Оз: „Аз губя – ти губиш ситуация за Израел” / Oz: Lose-lose situation for Israel

Amos Oz  is a renowned Israeli novelist, journalist and professor of literature. His works have been translated into 42 languages, including Arabic. Oz, who was born in Jerusalem, is an advocate of the two-state solution for the Israeli-Palestinian conflict.

Find a link to the English version here:

Амос Оз, световно известен израелски писател, един от най-любимите ми писатели. Интервю с Дойче Веле за ситуацията в Газа и други неща около конфликта. Моля, оставете коментари ако забележите печатни грешки.

Амос Оз: Бих искал да започна интервюто по необичаен начин: като задам един-два въпроса на вашите читатели и слушатели. Може ли да го направя?

Дойче Веле: Заповядайте!

Въпрос 1: Какво бихте направили ако вашият съсед от другата страна на улицата седи на терасата, поставя малкото си момченце в скута си и започва да стреля с картечница по вашата детска стая?

Въпрос 2: Какво бихте направили ако вашият съсед от другата страна на улицата прокопае тунел и започне да стреля с картечница по вашата детска стая?

С тези два въпроса предавам интервюто на вас.

Да, разбира се. Вече сме в интервюто. Разбирам тези въпроси по следния начин – точно както в случая с втората Ливанска война през 2006 и офанзивата в Газа през 2009 – вие подкрепяте настоящата израелска офанзива в ивицата Газа?

Не, аз подкрепям само ограничен военен отговор, а не неограничен военен отговор, както и през 2006, а също и по-късно, в предишния конфликт в Газа,

А къде поставяте разграничителната линия?

Да се разрушат тунелите, откъдето и да идват, и да се праавят опити да се стреля точно по цели на Хамас и никакви други.

Изглежда, че с това има проблем. Тунелите са сложни система и е трудно да се открият. Входовете им са скрити в обществени и частни сгради, така че трябва да се търси сграда по сграда, а това подсказва, че ще има цивилни жертви. Същото се отнася и за разрушаването на местата, от коиот се изстрелват  ракети…

Страхувам се, че няма начин да бъдат избегнати цивилните палестински жертви ако съседът поставя детето в скута си докато стреля по вашата детска стая. Една от целите на израелската офанзива е да разруши тунелите, които позволяват да се изнасят оръжия и бойци.

Уместна ли е аналогита с детето в скута? Газа е гъстонаселена и позициите на Хамас неизбежно са в цивилни квартали.

Да, и това е стратегията на Хамас. Ето защо за Израел това е ситуация „аз губя, ти губиш”. Колкото повече жертви от страна на Израел толкова по-добре за Хамас. Колкото повече жертви от страна на Израел толкова по-добре за Хамас. Колкото повече палестински цивилни жертви, толкова по-добре за Хамас.

Как бихте оценили офанзивата – като ограничена или неограничена.

Мисля, че в някои точки е прекомерна. Нямам подробна информация за това какво всъщност се случва на място, но съдейки по някои от ударите, които израелската армия нанесе в Газа, мисля, че в някои точки военните действия са прекомерни – оправдани, но прекомерни.

Какво е Вашето предложение?

Моето предложение е да се обърнем към Абу Мазен [Палестинският президент Махмуд Аббас, бел. ред.] и да приемем условията – които, както знае целият свят са за – двустранно решение [за съществуване на две държави, бел. пр.] и съвместно съществуване между Израел и Западният Бряг: две столици в Йерусалим, взаимно договорени териториални промени, премахване на повечето еврейски селища от Западния Бряг. Когато Рамала и Наблус на Западния Брях заживеят в свобода и просперитет, вярвам че хората в Газа рано или късно ще направят с Хамас това, което румънците направиха с Чаушеску. Не знам колко дълго ще отнеме, но е предопределено да се случи – просто защото хората в Газа ще завиждат на свободата и просперитета, на които се радват техните братя и сестри на Западния Бряг в държавата Палестина. Това е според мен решението, въпреки че това решение не може да се приложи за 24 или 48 часа.

Можете ли да си представите палестинска държава, която да не бъде враждебна към Израел?

Абсолютно. Вярвам, че мнозинството палестинци не са влюбени в Израел, но приемат със стиснати зъби, че израелските евреи няма да си отидат, точно както мнозинството израелски евреи със стиснати зъби приемат, че палестинците няма да си отидат. Това не основа за меден месец, но може би за успешен развод както в случая с Чешката Република и Словакия.

Но това извиква представата за палестинска държава с нестабилна икономика, слабо правителство, което не може да се справи с радикалните групи и което може да се възползва от омразата към Израел за да се задържи на власт.

Това зависи от колко подкрепа и материална помощ получи новата палестинска държава от Израел, от богатите арабски държави и от останалата част от света.

Много хора твърдят, че двустранното решение е мъртво, предвид това колко селища и пътища са построени на Западния Бряг.  

Е, видях преди няколко години премиерът Ариел Шарон да премахва еврейски селища и да изтегля еврейски войски от Газа за около 36 часа без кръвопролития. Не се опитвам да кажа, че това ще се повтори толкова лесно на Западния Бряг, но вярвам, че нищо в света не е невъзвратимо освен смъртта.

Но дясното правителство на Израел има силна подкрепа сред заселниците.

Това е дясно правителство, което се опира на центристка и умерена партия Йеш Атид. И точно в ръцете на тази центристка и относително умерена партия е бъдещето на това дясно правителство.

Говорите за дългосрочно решение. Но какво би могло да означава дългосрочно решение?

За съжаление, настоящите враждебни действия ще спрат само когато една от двете страни се изтощи. Тази сутрин много внимателно прочетох хартата на Хамас. Тя казва, че Пророкът изисква от всеки Мюсюлманин да убива всеки евреин където и да е по света. Тя цитира Протоколите на Ционските Мъдреци [антисемитска филипика, бел. ред.] и казва, че евреите контролират света чрез Лигата на нациите и чрез Обединените Нации, че са причината за двата световни войни и че целият свят се контролира от еврейски пари. Така че почти не виждам изгледи за компромис между Израел и Хамас. Аз самият съм бил човек на компромисите през целия си живот, но дори и човек на компромисите не може да се обърне към Хамас и да каже: „Може би можем да се срещнем някъде по средата и Израел да съществува в понеделник, сряда и петък.”

Хамас в момента иска да се вдигне блокадата от Ивицата Газа …

Абсолютно съм за. Мисля, че блокадата трябва да бъде премахната. Мисля, че много международни, арабски и израелски ресурси трябва да бъдат наляти в Газа в замяна на ефективна демилитаризация. Това е предложение, което Израел трябва да направи незабавно.

Това няма ли да изпрати послание, че ракетните атаки са работещ начин за упражняване на натиск?

В замяна на ефективна демилитаризация на Газа, сигурен съм че 80% от израелските евреи ще покрепят такова споразумение – дори и в сегашното воинствено настроение.

Вие от онези 85 % от израелците ли сте, които искат офанзивата да продължи докато стратегическите цели за разрушаване на тунелите и ракетите бъдат постигнати?

Единствената алтернатива на продължаването на израелската военна операция е просто да се следва пътя на Исус и да се обърне другата буза. Никога не съм бил съгласен с Исус за нуждата да се обръща другата буза към врага. За разлика от европейските пацифисти, аз никога не съм вярвал, че най-голямото зло в света е войната. Според мен най-голямото зло в света е агресията, и единственият начин да се отблъсне агресията е, за съжаление, чрез сила. Тук е разликата между европейския пацифист и израелския пийсник (peacenik) като мен. И ако може, ще добавя един анекдот: моя роднина, която преживя нацисткия Холокост в Терезиенштадт винаги напомня на децата си и внуците си, че нейният живот през 1945 не е бил спасен от мирни демонстратори с плакати и цветя, а от съветски войници с автомати.

Какъв е ефектът на враждебните действия върху хората?

Много лош. Увеличава омразата, огорчението, подозрението, недоверието. Ето това се случва по време на всяка война. Доста е разпространено сантименталното убеждение, че трябва да се надяваме някакси враговете да започнат да разбират другия и да се харесват и в един момент да се помирят и да заживеят в мир. През цялата история нещата винаги са стоели по точно обратния начин. Враговете, със сърца пълни с омраза и горчилка подписват мирен договор, със стиснати зъби и желание за отмъщени. После, с течение на времето, евентуално може да настъпи постепенна емоционална деескалация.

Преди 50 години написахте, че „дори неизбежната окупация е покваряваща окупация“.

Не винаги съм съгласен със себе си, но тук все още съм съгласен. Окупацията е покваряваща, дори и ако е неизбежна. Бруталност, шовинизъм, тесногръдие, ксенофобия са обичайните синдроми на конфликта и окупацията. Но израелската окупация на Западния Бряг вече не е неизбежна.

Ако не бяхте започнали Вие интервюто, щях да Ви питам как сте.

Аз лично не съм много добре. Тъкмо се връщам от болницата след три операции и бавно се възстановявам у дома между една сирена за въздушно нападение и друга. Докато свирят сирените, ние отиваме в скривалището и чакаме известно време и после продължаваме живота си до следващата сирена.

Не сте можели да се укриете в болницата … това звучи ужасяващо.

Не, не е. Живял съм дълъг живот и съм бил на бойното поле два пъти. Така че е ужасяващо само когато мисля за внуците си.

Колко сигурни могат да се чувстват израелците?

Колко сигурни могат да се чувстват евреите на тази планета? Нямам предвид  в последните 20-50 години, но последните 2 000 години. Но ще ви споделя своята надежда и молитва за бъдещето на Изреаел. Бих искал Израел да изчезне веднъж завинаги от първите страници на вестниците по света,  и вместо това да завоюва, да окупира и да строи селища в областта на литературата, изкуството, музиката и архитектурата. Това е моята мечта за бъдещето.

Къде живеят бежанците / Where do refugees live

Find English translation below

Според Закона за убежището и бежанците, Чл. 32, (3) (Предишна ал. 2 – ДВ, бр. 52 от 2007 г.) „На чужденец с предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут може да се окаже финансова помощ за настаняване в жилище за срок до 6 месеца от влизане в сила на решението за предоставяне на статут, при условия и по ред, определени от председателя на Държавната агенция за бежанците, съгласувано с министъра на финансите.“

Не знам как е оформено документално, но след като доброволци настояваха получилите статут да не бъдат принуждавани да напускат бежанските центрове, за да не станат бездомни, ДАБ взе решениe да им позволява да остават в центровете до 6 месеца след получаването на статут.

За целта, след получаването на решението за статут, те трябва да подадат молба до началника на бежанския център и да поискат да останат да живеят там и да бъдат регистрирани на адреса на лагера.

Ако им бъде отказано, те трябва да напишат оплакване до Председателя на ДАБ и да уведомят ВКБООН. Доброволците могат да им съдействат за това.

Ако администрацията на бежанския център ги принуждава да напуснат преди да са изтекли тези 6 месеца, те трябва да се оплачат официално до Председателя на ДАБ и да уведомят ВКБООН. Доброволците могат да им съдействат за това.

Съществуват и по-сложни случаи, в които бежанците живеят в центъра, но са регистрирани на фиктивен адрес извън бежанския център или са живели извън бежанския център, но се е наложило да напуснат жилището поради липса на средства, например. Те са уязвими, тъй като попадат извън регламента на взетото решение и ДАБ има формалното право да ги принуди да напуснат центровете. Това е въпрос, който следва да бъде решен с цел да се избегне бездомността.

ДАБ взе решение да премести получилите статут от центровете в София в Харманли, а кандидатстващите за статут от Харманли в София. Обяснението е, че в София могат да бъдат осигурени преводачи, но в Харманли не. Бежанците не искат да бъдат местени и протестират. ДАБ настоява, че преместването ще се случи, ако е нужно и принудително. Преместването, обаче, не означава изхвърляне на улицата.

Проблемът с осигуряването на преводачи може да бъде лесно решен с използването на видео-конферентна връзка. Бежанският център в Харманли (подобно на други бежански центрове) разполага с видео-конзола, която позволява провеждането на видео-конферентна връзка, така че не е нужно интервюираният, интервюиращият и преводачтът да се намират физически на едно и също място. Видео-конзолата в Харманли не е инсталирана. В никой достъпен за мен нормативен документ не е записано, че видео-конферентна връзка е задължително да се осъществи чрез въпросните видео-конзоли. В днешно време разполагаме с не един възможен начин за осъществяване на видео-конферентна връзка и запис на разговора (аудио и видео).

Ангажираните с бежанците у нас не са на едно мнение относно решението на ДАБ.

Някои смятат, че след като са избрали да живеят безплатно в бежански центрове след получаване на статут, бежанците не следва да имат претенции за местоположението на центровете. В подкрепа на това мнение се цитира фактът, че в други страни (при това сред най-желаните от бежанците) бежанците нямат право да избират центрoвете / районите, в които живеят. На практика те нямат това право и у нас; сменянето на центровете по тяхно желание не е невъзможно, но е трудно и се случва рядко.

Принудителната промяна е стресираща за всички хора по принцип. Още по-стресираща е, обаче, за хора, които наскоро са били принудени да напуснат собствените си домове, работа, семейства, приятели. Към този стрес се прибавя огромната неяснота и несигурност какво ще се случи в следващите месеци, тъй като не е известно дали и кога ще бъде стартирана приетата интеграционна програма и какво на практика ще представлява тя. Прибавя се знанието за това, че в България не си желан – върху теб може да се упражни насилие, да бъдеш прогонен от съседите от наетото от теб жилище, без полицията да се застъпи за теб и т.н.

Принудителната промяна разрушава създадените социални връзки и прекъсва образователни дейности и трудова заетост, и така бежанците губят ценни неща, които трудно се създават и осъществяват в България.

Някои смятат, че единствените шансове за интеграция и оцеляване са в столицата, но всъщност не всички хора желаят да живеят в голям град, особено тези, които са живели в малки населени места. Живеещите и живелите в провинцията знаят, че препитанието там е възможно и качеството на живот не е непременно по-лошо. В тази връзка някои смятат, че би било добре да има гъвкавост и право на избор, тъй като някои биха оцелявали по-успешно в голям град, а други в малък или на село.

Лесно е да възразим, че България е малка и бедна страна и не може да си позволи гъвкавост, но е по-продуктивно да преминем отвъд клишетата и да помислим за това как у нас може да се състои реална интеграция на бежанците. В противен случай просто ще си създадем гета.

English

According to the Law for the Asylum and the Refugees, Art. 32, (3) “A foreigner with a refugee status or humanitarian status can be given financial support for accommodation in a flat for a period of up to 6 months from the enactment of the decision for providing status, under conditions and by an order determined by the chairman of the State Agency for the refugees, co-ordinated with the Minister of Finance.””

I have no idea how it has been regulated on paper, but in order to avoid homelessness, after volunteers insisted people who have been granted asylum not to be forced to leave refugee centers, the State Agency for Refugees made a decision to permit them to stay in the refugee centers for up to 6 months after they receive their status decisions.

They should submit an application to the director of the refugee center and ask to live there and be registered at the address of the camp.

The State Agency for Refugees has made a decision to move status holders from Sofia refugee centers to Harmanli and the asylum seekers from Harmanli to centers in Sofia. They justify the decision with the lack of interpreters in Harmanli.Refugees do not want to be moved and protest. SAR insists that the move will take place, by force if necessary. Moving to another center, though, is not the same as eviction.

There is an easy solution to the lack of interpreters issue – by the use of video-conference. The refugee center in Harmanli (like other refugee centers) has a video-console for video-conference, so it is not necessary for the interviewer, the interviewed and their interpreter to be physically present in the same room. The video-console has not been installed in Harmanli. I have not discovered a regulation which makes it mandatory for a video-conference to be held through a video-console. Nowadays there are many ways to make a video-conference and even record it (audio and video).

If applicants are refused, they should file a complaint to the Chairman of the State Agency for Refugees and inform the UNHCR. Volunteers could assist them in these.

If camp administration forces them to leave before the deadline, they should file a complaint to the Chairman of the State Agency for Refugees and inform the UNHCR. Volunteers could assist them in these.

There are more complicated cases – when refugees live in a refugee center, but they were registered at another address or they lived outside the center, but had to leave the accommodation as they lacked finances, for example. They are vulnerable as they are outside this regulation and the State Agency for Refugees has the formal right to force them to move out. This is an issue that needs to be resolved if homelessness is to be avoided.

The people who work with refugees have different opinions about the decision of the SAR.

Some believe that as refugees have chosen to live for free at the refugee centers after they receive their status decisions, they should not be allowed to choose the location. Advocates of this view cite the fact that in other countries (the most desired by the refugees), refugees do not have the right to choose the centers / regions. In fact they do not have this right in Bulgaria either; changing centers is not impossible, but it is difficult and rare.

Forced changes are stressful for everyone. They are even more stressful for people who have recently been forced to leave their own homes, jobs, families and friends. Added to this stress are the huge uncertainty and the unclear prospects of the months to come as there is no information if and when the new integration programme will start and how it will be actually implemented. Added to this stress is the knowledge that refugees are not welcome in Bulgaria – they could become victims of physical violence, evicted from rented property by their neighbours and then not be assisted by the police, etc.

Forced changes destroy social connections, disrupt educational activities and employment, and thus refugees lose valuable things that are hard to create and achieve in Bulgaria.

Some people believe that the only integration and survival opportunities are to be found in the capital, but in fact not all people want to live in a big city, especially the ones who used to live in small places. The ones who have lived outside big Bulgarian cities know that making a living is possible there and quality of life is not necessarily worse. Thus some people believe that it is good for refugees to have flexibility and the right to choose as some of them would survive better in big cities and others in small towns or villages.

It is easy to say that Bulgaria is a small and poor country, so it cannot afford flexibility, but it is more constructive to go beyond cliches and think how we could actually integrate refugees. Otherwise we will simply create ghettos.

Работа у дома / Working at home

Find English translation below:

Преди десетина дни бях писала за един бежанец-инвалид, сам с две деца. Продължавам да мисля как да помогна на този човек, за да може да в един момент да работи – да се чувства пълноценен и да издържа децата си.  Досега никога не съм се занимавала с инвалиди и нямам нито опит, нито каквито и да е знания, но съм уверена, че не е невъзможно за хора със здрави ръце и ум, но увредени крака да се издържат сами. В крайна сметка на много хора не са им нужни крака за да си вършат работата.

Ако успея да помогна на този човек, това означава, че ще мога да помогна не само на други инвалиди, но и на други бежанци, особено на жените, които биха предпочели да работят у дома, за да мога да се грижат за децата си.

Всъщност има и много мъже, които биха предпочели да работят самостоятелно или да се кооперират вместо да си търсят работодател; някои хора пък си търсят допълнителна работа. Макар и такава работа да изглежда доста несигурна в сравнение с получаването на редовна заплата, в днешно време би могла да се окаже всъщност доста по-сигурна от това да разчиташ, че работодателя ти ще успява да се задържи на повърхността и ще ти плаща достатъчно.

И така, знам, че е трудно, но и знам, че е възможно. Очаквам всякакви идеи и информация, които биха били полезни.

English:

Ten days ago I wrote about a disabled refugee, a single dad with two children. I keep on thinking how I could help this guy, so that at some point he could work – to feel useful and complete and to be able to financially support his children. I have never worked with disabled people before, and I have neither experience nor any knowledge whatsoever, but I am confident that it is not impossible for people with healthy hands and brains to earn their living. After all many people do not need their legs and feet to do their jobs.

If I help this guy, I will be able to help not only other disabled people but also other refugees, especially women as they would prefer to work at home so that they could take care of their children.

In fact, there are many men who would prefer to work on their own or to cooperate with others rather than look for an employer; some people look for second jobs. Although being self-employed looks insecure in comparison with getting a salary on a regular basis, it might turn out to be much more secure than relying on your employer to be able to keep his chin above water and pay you adequately.

Well, I know it is hard, but I also know it is possible. I expect any ideas and information that might be of use.

Фантастичният господин Фокс / Fantastic Mr Fox

(Find English translation below)

Една от любимите книги на детето (откъм 3+ годишна възраст насам) е „Фантастичният господин Фокс” на Роалд  Дал, илюстрирана от Куентин Блейк (90 стр., 7 лв.).

Господин Фокс е глава на лисичето семейство, което живее в дупка под голямо дърво на един горски хълм. Всяка вечер той излиза за храна, която доставя от фермите на алчните , гнусни и зли Богис, Бънс и Бийн. Фермерите решават да го застрелят, но успяват да откъснат само опашката му. След това решават да разкопаят хълма, но лисиците копаят по-бързо от човеците с лопати, така че накрая докарват багер и унищожават хълма. Лисиците са изтощени от глад и копаене на тунели, всеки момент може да ги убият, но в крайна сметка откриват безопасно местенце, а господин Фокс и децата му изкопават тунели до курниците и складовете, така че да могат да се снабдяват редовно с храна. Те споделят мястото и храната с другите няколко семейства – на язовеца, невестулката, къртицата и заека, които също са останали без дом заради унищожаването на хълма. Язовецът изпитва угризения, но господин Фокс успява да го убеди, че вършат правилното нещо.

Не знам дали е възпитателно да чета такива книги на детето, особено когато не ги използвам за да започна дискусия върху етична дилема, понеже предпочитам дискусиите да започват от детето, по естествен начин. Педагогичността в цялото преживяване е във възможността детето да развие любовта си към думите и умението да слуша и разбира писан текст, което на свой ред някога ще го направи по-добър писател и читател.

Разбира се, предполагам, че четенето на такива книги създава положителна нагласа към Трикстера, но той така или иначе е един от любимите архетипи – на мен и на баща ми, а това не ни е направило по-малко добри хора.

English

One of my kid’s favourite books is “Fantastic Mr Fox” by Roald Dahl, illustrated by Quentin Blake, 96 pages. It has been his favourite since he was 3+.

Mr Fox is the head of the fox family which lives in a burrow under a big tree on a forest hill. Every night he goes out to fetch food from the farms of the disgusting, evil and greedy Boggis, Bunce and Bean. The farmers decide to shoot him, but they shoot off only his beautiful tail. Then decide to dig the hill, but foxes dig faster than people with spades, so in the end people bring an excavator and destroy the hill. The foxes are exhausted of starvation and tunnel digging; they might be killed any moment, but finally they discover a safe place and Mr Fox and his little sons dig tunnels to the hen houses and storehouses, so they could get regular food supplies. They share the space and food with the other families who have lost their homes when the hill was destroyed – the families of Brock, Weasel, Mole and Hare. Brock feels remorse, but Mr Fox persuades him that they are doing the right thing.

I have no idea whether reading such books is teaching good lessons, especially if I am not using them to start discussions of ethical dilemmas as I prefer discussions to be started by the child, the natural way. The didacticity of the experience lies in the opportunity for a child to develop love for words and the ability to listen to and understand  written texts, which, in turn, will make him a better reader and writer (some of my blog thoughts on literacy – in Bulgarian).

Of course, I believe that reading such books somehow generates a positive idea of the Trickster, but one way ot another he is one of my favourite archetypes – both my father and I have liked the Trickster figure so much, and that has not made us less good.

 

Опитвам се да помогна / I am trying to help

(find English translation below)

Когато ходех сравнително редовно в бежанския лагер в Пъстрогор, носех разни неща за един човек в инвалидна количка . Предполагах, че отдавна е заминал извън България, но наскоро открих, че все още е в лагера, макар че е получил хуманитарен статут в края на януари.

Той е на 30 години и е с двете си деца, на 6 и на 8 години. Единственият им близък с тях е 19 годишният му брат.  Братята са родени и израснали в палестински бежански лагер в Сирия; живеят в български бежански лагер от 8 месеца.

Пъстрогор не  е  място, в което  е добре човек да живее дълго време, особено ако е с деца. Сградата е нова и поддържана; осигурени са храна, топла вода, перални машини и фелдшер. Тя, обаче, се намира насред поле от тръни, в което се разхождат змии  – между село Пъстрогор и Свиленград. С малкия си покрит с цимент двор и ограда, мястото наподобява затвор – все пак то е замислено като транзитен център, в който търсещите закрила просто да бъдат регистрирани преди да се разпределят към други бежански центрове.

Децата прекарват времето си като тичат из двора, правят бели и настояват някой да им купи сладолед. Бащата и чичото прекарват времето си в притеснение и мечти да открият място, където за децата да има училище, а за тях работа. И ако е възможно, някакъв достъп до лечение за бащата.

Краката на мъжа са почти парализирани след като е бил прострелян. Усеща болки като от токови удари, схващане. След като му е била осигурена едноседмична физиотерапия в Свиленград е почувствал положителна промяна, но последваща терапия няма. Не са направени изследвания за да се изясни каква точно е причината за състоянието му и дали има надежда да се подобри или излекува. Здравните осигуровки получилите закрила трябва да плащат сами. Братята нямат никакви доходи.

Ако живееха извън това място и имаха някакви пари за градски транспорт, малкият брат можеше да си потърси работа. Големият би искал да работи някаква надомна работа. Не знаят български, не са високо образовани (5 клас) и са работили единствено в птицекланица.

Предполагам, че имат право на социално подпомагане, а бащата вероятно и на някаква инвалидна пенсия, но досега дори не са регистрирани като безработни.

Мисля, че решението за тези хора е а) някой да им помогне да заминат и да се установят в държава, в която имат по-големи шансове за оцеляване; б) някой да им помогне да намерят безплатно (или евтино) жилище, работа, училище, лечение; трябва да им се помогне да кандидатстват за социално подпомагане и инвалидна пенсия.

Има и належащи нужди като памперси и катетри.

Ако тези хора остават в България, за тях би било добре да живеят в град, в който може да се намери добро медицинско обслужване и подкрепяща общност, а разстоянията да не са огромни като в Столицата. Стара Загора и Пловдив ми изглеждат като добри опции.

English:

While I used to visit almost regularly the refugee camp in Pastrogor, I took there things for a man in a wheelchair. I thought that he had left Bulgaria long ago, but recently I discovered that he was still at the camp although he had received his humanitarian status at the end of

He is 30 years old, accompanied by his two children aged 6 and 8. Their only relative is the man’s 19 year-old brother. The brothers were born and grew up in a Palestinian refugee camp in Syria; they have lived in a Bulgarian camp for 8 months (since November, 2013).

Pastrogor in not a place where it is a good idea for on to live for a long time, especially if one is with children. The building is new and well-maintained; food is provided, as well as warm water, washing machines and a medical nurse. However, it is in the middle of a field overgrown with thistles, teeming with snakes – between the village of Pastrogor and the town of Svilengrad. With its small cemented yard and a bribed wire fence, the place resembles a prison – after all it was meant to be a transit center, in which asylum seekers are just registered before they are distributed to other refugee centers.

The man’s children spend their time running about the yard, up to mischief and insist on someone buying them ice cream. The father and the uncle spend their time in worries and dreams of finding a place where there could be school for the kids and jobs for the adults, and if possible – medical treatment for the father.

The man’s legs have almost been paralyzed since he was shot. He feels pain, as if from electric shocks, stiffness. After a week of physical therapy in Svilengrad he felt definite improvement, but there has been no further therapy provided. No tests have been made to identify the reason for his condition and if there is hope of relief or cure. Adult asylum holders need to cover their medical insurance on their own. The brothers have no income.

If they lived outside the place and had any money for public transportation, the younger brother could have looked for a job. The elder one would like to work from home. They do not know Bulgarian; they do not have much education (5th grade) and they have worked only in a chicken slaughterhouse.

I believe they have the right to receive some social benefits, and the father probably to some disability pension, but so far they have not even registered as unemployed.

I think that the solution for these people is: a) someone to help them move and settle in a country in which they have better chances of survival; b) someone to help them find free (or cheap) accommodation, jobs, school, medical treatment; they need help to apply for social benefits and disability pension.

There are urgent needs such as diapers and catheters.

If these people stay in Bulgaria, it would be good for them to live in a town where they could find good medical treatment and a supportive community, and the distances should not be as long as they could be in the capital. Stara Zagora and Plovdiv seem to me like good options.

Моята религиозност / My religiousness

(Find English translation below)

Сутринта  четох  книга за Карл Юнг, един от най-любимите ми мислители, и отново се замислих за това, което винаги ме е карало да го харесвам толкова много – фактът, че той е изследвал света в толкова много различни посоки, че макар и познанията му да са били толкова много и разбирането му така задълбочено, той никога не е заявявал, че има теория, още по-малко теория, която да обяснява всичко.

Освен това си мислех за религия, както  често правя напоследък – откакто започнах доброволческата си работа с бежанци, не съм имала време самата аз да се занимавам с религия, но някакси съм въвлечена в религиозните мисли и практики на други хора.

Самата аз съм израснала като атеист в атеистично общество, но от доста години не съм атеист и уважавам религията – всички религии, които по един или друг начин съм опознала досега. И все пак порасването ми без религия някак оформя сегашната ми религиозност, и ми се струва, че по някакъв парадоксален начин май вземам религията по-насериозно от тези, които са родени с нея. Аз не вярвам в спазването на определени религиозни практики, а в това да живея според това, което вярвам, че Бог иска от мен. Всеки ден, не само по време на Рамазан или около Коледа / Великден.

Не ми е лесно да разбера какво иска Бог от мен. Вярвам, че любовта е най-важното изискване, но не и единственото, защото водени от любовта, хората могат да вредят ако не са наясно какво е най-доброто, което може да се направи в определена ситуация. Така че смятам, че трябва да учим колкото се може повече за света и за себе си, така че да можем да намираме по-добри решения.

Религията ме извежда навън от своите доктрини, навън в света и ме кара да вървя по пътя. Тя няма всички отговори, но ми дава основа за изследване. Нещо подобно на Юнг, който не е създал единна теория, но просто инструменти за изследване. Уважавам религията, но съм наясно с нейните ограничения.

Наясно съм и със своята ограничена способност да разбирам религията. Изглежда, че Бог ми се разкрива бавно, така че ми се струва, че би било доста самодоволно, дори и ако съм изучила всички книги от някоя религия, просто да спра да се опитвам да го опозная, убедена, че знам достатъчно. Може би когато стигна до него, той ще ми даде знам или някак ще разбера отвътре, или пък тези две неща са едно и също.

Връщайки се към Юнг, аз му завиждам за увереността, с която отговаря на въпроса дали вярва в Бог: „Не вярвам. Просто знам.” Сигурна съм, че е знаел, тъй като е бил смирен и честен човек, така че не би излъгал.

(ENGLISH)

In the morning I was reading a book on Carl Jung, one of my most favourite thinkers, and I thought again of what has always made me like him so much – the fact that he explored the world in as many directions as he could and that no matter how comprehensive his knowledge and understanding was, he never claimed he had a theory, much less a theory which explained all.

I also thought of religion as I often do nowadays – since I started my volunteer service with refugees I have had no time to be involved with religion myself, but I have somehow been involved in other people’s religious thoughts and practices.

I myself have been brought up as an atheist in an atheist society, but for many years I have not been an atheist and I do respect religion – all the religions I have somehow got to know so far. Still growing up without a religion has somehow shaped my religiousness now, and paradoxically in a way I seem to be taking religion more seriously than if I had been born into it. I do not believe in special observation practices but into living my life according to what I believe God wants from me. All the time, not just during the Ramadan or around Christmas / Easter.

I do not think it is so easy to figure out what God wants from me. I do believe that love is the most important requirement, but I also believe it is not the only one as people might be motivated by love and still do something harmful as they do not have the understanding what is the best thing to do in a situation. So I believe that we should learn as much as we can about the world and ourselves to be able to figure out better solutions.

Thus religion takes me out of its own doctrines into the world and sets me onto a journey. It does not have all the answers, but it gives me a foundation for research. Or as Jung puts it, he has not developed a unified theory but just tools to explore. I do respect religion, but I am aware of its limitation.

I am also aware of my own limitations to comprehend religion. It seems that God is revealing himself to me slowly, so I feel that it would be too complacent to just stop trying to know him, believing that I know enough, even if I have studied all books of a religion. Probably when I have reached him, he will give me a sign or somehow I will know it from inside, or maybe these two are the same.

Going back to Jung, I envy him for the confidence with which he answered the question whether he believes in God: “ I do not believe. I just know.” I am sure he knew as he was a humble and honest person, so he would not lie J

 

За комунизма и любовта / On love and communism

(find English translation below)

Баба ми казваше, че когато парите си тръгнат през вратата, любовта отлита през прозореца. Спомних си това преди малко, когато прочетох във Фейсбук, че Маргарет Тачър била казала, че комунизмът си отива, когато се свършат чуждите пари. А обърнах внимание на това, защото една приятелка ми беше пратила статия за солидарността – че ЕС трябва да се фокусира върху нея и пр.

През целия си живот съм споделяла и дарявала, помагала съм на хора, помагала съм за проекти; най-често поставям своите нужди и желания на последно място и мога да си позволя да кажа, че съм алтруист. Това, обаче, не ме прави социалист.

Ако трябва да дефинирам политическите си възгледи, бих казала, че съм либертарианка. Може да вярвам в любовта, помагането, алтруизма, но не мога да ги изисквам от когото и да било, камо ли да ги налагам на цяла нация или на ЕС. Мога да ги изисквам само от хората, с които съм влязла в някакъв доброволен съюз, основан на личен избор. Не вярвам в обществените договори, които някои прави от името на други хора.

Да, да, знам, че такива избори не ни дават гаранции за бъдещите поколения, но кои сме ние да правим избори вместо тях? Единственото, което можем да направим е да вършим това, което проповядваме, да даваме личен пример и честно да обсъждаме изборите си.

Изкушаващо е да играеш ролята на Робин Худ – да вземаш от богатите и да даваш на бедните. Кой знае, дори и аз може да се окажа в тази роля някой ден, но се надявам да бъда достатъчно честна и да не изисквам и другите хора да стават крадци. Ще си поема отговорността и няма да рационализирам и оправдавам избора си като се опитвам да превръщам обществото в мой съучастник.

Ако  някой иска да бъде социалист, той трябва да бъде готов лично да споделя и да помага, активно да се грижи за други хора. Може да открие съмишленици и да си направя комуна, кибуц, но не и тоталитарна държава. В този смисъл социализмът върви ръка за ръка с либертарианството.

EN

My grandmother used to say that when money goes out the door, love goes out the window.  I just remembered that when I read a saying (allegedly Margaret Thatcher’s) on FB: Communism goes when other people’s money finish. And I paid attention to that because one of my friends sent me an article on solidarity – that EU should be about solidarity, etc.

All my life I have been a person who shares and donates, who takes care of people and projects, who most often puts her needs and wishes last, who could afford to say she is an altruist. However, this does not make me a socialist.

If I have to define my political views, I could say I am a libertarian. I might believe in love, sharing, helping, altruism, but I cannot demand these from any person, much less imposed it on a nation or the European Union. I could demand it only from people with whom I form some kind of voluntary union, based on personal choice. I do not believe in blanket social contracts which someone makes for other people.

Yes, yes, I know such choices provide no safeguards for the future generations, but who are we to make choices for them? The only thing we could do is practice what we preach, be role models and honestly discuss our choices.

It is tempting to play the role of Robin Hood – take from the rich and give to the poor.  Who knows, even I might be in his shoes some day, but I hope I will be honest enough and not demand that other people become thieves too. I will take my own responsibility, not rationalize and justify my choice by trying to make society my accomplice.

If someone wants to be a socialist, he should be ready to share and help himself, to take active care of people. He could find people who share his ideas and make a commune, a kibutz, but not a totalitarian state. In that sense, socialism goes pretty well with libertarianism.