още не е ценност.
Така че различните бизнеси имат различни интереси по отношение на това колко просветено да бъде населението. За моя бизнес е нужно хората да са просветени, за да оценяват това, което правя. За чалга телевизиите, предполагам е точно обратното. Но те трябва и да си дават сметка, че се нуждаят от хората не само като клиенти, ами като служители, така че се получава едно сложно уравнение …
За мен е важно “клиентите” ми (трудно ми е да нарека учениците си или шефа на другата ми работа по този начин) да ценят това, което правя за тях. Бих била щастлива ако го ценят толкова, колкото го ценя аз самата. Оттук идва въпросът дали е етично да предлагаш на хората нещо, което ти самият не цениш, качество, за което ти самият не би платил.
В тази връзка, когато определям цени си давам сметка дали аз бих искала да платя толкова. Давам си сметка и за това дали хората, които биха искали, реално могат да платят тези цени. Така че в действителност оценявам услугите си на много повече, но все пак държа да бъдат достъпни. Естествено, не мога да си позволя да работя съвсем без пари, не и на този етап, иначе бих. Ето защо по-голямата част от хората си плащат, а една по-малка част – не – тези, които не могат да си позволят да платят, но ценят това, което правя, и то не защото за тях е безплатно.
Така че определянето на цени е сложна работа! Това е задача с куп променливи – колко обичаш това, което правиш, колко си фен на труда си – толкова голям, че да си готов да го правиш без пари, за да може да стигне до хората, които не могат да платят, но биха ако можеха, до тези, които в момента не осъзнават колко е ценно това, което правиш. Разбира се тук има и още една променлива – доколко ти пука за хората. Накрая идва и променливата доколко си притиснат от обстоятелствата да работиш за пари. Давам си сметка, че макар и все още да ми се налага да работя за пари, съм голяма късметлийка в сравнение с доста хора, които наистина са съвсем притиснати – да речем в някои други части на света, както и в някои други части на града, и няма как да се измъкнат без чужда помощ на този етап.
Мисля, че това са въпроси, които всеки трябва да си постави когато решава дали да се захване с някаква работа – независимо дали като доброволец, наемен работник, free-lancer или бизнесмен.
Не се ли отнася това и за тези, които се хващат на работа в правителството?
