Интеграцията на бежанците

Кой от българска страна е отговорен за справянето с бежанската кризав България? Какви са плановете му?

До март тази година трябваше да бъде приета Национална програма за интеграция на бежанците в Република България (2014 – 2016). Все още не съм открила такъв документ на сайта на Държавната агенция за бежанците. Всъщност, макар че съм доброволец към ДАБ, аз не знам дали тази институция ще бъде официално отговорна за интегрирането на получилите закрила у нас. Нямам представа дали някоя друга институция ще бъде отговорна … всъщност когато става въпрос за това в една страна легално да пребивават хора, тези хора влизат в досег с много институции, така че по един или друг начин всяка от тях трябва да бъде отговорна. Би било добре, обаче, между тези институции да съществува някаква координация по определени проблеми, а когато става въпрос за специфична група хора, би било добре една от институциите да играе ролята на координатор. Изглежда логично когато става въпрос за бежанците в България, това да бъде ДАБ. Предстои да разберем дали ще има такава координираща институция и дали тя ще бъде ДАБ. Сега е отвъд средата на април, 2014, а в страната ни се случва нещо, което някои хора определят като бежанска криза.

Какъв е броят на търсещите и получилите закрила у нас? Колко от тях остават в страната?

Около 6 хиляди са търсещите закрила у нас. Половината от тях живеят в лагери. Около 4 хиляди са хората получили закрила у нас през 2013 и 2014 година. Не е известно колко от тях са в страната. Не е известно колко от заминалите ще се върнат.  Страните от ЕС нямат еднаква политика спрямо гражданите от трети страни (т.е. извън ЕС), които са получили закрила у нас. В общия случай получилите хуманитарен статут би трябвало да пътуват с визи до повечето страни, а тези с бежански статут пътуват без визи до много страни. И едните, и другите имат право да пребивават до 90 дни. Би трябвало след това да ги връщат у нас.

Доскоро всички получили закрила, които се опитваха да стигнат до Западна Европа успяваха и при това без визи. Освен това, противно на известните ми правила, успяваха да останат и да получават социални помощи, с които да оцеляват безпроблемно, започваха да учат езика на страната, а децата им тръгваха на училище.

Наскоро Европа официално припомни правилата, които започнаха да се прилагат – най-вече за тези, които се опитват да заминат без виза с цел да се установят извън България. Въпреки това, получилите закрила у нас  продължават да гледат с надежда навън; тези, които успяват да набавят пари за билети, опитват, а на някои им се получава.

Нямаме никаква яснота и сигурност по въпроса дали желаещите ще успеят да заминат и да се установят извън България.

Какво се случва с тези, които получават статут и все още са тук?

Те имат нужда от покрив над главата, средства за оцеляване и лични документи. Проблемът с осигуряването на покрив над главата остава такъв, какъвто го описах в началото на ноември. Би било хубаво ако получилите закрила остават за няколко месеца в лагерите – докато получат български документи, за да понаучат български, както и други важни за оцеляването неща. Не знам, обаче, дали това ще се случи. Според статистиките в сайта на ДАБ, в лагерите има места, а от медиите научаваме, че в момента влизащите в страната са по-малко от извежданите от страната.

Хората са притеснени и изнервени от факта, че нямат пари и покрив над главата, а още по-малко някаква яснота какво им предстои. Много от тях дори не могат да кандидатстват за лични документи, защото нямат постоянен адрес, на който да се регистрират. Би било добра идея държавата да реши този проблем като предостави адресите на лагерите като постоянни.

Колко образовани и интелигентни са бежанците? Колко различни са от нас? Можем ли да открием нещо положително в ситуацията?

Да, можем да я използваме за да се научим как да се справяме устойчиво с редица проблеми в нашата страна, да открием слабите места в нормативните уредби, да променим механизмите, които ни пречат вместо да ни помагат.

Можем да използваме потенциала на новодошлите за да стартираме нови бизнеси, които да създават работни места не само за тях. Може да се появят повече социални предприемачи.

Противно на някои предположения, повечето бежанци са грамотни и не по-малко интелигетни от нас, българите. Сред тях има немалко хора с висше образование, както и недозавършили студенти. На сайта на ДАБ има официална статистика за това с какво ниво на образование са търсещите закрила. Без образование са 12 % от потърсилите закрила през март. В тази статистика се включват и новородените.

Сред тях има немалко хора, които успяват да направят от нищо нещо, и то не само за себе си, а и за много други хора. А преобладаващата част от тях, сирийците, са доста близки до нас като светоусещане  - за добро или лошо :) Можем да научим доста неща от по-различните от нас – от идващите от черна Африка, от които кой знае защо настояваме да се отървем. Аз лично се надявам поне част от тях да останат и да ни научат на смирение, търпение и умение да откриваме положителното и в най-трудните ситуации, на фино и добронамерено чувство за хумор, да ни припомнят, че приоритетите биха могли да се подреждат и по друг начин.

Християнството и бежанците

Харманли. Миналата неделя. Неделната литургия. В православната църква Отец Атанасий Странски говори за това, че протестите срещу бежанците противоречат на християнските ценности.

34. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира;
35. 
защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;
36. 
гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.
37. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?
38. Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?
39. Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?
40. А Царят ще им отговори и каже: 
истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

(Матей 25:34-46)

Сирия – днес стават три години

Допреди точно шест месеца почти не бях наясно какво се случва в Сирия, макар че бях чула, че се случва нещо. Знаех, че народът се е вдигнал да протестира, че управляващите стрелят по протестиращите, че обстановката се е заплела и че има бежанци – някакъв брой и у нас.

Една приятелка ми се обади да попита дали можем някъде да намерим помещение за събиране на помощи и така станахме доброволци.

При второто ни посещение в Пъстрогор имах време да говоря надълго и нашироко с бежанци и чух първите истории – за разрушени апартаменти, за бягства през гората, за роднини, с които не винаги има връзка и които просто няма как да дойдат насам, защото не могат да си го позволят или не могат да преминат безопасно през някои райони, или пък и двете.

Днес повечето ми познати и непознати продължават да философстват, че на бежанците не им е чиста работата щом са успели да се доберат до България, дали родените и прекарали живота си в Сирия кюрди са сирийци, че не са истински бежанци ако имат пари, а ако нямат, значи са икономически имигранти и пр.

В същото време аз вече познавам лично някои от онези роднини, с които не всеки ден има връзка, и за които всеки ден се притесняват хората, на които помагам тук.  Някои роднини не познавам, но оставям коментари, когато снимките им се появят във Фейсбук: „Да почива в мир!“. А когато ми показват снимки от детските си стаи, от работните си места и университетите, в общия случай имам нужда от салфетка … такава имам подръка и в момента.

От бежанците се иска да са благодарни, че са тук, включително от онези, които ми споделят, че предпочитат да умрат, за да не мислят всеки ден за това какво се случва с близките им, какво ще се случи с тях, дали ще успеят някак да оцелеят извън страната си, а също и някак да помогнат да роднините си. Макар че повечето ми познати и непознати ги смятат за разглезени неблагодарници, аз чувам „Благодаря“ на няколко езика всеки ден – десетки пъти … въпреки че точно аз нямам нужда да го чувам. Благодарят ми и затова, че съм им обяснила, че техните съседи извън лагера се страхуват от тях, че не ги възприемат точно като човешки същества, че не искат да ги виждат – понеже сега самоограничили излизанията си навън да не притесняват съседите, да им дадат възможност да посвикнат постепенно с тях.

Диктатура, война, бягство за живота, непознато място, мразещи хора, неизвестност. Понякога нещо като хепи енд. Това е историята на сирийските бежанци.

Интервюто ми за бежанците в СЕГА

Дадох това интервю на 17 февруари (днес е 4 март), а преди 4 дни предупредих, че е нужно информацията да се актуализира. Бях дала и името на друга доброволка, която е по-запозната с въпросите за храната и се надявах интервюиращият добросъвестно да поиска информация и от нея. За съжаление, изглежда, че не са се свързали с други доброволци и не са се опитали да актуализират информацията.

Тази вечер изпратих мейл на интервюиращия и се опитах (засега безуспешно) да оставя коментар под статията.

УТОЧНЕНИЕ: доколкото ми е известно, държавата вече осигурява храната за бежанците – от миналата седмица, а организацията „Каритас“ продължи да доставя хляб и плодове.

Ако бях журналист и държах на обективност, щях да се свържа и с други доброволци, а също така да задам въпроси на представители на Държавната агенция за бежанците.

Може би това ще е второто и последно интервю, което давам по темата за българска медиа.

 

Харманли, протестите и т.н.

Вторник

Посетих началника на полицията в Харманли. В полицията не бяха постъпили нови оплаквания – оставаха си само две, срещу един и същ извършител, който още на следващия ден беше преместен в лагер в друго населено място. Според началника на полицията часовете за свободно придвижване извън лагера – от 6 сутринта до 9.30 вечерта са съвсем приемливи и не създават предпоставки за повишаването на престъпността в града. Имам пълно доверие на преценката му, защото това е човекът, който прие първите бежанци в лагера и беше ежедневно край тях месеци наред.

Началникът на  полицията смята, че информираето на населението и съвместното обсъждане на проблемите (между граждани, представителите на институции, бежанците и добвоволците) е добра идея, както и организирането на опознавателни събития, в които да участват граждани и бежанци.

Кметът на Харманли ме прие и разговаряхме около час. Той споделя притесненията на съгражданите си, настоява, че лагерът трябва да е от затворен тип, движението на бежанците да е силно ограничено, когато са навън да бъдат придружавани от полиция / служители на лагера – в най-мекия вариант нещо като деца на пионерски лагер. Той си служи със същата риторика и същите аргументи като протестиращите – обичайните отклонения от темата, които не си струва да изброявам. Освен това,  той не е запознат със законите, касаещи бежанците – не повече от повечето си съграждани. Почти толкова познава и обстановката в лагера.

В тази връзка му обясних, че според български и европейски закони, а също и  международни споразумения, регистрираните като търсещи закрила (т.е. притежаващите регистрационна карта) имат право на свободно придвижване. Всъщност половината от тях на територията на нашата страна не живеят в бежански центрове, тъй като имат възможност да живеят под наем или пък близки / доброволци са ги приели в домовете си на своя издръжка. Живеещите в центровете се задължават да спазват правилниците за вътрешния ред, а тези правилници им позволяват свободно придвижване от сутрин до вечер, а също и пътувания извън населеното място, из цялата страна.

Кметът смята, че в лагера трябва да живеят оптимален брой хора и за тях да бъдат създадени условия, които да им позволяват да прекарват смислено времето си. Съгласих се с него и му напомних, че все пак създаването на такива условия няма да отмени правото на жителите на лагера да излизат свободно навън. Споделих с него, че някои от тези дейности биха могли да са изнесени извън лагера и от тях да се възползват и жителите на Харманли. Аз лично с удоволствие бих участвала в тях.

Постигнахме съгласие по въпроса, че е нужно да организираме информационни дейности в града и да обединим в решаването на проблемите гражданите, институциите, доброволците, бежанците.

Последвалата сесия на общинските съветници – началникът на полицията отговори на редица въпроси, зададени от общински съветник във връзка с бежанците. Радвам се, че подадената от него информация потвърждава казаното от мен. Радвам се и за това, че кметът обяви, че ще има отворени информационни дни, в които ще участват институциите и доброволци. Надявам се скоро да работим по въпроса. Аз съм подготвена да се включа веднага. Би било хубаво гражданите на Харманли да се възползват  и да участват.

Подготвяният протест. Първо беше отменен, след като някои от организаторите се уплашиха, че може да им се наложи да поемат отговорност ако се появят екстремисти и се стигне до насилие. Сега е подновен, има и Фейсбук събитие, но неговият организатор е ФБ страница – може би поради същия страх от поемане на отговорност. Не вземам участие в разговорите в страницата на това събитие. Изглежда, че опитите ми да изяснявам ситуацията и да предлагам помощ не са най-добрата идея – участниците не търсят отговори, защото вече са си ги измислили или пък някоя популистка политическа сила им ги е подсказала. Вече съм наясно какви са основните страхове, но не това ФБ събитие е мястото, на което ще ги адресирам.

Ситуацията на бежанците. От миналия петък движението им е ограничено със заповед на началника на центъра – могат да излизат между 2 и 4 следобед и да се върнат до 6. Ако се налага някой да посети зъболекар или да вземе свидетелството за раждане на детето си, трябва да пише специална молба, тя да бъде преведена, да се губи колкото се може повече ценно време. Това ограничение не е оправдано от никакъв закон. Надявам се скоро тази несъобразена със закона практика да бъде прекратена. Мисля, че е достатъчно бежанците да бъдат предупредени за ситуацията и настроенията извън лагера и сами да си преценят дали и кога да излизат в рамките на определените от правилника часове.

Малко работа в лагера. Във връзка с настроенията на гражданите на Харманли и подклажданото напрежение, освен с африканците, проведох среща и с бежанци от Иран, Пакистан и Афганистан. Обясних и на тях как е добре да се държат с жени и деца. Предстоят срещи с неженените сирийци.

В заключение споделям мислите, които породи у мен гражданската активност на харманлийци в последните дни:

Хората са се активизирали за да настояват държавата да не изпълнява задълженията си и да нарушава правата на други хора. Нормално е в страна пълна с такива хора, държавата да не изпълнява задълженията си спрямо гражданите си и да нарушава правата им.

Харманли срещу бежанците

В четвъртък ми казаха, че Харманли е настръхнало срещу бежанците и че е добре да обясня на африканците, че не бива да се държат непристойно с нашите момичета.
 
 
Ето защо рано на следващата сутрин хванах автобуса за Харманли и разговарях с началника на полицията. До въпросната сутрин срещу бежанците имаше две официални оплаквания – и двете срещу един и същ човек, за когото имам подозрения, че има психически проблеми.
 
 
Изглежда, че в града се разказват повече страшни случки отколкото реално се случват, тъй като в събота прекарах 16 часа онлайн за да се опитвам да разбера от харманлийци какви са личните им негативни преживявания с бежанците и какви са страховете им. Всъщност това не изглежда извън реда на нещата за тях, тъй като бежанците са виновни до доказване на противното, а и ако се докаже противното, остават най-малкото подозрителни и продължават да будят страх.
 
 
Убедена съм, че тези страхове са породени от неизвестността, а гневът от лъжите на управляващите. Ето защо неизвестността трябва да се превърне в познаване на фактите, а лъжите да бъдат заменени от говорене на истината. Нужен е и уважителен диалог, като и добронамерена работа за решаване на проблемите и превенция.
 
 
Началниците на полицията и на лагера се съгласиха, че е добра идея да организираме събития и да помислим за начини, по които да срещнем гражданите и бежанците, така че да се опознаят поне малко и да видят, че много от страховете им са неоснователни. Опитах се да се срещна за кратко и с кмета на Харманли по време на приемния му ден, но не успях. Сега очаквам градският съветник Жак Латинов да ме свърже с него и да ми съдейства за среща.
 
 
В петък под натиск (предстоящ протест на гражданите и пр.) началникът на лагера издаде заповед, с която силно ограничава времето, което бежанците могат да прекарват извън лагера: от 2 до 6 следобед – временно, от съображения за тяхната сигурност и пр. Според мен не е редно да ограничаваме правата на хората, а просто да ги предупредим за евентуалнни опасности и да ги оставим да си поемат отговорност. Свободата и поемането на отговорност са жизнено важни за хора, които прекарват живота си в нещо така или иначе подобно на затвор – както вече съм казвала, там единствените развлечения, както и единствените смислени дейности за повечето хора (извън готвенето и прането) са футболът и мобилните телефони.
 
 
Не искам да омаловажавам и подценявам страховете на харманлийци и затова отделих толкова време да ги разбера. Нямах намерение да провалям протеста, който организираха във Фейсбук, а да им помогна да си изяснят какви проблеми имат и след това да помислим как ще се решат. Заради това и аз станах подозрителна – вероятно профилът ми е фалшив и някой ми плаща, или пък съм от някоя секта, понеже съм нечовешки търпелива. Получих и заплахи, че ще ме сложат на мястото с помощта на футболни фенове.
 
 
На следващия ден в 8. 30 се обадих на един от доброволците африканци и помолих да организира среща с всички африкански мъже и да осигури преводач от анлийски на френски. По-късно в залата ме чакаха спретнатите господа, които излушаха внимателно всичко, което имах  да им казвам – за това как се чувстват хората в града и ако може да не общуват с тях, особено с жени и деца. Африканците ме помолиха да предам на гражданите на Харманли ако е възможно харманлийските девойки да не ги молят да се снимат с тях за спомен. Ще ми се харманлийци да можеха да наблюдават тази среща.
 
 
В 15 часа отидох в градския парк, за да се срещна с тези протестиращи, които проявяват интерес към предложенията ми. Придружиха ме двама от бежанците. На срещата се явиха само три дами, с които говорихме около 2 часа и половина. Струва ми се, че разбраха посланието ми: че е нужно да работим за това хората в Харманли и в лагера да се добре информирани, да търсим диалог между гражданите и бежанците, както и диалог с институциите и между самите институции.
 
 
Протестът беше отменян и обявяван отново, а аз бях банната от събитието след като написах това:
 
 
„Не искам да ви дразня, но не можете да спрете свободното придвижване на хора, които не са осъдени на затвор, така както и аз не мога да спра вашето. Не можете да искате неща, които нарушават законите. Можете да поискате нещо разумно и постижимо – да се ограничи броя на пребиваващите в лагера и да се създаде някакъв комитет, който да включва граждани, институции и бежанци, за да има прозрачност, информираност, решаване на проблемите и пр. Трябва да имате и адресат – към кого се обръщате с този протест? И ако си преосмислите нещата, преценете дали най-добрата идея е да го наричате протест. И накрая внимавайте – като играете по свирката на анонимни организатори, накрая може да поемете и тяхната отговорност освен вашата. Надявам се направите всичко възможно събитието да е мирно.“
 
 
Утре Иншаллах ще проведа среща с мъжете иранци, пакистанци и афганистанци – надявам се доброволците бежанци да са поканили хората  и да са осигурили преводач на фарси. Надявам се да се видя и с кмета.
 

Бежанците без достъп до здравно-осигурителната система?

От известно време в бежанския лагер в Харманли ме моли за помощ една жена, за която в Сирия са имали съмнения за рак – преди една година. Оттогава не е имала възможност да си направи изследвания. Тя казва, че се чувства зле, а и изглежда зле.

Чаках известно време да й издадат регистрационна карта, така че да е възможно да има здравни осигуровки. След това седмици проверявах здравноосигурителния й статус. Накрая реших, че може би има проблем със софтуера на сайта и отдох в НАП да помоля да й издадат някакво удостоверение, че е здравно-осигурена.

В НАП, обаче, ми казаха, че никой търсещ закрила не е здравно-осигурен докато служителката, с която разговарям не активира осигуровката му. Това се прави само за някои хора, за които от бежанския лагер се изпрати служебна бележка да бъдат осигурени и то за месец-два – ако се наложи да влязат в болница, примерно.
Разбира се, това противоречи на Закона за убежището и бежанците, според който на търсещите закрила би трябвало да се плащат осигуровки. Някои служители от ДАБ казват, че гореописаното не е вярно и държавата плаща здравните осигуровки, а други казват „Не знам“.
Не знам каква е истината, но вече имаме малък напредък на сайта: в системата за проверка на здравно-осигурителния статус вече се появят имената на търсещите закрила и следното съобщение:
Лицето е извън системата за здравно осигуряване в Р България.
Такова съобщение се появи и за друг търсещ закрила. Мисля, че няма нужда да проверявам за останалите хиляда.
Някакви идеи какво да правя? Имам предвид не само за тази жена, а затова всички да са осигурени, както повелява законът.

Харманли и други бежанци тези дни

lyd shal

така дядовците не ме мислят за момък, но пък жените ми се смеят :D някои казват, че ме познават по очите, но знам, че повечето ме познават по тетрадката, в която записвам нуждата от неща, които ще доставя букра (утре)

Тази седмица прекарах три дни в лагера. Можеше да се наложи да прекарам и четвърти утре, така че моят домашен хабиби ми предложи ако искам да остана да спя в Харманли тази вечер, за да не се налага да тичам в тъмното до автогарата и пр. Не се наложи, защото мъжките дрехи свършиха и няма какво повече да дадем. Но пък в лагера останаха немалко мъже без якета и обувки. Не е лесно да се занимаваш с ядосани мъже, затова част от нашите момчета (доброволци от бежанците) предпочетоха да вършат някаква друга работа, а на вратата да останем двамата най-корави – аз и М. Толкова съм корава, че един дядо реши, че и аз съм от шабааб (момчетата). Не че с жените е лесно, даже ми е по-трудно, понеже, нали, не мога да не бъда любезна и нежна с тях, пък като ми кипне, няма как да бъда директна, така че се налага да клъвна по женски, което не ми е много в стила. Но човек се учи докато е жив, така че аз започнах да се уча и да се подмазвам и пр. да играя всякакви роли.

Сутринта започна с изпробване на един нетбук, който бях получила от един добър непознат за мен човек за един бежанец, който смяташе да остане в България, но впоследствие реши да не. Чаках да се появи подходящият нов стопанин. И той се появи – не иска да бърза като всички останали към Германия, а да си използва правата, които ще има тук и да се опита да гради живота си тук, веднага щом получи документите си. Той иска да стане софтуерен инженер и първото, което ми хрумна е да го насоча към новопоявяващият се софтуерен университет на Светлин Наков. Няма да бърза да се кандидатира за първия прием, защото трябва да се подготви за изпита, а и да учи български. И ИншАллах, някой ден един ден да е толкова доволен от живота си в България, колкото и Исмаил Муазен, един от най-активните доброволци, които помагат на бежанците.

Наложи се за един час да напусна поста си, за да уредя спорове около ситуацията на 26 африканци от една голяма стая. Държах около едночасова реч, която беше превеждана от английски на някакъв африкански, а оттам на френски, така че да бъде разбрана от всички. След което гневът се превърна в разбиране и благодарност, а чувството за обреченост в ентусиазъм. И така, сега африканците от тази стая са наясно с бежанските процедури у нас, както и с това, че никой не знае докога ще чакат решение за статута си. Но пък погледнаха на нещата през друга перспектива – че вместо да стоят и да чакат (дорми е манже, дорми е манже) и да се оплакват, могат да поемат отговорност за живота си и да направят нещо смислено – да работят, да учат, да доброволстват. Казаха ми, че имат много таланти и идеи. Казах им да не мислят за това, което нямат, а за това, което имат, да опишат талантите и идеите си, да поговорим за това скоро и да видим дали пък не можем да привлечем помощ, за да се използват и развиват талантите, да се осъществят идеите. Посмяхме се, стиснахме си ръцете и си направихме снимки :)

От две седмици не са напускали поста си двамата поляци, които докараха голямото дарение. Единият монтира перални и ремонтира всичко, което му попадне в лагера. По време на кратките му почивки си говорим за разликите между социализма у нас и социализма в Полша, за приликите между сирийците и българите, за това, какво трябва да прави държавата и пр. и пр. Другият тича напред-назад да превозва торби с дрехи и други неща, да организира раздаването на даренията и т.н. Тези дни благодарение на тях ще стартират курсове по немски, за които има десетки желаещи. Само ако имахме голям екран (мултимедия / лаптоп + голям монитор), който да подпомага учебния процес! И класна стая, може би … засега ще се използва една неугледно помещение, което ще се отоплява с печка на дърва, които ще купят поляците.

Трябват ни още помещения за още учебни дейности - български, английски, а може би и някаква фрилансърска и друга работа, нещо като този офис … тепърва ще ги търсим. А после ще пиша пак, за да изпрося оборудване от вас.

Добре, че сте вие, дарителите. Благодарение на вас в лагерите от днес се осигурява 2 пъти дневно храна в лагерите. Вие купувате продуктите, а армията ги готви. А аз се надявам, след 2 седмици държавата да започне да спазва законите си и да осигурява храна в бежанските лагери. Мислихте, че осигурява? Не, никога досега не го е правила.

Предполагам, че пак вие, дарителите, ще помогнете на една сама млада жена от Сомалия, която роди преди няколко дни и живее у едно семейство – кой знае докога, защото никой не може да каже дали и кога ще получи статут у нас. А също и на баща с три деца, които вече имат бежански статут у нас. Нужни са им 56 лв. за да си платят таксите в общината, а също и 260 лв за да платят таксите за издаване на лични документи – 2 лични карти и 4 удостоверения за пътуване извън страната. Наемът им е платен за 3 месеца напред, купени са им дърва, а съседите от време на време им донасят по нещо за хапване.

Тази седмица с мен идваше в лагера Владо – за да помага на учителите да преподават английски, а междувременно, докато им чете лекции на учителски теми, да кове закачалки.

Това са новините от мен. Останалото са тайни, които трябва да пазя.

Бежанският лагер в Харманли напоследък

Продължаваме да ходим, ситуацията  продължава да се подобрява, но никак не съм сигурна, че от гледната точка на много от хората, които се намират там сумата на подобренията е с положителен знак.

ПОДСЛОН

Вярно е, че палатките отдавна са в историята, но пък все още има хора (около 100) в огромните казармени помещение, където е почти невъзможно човек да се стопли. В някои от тези помещения продължават да живеят по над 20 души, да се завиват с неизпраните от нафталин одеяла и с дарени одеяла, които не са достатъчно за да покрият всеки. Имат общи тоалетни и минимален достъп до топла вода, а също и никакъв до душове в сградата.

В караваните одеялата все още са от онези, нафталинените, но някои хора са успели да ги изперат. Вчера раздадохме стотици одеяла от Полша, но в този участък успяхме да покрием около по 2-3 души с едно одеяло. За което изслушахме достатъчно негодувания за деня.

В момента водопроводчик от Полша монтира трите автоматични перални, дарени от полски граждани.

ХРАНА

ВКБООН (кой знае защо не нашата държава, както е по закон) осигурява по една порция храна на ден – от тази, която бихте могли да си купите във вреигата Аладин Фудс. Качествена, вкусна, но все пак не особено разнообразна и състояща се предимно от тесто и месо.Тези дни Каритас започна да осигурява бял хляб през ден, както и портокали. От време на време са раздават дарения от ориз, захар, сол, олио, леща, понякога зеленчуци и ябълки. Много от хората разчитат само на тези дарения, защото парите им са привършили, а не получават от държавата онези прословути 65 лв на месец, тъй като все още не са напълно регистрирани от Държавната агенция за бежанците – поради това, че доскоро нямаше персонал, а сега новоназначеният тепърва навлиза в работата, а техниката беше инсталирана съвсем наскоро.

Много от хората, обаче нямат собствени чинии, прибори и подходящи съдове за готвене. Тези дни раздадохме доста тенджери от голямото дарение от Полша, но проблемът е в това, че много от тенджерите не са достатъчно големи, за да се сготви храна за цяло семейство или цяла стая с мъже ( а в някои стаи са над 20). Не всички имат достъп до котлони, защото ел. инсталацията няма да издържи. 

Очакваме държавата / ВКБООН да направят така, че скоро да няма гладуващи, но истината е, че в момента някои хора живеят с едната порция от Аладин Фудс на ден поради причините които изброих.

Ако ви интересува с какво се хранят децата и бебетата – със същото. Те не получават организирано специална храна. Повечето майки по една или друга причина не кърмят, а и не захранват децата си от шестия месец – по една или друга причина, като една от причините е, че няма с какво.

ДРЕХИ  И ОБУВКИ

Предстои голямо раздаване на дрехи – основно от дарението от Полша. Надявам се да са достатъчно и адекватни. Обувките, особено за мъже не достигат.

СВОБОДА НА ПРИДВИЖВАНЕ

За повечето хора движението извън лагера е силно ограничено. Вероятно властите у нас приемат, че движението на хора без регистрация трябва да бъде такова (на практика за повечето хора единственият документ с който разполагат е лист хартия, издаден от Гранична Полиция при влизането им в страната). Може би са прави, но все пак хората не носят вина за това, че у нас регистрацията отнема месеци, за разлика от регистрацията в Германия, която отнема до 72 часа. Става въпрос за първоначално интервю, вземане на отпечатъци (а такива вече са взети от Гранична Полиция, но това не се брои …), снимка и отпечатване на лична карта с името, номера и снимката на търсещия закрила.

Има оплаквания за корупция, отправени към предишнияя временно изпълняващи длъжността началник на лагера. Това и общото усещане за несигурност са причините за страха и негодуванието, които пораждат протестите, целящи да привлекат вниманието на медиите. Ние, местните доброволци смятаме, че хората имат пълно основание да протестират, но системно се опитваме да извиняваме властите и да им намираме оправдания – за да запазим добри отношения с властите и да можем да помагаме както можем и на тях, и на бежанците. Така че се оказваме в ролята на предпазни клапани, през които се изпуска парата, а това, признавам, ни причинява стрес.

ОБРАЗОВАНИЕ

Достъпът до образование може и да е „гарантиран“ от нашия Закон за убежището и бежанците, но на практика такъв има благодарение на няколко млади сирийци, които основаха собствено училище, в което обучават на 200 деца и възрастни. Ние им помагаме с консумативи и книги. Ако имаше повече стаи, групите можеха да имат пълен учебен ден вместо за един ден да се изредят няколко групи в една класна стая.

ДОСТЪП ДО ИНФОРМАЦИЯ И КОМУНИКАЦИЯ

Някои от хората имат смартфони и ползват предплатени карти. Отскоро има безплатен достъп до Интернет пред сградата на администрацията и там можете да ги видите струпани дори в ръмящия дъжд. Отскоро се появи телефон пред магазина, където могат да провеждат разговори, които да бъдат слушани от всички наоколо. Очаква се да има безплатен достъп до Интернет в целия лагер, както и достъп до техника – телевизори, а може би и компютри в в шатрата, осигурена от ВКБООН. Мъжете очакват с нетърпение да гледат футболни мачове.

Според мен е изключително важно да се осигури повече възможности за евтини / безплатни телефонни разговори с близките, останали по родните места, защото много от тези близки, пък и от бежанците у нас нямат модерни телефони, а в Сирия например, достъпът до Интернет вече е силно ограничен или невъзможен за много хора. Ако някоя организация иска да помогне с това, може да предплаща достъпа до VoIP (Интернет телефония) и примерно да се раздават купони на хората, срещу които да се обаждат на близките си поне веднъж седмично.

РАЗВЛЕЧЕНИЯ

Футбол на асфалт. Бежанците си сковаха сами врати и организират ежедневни турнири.

Тичане и разходки.

Клюкарстване и разпространение на слухове.

Питания от рода на: Защо на този дадохте мокри кърпички, а не мен не?

КОЙ ПОМАГА В ЛАГЕРА

Основното присъствие е на Джил, англичанка, която живее наблизо. С по-скромно присъствие след нея се нареждам аз. Разчитаме на помощ основно на група сирийски младежи, които се радват да работят по цял ден с нас, без заплащане, а често пропускащи обеда поради заетост. Благодарни сме на началника на лагера, Йордан Малинов, както и на началника на РПУ Харманли, Крушков, с които винаги успяваме да се разберем и усещаме подкрепата им. Благодарни сме и на силна група доброволци в София, които  събират дарения, плащат наема на склада, в който пристигат дарения, които комуникират с ДАБ и МВР, отделят огромна част от времето за да направят възможни процеси, които предполагам, че иначе биха били още по-бавни и неефективни отколкото са сега. Благодарни сме на всички приятели, познати и непознати, които отделят средства, време и труд някъде извън лагера. Някои от тях се появяват и в лагера. Други скоро ще започнат да се появяват.

ИСКАТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ?

Изпратете ни книги, музикални инструменти, футболни топки. Ако искате да докарате големи дарения, обадете се за да споделим опит и да ви дадем препоръки или да ви осигурим доброволческа работна ръка.

Какво се случва с бежанците след като получат статут и напуснат лагерите? Очаквайте в следващи публикации.

Бежанците в Харманли днес

Днес проверих къде се намират телефонните кабинки в центъра на града и какви са цените на разговорите до Сирия. Ще трябва да проверя за всички останали страни. Би било добре ако измислим начин такива кабинки да се появят в лагера или още по-добре някаква още по-евтина тяхна алтернатива. Нямам идея каква технология се използва, дали са нужни някакви лицензи и пр. и дали не е възможно самата Държавна Агенция за Бежанците да предложи такава услуга, така че да се покриват разходите, а не да се търси печалба и така да е по-евтино. Ако имате идеи как да се звъни евтино, особено на стационарни телефони, пишете.

Разбира се, важно е хората да имат и компютри с Интернет. Засега ние имаме инсталирани 2, втора употреба, от частни дарители. Нямаме Интернет, но вече се използват за часове по компютърна грамотност в училището

Най-после успях да видя и училището и да се запозная с тези учители, с които досега не се бях запознала. Още нямам пълна картина за него, защото имах много други неща за вършене, така че само записах належащи нужди.

Обикаляме от врата на врата да установим какви са конкретните нужди на хората. Все още има доста необути и недооблечени хора, но страшното е, че има все повече гладни, които преживяват единствено благодарение на порцията храна, която се доставя със съдействието на ВКБООН. А тези, които не могат да си купят храна, не могат да си купят и други неща, например сапун.

И все пак хубаво е, че все още имат покрив над главата си и отопление (е за някои отоплението е символично все още), понеже след като получат статут, ще се озоват на улицата – без пари не можеш да си наемеш жилище, а както знаем, дори и тези, които имат пари, имат доста проблеми с намирането на жилище, понеже не е популярно напоследък да се отдават по наем жилища за бежанци. Поставили сме проблема пред ДАБ писмено и официално преди няколко дни, след като сме го поставяли устно преди това. Чакаме.

Има доста хора със здравословни проблеми, които не могат да бъдат обхванати от Лекари без граници, а повечето хора не са здравноосигурени, защото не са регистрирани като търсещи закрила (не по тяхна вина). Сега, когато ДАБ назначава още персонал и се снабдява с нужната техника (за снемане на отпечатъци, компютри, принтери), би трябвало процедурите да се задвижат. Подчертавам, че приветствам това и смятам, че парите, похарчени за персонал (вкл. временен) и техника са добро вложение, без което не можем да очакваме подобрение на ситуацията. А ситуацията, макар не толкова бързо колкото ни се иска, изглежда да се подобрява. 

Надяваме се скоро да ни остане време да информираме хората за ситуацията им, за процедурите, така че да не живеят в страх, неизвестност и паника. Това изисква и ние да успеем да си изясним някои процедури, което не е никак лесна работа, защото има противоречия не само между нашето и международното законодателство, но и между нашите собствени закони, а някои процедури просто не са създадени все още. 

Добрите новини са, че един бежанец е написал детска пиеса, която учителите искат да поставят.

Новини по разваления телефон – за училището

school_class_2_1 school_class_2_2 school_teachers

Тези дни освен че бях много заета съм и болна, и понеже нямам глас, получавам новините по Фейсбук.

Вчера беше вторият учебен ден за децата в бежанския лагер в Харманли. Учениците са предимно на възраст от 5 до 16, към 200 деца, разделени в групи по възрасти: 5-7, 7-11, 11-16, 16+ Това което знам със сигурност е, че и учителите и учениците са били много ентусиазирани. Дотук са преподавани следните предмети: арабски, английски, култура, музика, рисуване, биология. 

Учителите са млади мъже и жени от лагера. Нямам представа какво образование и професии имат повечето от тях. Тези, които аз познавам са студенти – по дизайн, бизнес, математика, туризъм. Познавам и един истински начален учител, който още първият път каза, че би искал да преподава и има образование и опит с деца от 5 до 11 години, а учебниците могат да се свалят от Интернет. Вчера потърсих и се оказа, че могат да се свалят от сайта на сирийското министерство на образованието.

В момента работи една класна стая – бивша голяма казармена стая, с нова дограма, циментов под, застелен с дюшеци и одеяла, без отопление. В нея са внесли музикалните инструменти, малката бяла дъска, масата и някои и друг от столовете, които сме занесли в лагера.

Има нужда минимум от тетрадки, химикали и голяма бяла дъска. 

За да подпомогнем подготовката на учителите, ще занесем на първо време дарените от доброволци компютри (2 бр), очакваме и още. Интернет засега няма, но се надявам скоро да имаме свалени на дискове видео-уроци на арабски.

За мен най-хубавото в това, което се случва е, че бежанците се самоорганизират и че хора от различни етнически групи работят заедно. Хубаво е да има доброволци, но те не трябва да са незаменими и да играят главната роля, а просто да помагат. 

Самоорганизация за училище в бежанския лагер в Харманли

Днес Джил откара в лагера китара, тарамбука, комплекти с дайрета и маракаси, както и CD плейъра, който ни бяха изпратили преди време за Пъстрогор, но там се провали идеята за курсове по народни танци. Младежите останали много доволни, а към тях се присъединили всякакви хора, които посвирили кой на каквото може и настроението било много приповдигнато.

Станало ясно, че 12 мъже от различни професии се подготвят да стартират училище за децата от 5 до 16 години. Направили са списък с около 200 деца. Искат столове, тетрадки, химикали, и най-вече голяма бяла дъска.

Нямам представа дали в инициативата има намесени и доброволци от извън лагера. Ще поразпитам, така че ако има, да можем да се координираме и да помогнем по-ефективно.

Приемаме всякакви идеи, помощ и подаръци и обещаваме да ви държим в течение :)

Уморено и омерзено за бежанската криза

Много се изписа и показа за бежанските лагери – да, условията са мизерни, хората нямат дрехи и обувки, много от тях водят полугладно съществуване. Когато през соца ходех на ученически бригади, условията рядко бяха по-добри – например, докато беряхме грозде в Капитан Андреево през осемдесетте, имаше режим на водата и в квартирата почти не сварвахме течаща вода. Такава имаше на една чешма срещу заставата, на самото шосе – там чакахме на опашка за да си изперем някоя дреха, да си измия дългата коса, а в къщи понякога „душът“ представляваше обтриване с памук и спирт. В едно друго село, пък половината от випуска хвана конюнктивит. Ставахме в 6 сутринта, прекарвахме деня на полето, а вечер бяхме толкова уморени, че заспивахме преди вечерната проверка и мъчително се будехме за да извървим пътя дотам и обратно, за да ни преброят. Имаше криза и дамски превръзки се намираха рядко, а и не ни беше позволено свободно да пътуваме до Свиленград за да потърсим. Спомням си как мой съученик, когото по някакъв повод бяха изпратили там – имаше поръчка от всички момичета в класа, а в аптеката му давали само един пакет … Когато времето се застуди (естествено никой не ни е осигурявал отопление), симулирах разстройство, за да ми дадат болничен и да се върна в Хасково за да взема якета за мен и приятелите ми. За целта ми беше нужен „открит лист“ – документ, който ми дава право да пътувам в граничната зона. Никой не знаеше колко точно ще продължи бригадата – тъкмо идва денят, в който е обявено, че ще свършва, и я удължават, защото имало още работа. Накрая на първата си бригада получих малко над 13 лв за поне месец и половина труд – бяха ми удържали за чудесната храна в стола и отличните условия, в които бях живяла.

Напоследък, когато ходя в бежанския лагер в Харманли, все по-често се сещам за ученическите бригади и знам, че въпреки мизерията, поне половината от хората ще понесат битовите условия – най-вече тези, които принципно се радват на добро здраве и са в трудоспособна възраст.

В моето и тяхното преживяване, обаче, има известна разлика. Аз знаех, че макар и да не знам кога точно, в рамките на два месеца ще се прибера вкъщи и ще тръгна на училище. Това, което бежанците знаят е малко – че се намират в България и че неизвестно кога ще регистрират молбите им на търсещи закрила и неизвестно кога ще получат решението на Държавната агенция за бежанците. Няма достатъчно персонал, който да им обясни процедурата, нито информационни материали, които да им помогнат да се ориентират в обстановката. Повечето от тях не могат да общуват на никакъв език с българите.

Когато получат статут, им се казва, че трябва да напуснат лагерите в 5 дневен срок. Повечето няма къде да отидат, защото малко българи предоставят жилища под наем на бежанци. В Свиленград наем за апартамент за бежанци се върти около 600-700 лв, нужно е да се плати и депозит в същия размер, а доста често отделно се заплаща услугата, че някои благоволява да ти предостави правото да се регистрираш на неговия адрес – от 100 лв до 200-250 долара на човек. Така че пред повечето хора перспективата е да се озоват на улицата без пари, без да знаят език, без познати.

Ние, доброволците, се опитваме да помагаме, но успяваме да намерим безплатни жилища или поне такива на нормални цена на единици от нуждаещите се. 

Дни наред прекарвам в непрекъснато състояние на тревожност, с тежест в гърдите, а нощем сънувам бездомни бежанци и лагери. Мисля, че това е причината вчера просто да рухна физически. Но трябваше да остана на поста си, да се обаждам по телефона, да моля, да търся …

Днес вече просто се ядосах. Не приемам вече обясненията, че държавата ни не е готова и че е много трудно да се организира. Държавата ни получава пари за да се справи със ситуацията, а служителите й получават заплати. Не приемам вече обяснението, че има законови и административни пречки пред това хората да не бъдат изхвърляни на улицата и е нужно ние доброволците да седнем и да измислим как да бъдат преодоляни. Държавната агенция за бежанците може да е малка и не толкова богата институция, може да няма капацитета да се справи сама, но все пак именно тя, а не ние доброволците, е държавна институция, която комуникира с други държавни институции и следва да го прави за да решат проблема. Има и още една институция, която съдържа в името си думичката „бежанци“ – това е ВКБООН – върховният комисатиат за бежанците към ООН – тя също би трябвало да бъде по-ефективна, а предполагам не е чак толкова бедна. Европейската комисия има отдел, който се занимава с хуманитарната помощ и кризите, а комисарят е българката Кристалина Георгиева.

Ако всички тези институции не могат да се справят с подслоняването за зимата на няколко хиляди бежанци (при положение, че бежанският поток е почти секнал, а повечето бежанци, които получат статут заминават за чужбина), на какво основание съществуват и харчат пари, които събират от данъкоплатците? Не мога да приема отговорността им да се прехвърля на доброволците, които би трябвало да изграят спомагателна роля. 

Последните две посещения в Харманли

team jeep

20 декември, петък

Бяхме само двете с Джил. С помощта на четирима младежи от лагера попрередихме склада и успяхме да подберем чували с дрехи за африканците и африканките. Това се оказа нелека задача, защото се даряват много неща, но съвсем малко от тях са подходящи за сезона и наистина могат да стоплят живеещи в огромна казармена стая, която се отоплява с една малка електрическа печица. Повечето африканци все още имат нужда от топли дрехи и обувки, от ръкавици и шапки, както впрочем и сирийците, афганците и пр. Ще ми се хората да изпращат дрехи с нормален, а не екзотичен дизайн и да са плътни, а не дантелоподобни. 

С помощта на доброволци – африканци и сирийци почистихме част от двора, но сериозната работа предстои. Може би скоро ще бъде свършена – когато осигурим торби, ръкавици, лопати, метли и по-важното, когато успеем да сближим отделните етнически групи в лагера като им покажем, че еднакво ни е грижа за всички и че очакваме помощ от всички, без да задължаваме и принуждаваме никого.

Нужно е и хората да се почувстват по-спокойни – да са наясно защо се намират в затворен и мизерен лагер, какви са процедурите, какво предстои да се случи с тях и горе-долу кога. Трябва да научат много неща, а за това са нужни време а и ресурси – адекватни информационни материали и реално време, прекарано в разговори. С някои хора имаме и езикови бариери, които се преодоляват по-трудно от други.

Добрата новина е, че освен комендант, лагерът вече си има собствен началник и няма да се налага началникът на другия лагер да дели времето си между двата. След около месец в лагера ще се появи и друг персонал и наистина очаквам работата да потръгне. Знам, че много хора биха реагирали негативно да идеята за назначаване на още персонал в държавна структура, но съм убедена, че е належащо. Друг е въпросът дали персоналът ще има нужните качества и умения, както и добронамереност и желание да си върши добре работата.

Засега за лагера на практика се грижи полицията. Особено съм впечатлена от началника на РПУ Харманли – той е наясно с всички типове проблеми в лагера – от електрическата инсталация до здравословните проблеми и е наистина загрижен за хората. Същата вечер едно момче си навехна крака, имаше съмнение за счупване и го придружих с линейката до Хасково. Малко след като пристигнах дотича и началникът на РПУ-то за да види дали е добре, поговорихме надълго и нашироко и накрая остана вместо нас, за да го изпрати обратно. Да, в извънработно време. Докъм 20 часа поне.

Добра новина е и това, че вече сме добре дошли в лагера и не се налага да се крием от полицията или началниците – никога не сме го правили и не искаме да го правим. Мисля, че всички трябва да бъдем от един отбор, чиято цел е да се грижи за бежанците. 

23 декември, понеделник

От София тихо и ефикасно пристигна солидна група доброволци – носачи, преводачи. Храните, които щяхме да раздаваме бяха пристигнали вече в склада преди дни. Направихме жива верига, натоварихме ги в буса и колите. В лагера ни очакваха доброволците-бежанци. Част от тях бяха кюрдите, с които работят повечето български доброволци, а другата част бяха нашите младежи – араби. Ако вие чуете хора да си говорят на арабски, може би няма да различите дали са палестинци, кюрди или араби, но те се различават помежду си и не знам точно защо, но между кюрди и араби съществува някаква неприязън. За нас е много важно в лагера да се установят отношения на доверие и сътрудничество между представителите на всички групи (както споменах, има и африканци, афганистанци, иракчани и т.н.) Та тази кампания беше първият пробен камък. Сутринта стартира мирно, но се усещаше напрежението и недоверието, някои хора наблюдаваха внимателно другите да не би по някакъв начин да злоупотребят.

Раздавахме олио, ориз, леща, захар, нудъли, брашно, чорапи. Не карахме хората да чакат на опашка, а ги помолихме да останат по стаите си, за да получат там. Така бяхме сигурни, че е обхванат целия лагер, а не са взели по-нахалните и по-издръжливите, които могат да се наредят няколко пъти.

В това време старозагорската организация „Самаряни“ и техният Дядо Коледа раздаваха подаръци на децата, а на плаца се виеха кюрдски хора. И аз тропнах малко – хорото им е съвсем нашенско, само дето се държат за кутретата :)

Когато софийската група потегли за лагера  в Баня, ние с Джил организирахме раздаване на памперси и бебешко мляко – с помощта на кюрдско-арабската група. По някое време двама полицаи се присъединиха към нас, за да охраняват реда, но след това се оттеглиха, когато стана ясно, че всичко върви мирно и кротко. От тази акция установихме, че сирийските деца в лагерите ползват памперси доста по-дълго от нашите деца и може да е добра идея да се инвестира в детски гърнета – би било доста по-евтино , по-екологично, пък и децата ще придобият добри навици.

Раздадохме и презервативи. Въпреки, че някои политически коректни български доброволци смятаха, че е обидно да предлагаме контрацептиви, африканците сами ни помолиха. Така че можете да включите и това в нещата, които биха могли да се даряват.

Оставихме и малко легени – целта ни беше да научим ергените са се перат сами (не, няма перални и скоро не се предвижда да има, така че мислим по въпроса), а всъщност са нужни и за миене на децата. Топлата вода е лукс.

За какво мечтаят младежите? 

За китари, клавишни и барабани.

За книги – на английски и арабски, за учители по немски и учебници по немски.