Светът е плосък

ноември 12, 2009 at 11:27 am (бизнес, икономика, история, книги, политика)

Прочетох разширеното издание на „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман ( има и още по-ново! ). Това е описание на няколко тенденции на глобализацията под влиянието на явления като падането на Берлинската стена, Интернет и пр. Книгата на Фрийдман е дебеличка (600+ страници), защото включва доста примери – разкази за хора, фирми, държави. Основната теза не е революционна, а нещо, за което съм чела в други книги и което виждам с очите си – че днес като цяло е по-лесно да достигнеш до образователни ресурси и възможности за бизнес и сътрудничество във всякакви области, но също така е по-трудно да се държиш на повърхността, защото конкуренцията ти е глобална.

Преди да сте чели книгата можете да обвините Фрийдман в крайност и едностранчивост, но е по-добре да не бързате. Той отделя достатъчно място да опише и хора, фирми и държави, които остават встрани от тези процеси, да се порови в причините и последствията. Разглежда и общества, в които една част е плоска, а друга не.

В книгата не се говори само за икономика, но и за ценности, религия и пр. Тъй като тези дни пак спорим за Исляма, ще си позволя да препиша едно пасажче: “ Мой приятел, южноазиатски мюсюлманин, ми разказа следната история. Неговото индийско мюсюлманско семейство се разделило през 1948, като половината отишли в Пакистан, а другата половина останали в Мумбай. Когато пораснал, попитал баща си защо индийската половина от неговото семейство успява повече от тази в Пакистан. Баща му му казал: „Синко, когато един мюсюлманин расте в Индия и вижда човек, който живее в голяма къща високо в планината, той казва: „Татко, един ден ще стана като този човек.“ А когато мюсюлманин расте в Пакистан и вижда човек, живеещ в голяма къща на върха на планината, той казва: „Татко, един ден ще убия този човек“. Можете да се досетите, че в тази книга се говори и за това как се създават терористи.

Докато четох си мислех обичайните неща – че тук, в България, повечето хора не могат да оценят това, което имат и да се възползват от него, а пропиляват живота си в мрънкане, че това, което ще ни досъсипе не е липсата на пари и инфраструктура, а затриването на човешкия ресурс с помощтта на недекватното образование, пораженческите нагласи и преобладаването на нискокачествени медии и че вярата, че някой  отвън ще ни спаси е безпочвена. Я по-добре вижте интервюто с Иво Христов.

Иска ми се всички мои ученици да прочетат тази книга (или подобни на нея), пък току виж някой повярвал в нещата, които непрекъснато повтарям, поне в простичката теза, че добре образованият и продължаващ да се образова човек (не този, който се тъпче с информация и дипломи, а този, който се стреми да разбира света и неговите движения) има доста по-сериозни шансове за оцеляване и и процъфтяване от невежата (дори и ако невежата има повече дипломи).

Ето две лекцийки на Фрийдман в MIT. Старата и новата. Не съм ги гледала още, но предполагам, че дават адекватна представа за книгите.

11 Коментара

Кой каквото разбрал, разбрал

ноември 11, 2009 at 10:41 am (демокрация, история)
Tags: ,

Снощи гледах „Да имаш или да бъдеш“ по БТВ – предаване, което разказва три истории за т.нар. „преход“. Подразних се на някои доста клиширани моменти, особено в първия филм, който представяше историята на студентка, която ражда в навечерието на 10 ноември след невероятни мъки и перипетии, след което в болницата получава скъп дар от близките си – каса „Кока Кола“ – символ на промяната ( кой знае защо си спомням, че през 80те във всички хасковски сладкарници и кафенета се сервираше Кока-Кола, ама може във Варна и София да е било иначе), отглежда бебе при режим на тока и липса на вода (режим имахме и през соца, не само през „прехода“, а водата и до ден-днешен я спират в нашия град, а в други градове по-често отколкото тук), след което минава време и семейството й вече не живее в мизерия, а свободно пътува с трите си деца по света ( аз пък познавам хора, които си живеят в мизерия и вероятно никога няма да пътешестват за удоволствие извън страната). От втората история можем да научим, че и някога и сега, абитуриентските балове впрягат много енергия, въображение и средства и представляват парад на парвенющината. От третата можем да научим, че има хора, които обичат и поддържат старите си руски коли.

Аз обичам личните истории и смятам, че имат своето важно място, но мисля, че щеше да е много по-смислено в 20 часа на 20 годишнината от падането на социалистическия режим по БТВ да се появи документален филм, от който тези, които са твърде млади за да са били свидетели или да си спомнят, да научат какво всъщност се е случило. Да, може да има различни интерпретации на случилото се и те могат да намерят мястото си в такъв филм, но е хубаво и да видим някои сурови факти – например като този, че на вчерашния ден преди 20 години по нашите улици не е имало революция и протестиращи студенти и пр. неща, в които вярват сегашните ми ученици и продължават да вярват тези, които вече завършиха университет.

На тях препоръчвам текста на Георги Грънчаров.

7 Коментара

Дa подкрепя или да не подкрепя?

ноември 11, 2009 at 9:57 am (активизъм)
Tags:

Миналата година се включих в кампанията за набиране на семейни спонсори за SOS Детски селища. Направих го, защото подкрепям тази форма на отглеждане на деца, лишени от родителски грижи.

Тази година получих покана да участвам в глобалната кампания на SOS Kinderdorf – SOS!Childhood. Не се отзовах веднага, а писах писмо до Калина, която работи за кампанията и споделих, че се чувствам малко като при получаването на покана за присъединяване към Фейсбук група, с което да изразя съпричастност и толкова, а аз имам смесени чувства по отношение на такива кампании. Повечето хора просто се регистрират, с което не променят положението на страдащите. От друга страна, по този начин, разпращайки покани, те осведомяват други хора за различни проблеми и така увеличават шанса да се намерят повече такива, които наистина биха могли и искат да помогнат.

Не знам. Аз по-скоро се чувствам лицемер в ситуации, в които призовавам хората да помогнат, а аз самата не помагам. Освен това се притеснявам, че когато хората непрекъснато биват затрупвани с такива послания, те губят чувствителността си към тях, и все по-често се изпълват с досада и просто изтриват съобщенията или пък прекъсват връзка с източника на информация. Има доста да се разсъждава по тези въпроси, но няма да го правя днес.

Днес просто ще ви кажа, че SOS Детски селища не са типичните домове за сираци, а еднофамилни къщички, в които децата растат в семейна атмосфера. Желаещите да станат SOS родители се подбират внимателно, преминават през солидно обучение и поемат дългосрочен ангажимент. Писала съм за професионалните родители тук, а така съм участвала в миналогодишната кампания.

Писмото, което получих ми напомня, че детството днес е в опасност:

- На всеки 7 секунди, едно дете умира от глад (общият брой е около 49 милиона);
- ¼ от деца по света живеят в бедност;
- 100 милиона деца не посещават училище поради бедност и дискриминация;
- Децата трябва да се държат като възрастни от твърде ранна възраст.

Можете да изразите подкрепата си към детските селища по този начин:

- като оставите името си на глобалния сайт: http://www.soschildhood.org/ (гласът му ще бъде отчетен веднага)

- като сложите Facebook application-а на глобалната кампания: http://apps.facebook.com/soschildhood/ в профила и поканите приятели (но може би не е добра идея да каните ВСИЧКИТЕ си приятели – отделете време и помислете на кого би било добре да изпратите)

В българския сайт на кампанията http://www.soschildhood.org/bg, можете да оставите и своето послание, като споделите щастлив момент от детството си.

Всъщност можете да помогнете и като направите дарение ( квадратчето  „Take action. Send a hug“ ще ви отведе до нужната страница, а може и да кликнете върху предния линк)

И още нещо … скромността може да краси човека, но не бъдете прекалено скромни ако помогнете на някого. По-добре споделете с повече хора, че сте го направили – така ще вдъхновите и други хора.

6 Коментара

Какво се случи на днешния ден преди 20 години

ноември 10, 2009 at 1:06 pm (история)

Какво си спомняте? Какво предполагате?

6 Коментара

Какво се случи с нашата джамия

ноември 9, 2009 at 1:17 pm (възродителен процес, демокрация, политика, празни мисли)
Tags: ,

Наскоро научих, че Общинският Съвет в Хасково е решил да спре високоговорителите на джамията; в Наредбата за обществения ред било допълнено, че се забранява „озвучаването с технически средства и вдигането на шум по улици, площади, паркове и спортни съоръжения, в жилищни и нежилищни сгради, включително храмове и религиозни общности, когато звукът се чува извън сградата, за времето на цялото денонощие“. Озвучаването може да бъде осъществено по повод празници и чествания с писмено разрешение от кмета. Сайтът haskovo.net пише:  “ През последните дни призоваването към молитва на ходжите вбеси хасковлии и мнозина се оплакаха в общинската администрация и по медиите.“

Преди години, в Шумен живеех в близост до квартална джамия. Мога да кажа, че там наистина прекаляваха с високоговорителите и съседите от близките блокове бяха направили подписка. В нея участваха и българи и турци, и християни и мюсюлмани.

Въпросната хасковска джамия, обаче, не се намира в тих жилищен квартал, а на улица, пълна с кафенета, от които звучи толкова силна музика, че през топлите сезони навън е почти невъзможно да се чуят мюезините. Години наред през същите сезони, докато живеех наблизо, у дома чувах мюезина, но ми звучеше приятно и далеч не толкова силно, колкото бумтенето от околните кръчми и кафенета, което се засилваше от 18 и продължаваше поне до полунощ. В много случаи музиката от сцената на площада ми е докарвала същото главоболие. Изглежда ми невероятно в последните месеци джамията да се е снабдила с високоговорители, които успяват да произведат толкова силен звук, че да се извиси над останалите наоколо.

В Хасково ще се строи 29-метрова камбанария. Според haskovo.net „На около 30 метра зад статуята на Св. Богородица община Хасково ще построи камбанария с няколко камбани, съобщават от туристическия информационен център. Те ще бъдат управлявани посредством компютърни програми. По този начин различни мелодии ще огласяват града в определени часове от денонощието.“ Според новата наредба, обаче, озвучаването би трябвало да се осъществява по повод празници и чествания с писмено разрешение на кмета.

Себахтин Исмаил от ДПС смята, че решението на общинския съвет е проява на нетолерантност и смята да го обжалва в съда.

В общинския съвет може да се боричкат различни групировки, но това никак не ме интересува. Не изповядвам нито християнство, нито ислям, но уважавам и двете религии и звънът на камбани и призоваването на мюезини винаги са ми е харесвали. Просто се чудя кой има полза от цялата история и недоумявам.

22 Коментара

Като нямат хляб, да ядат пасти

ноември 2, 2009 at 11:35 pm (бизнес, демокрация, здраве, икономика, потребител, свободата да не купиш)

В Египет се спазва няколковековна традиция по време на свещения празник Рамадан децата да разнасят цветни фенери и да искат почерпка. От няколкостотин години тези фенери се произвеждат ръчно в египетски работилници … допреди няколко години, когато пластмасов китайски внос с батерийки и мелодийки залива страната. С парите си майките гласуват за по-безопасния вариант. По същият начин в Мексико гласуват за по-евтините статуетки на Девата от Гваделупа, покровителка на страната.

Всеки ден с парите си гласуваме „за“ или „против“ традиционни ръчни занаяти и масово производство, здравословни и боклучави храни, високо и ниско качество, ужасни условия на труд и справедливо заплащане и т.н. Колкото по-често купуваме определена стока, толкова по-силно подкрепяме свързаните с нея ценности и бизнес-практики.

Някои смятат, че нещата така или иначе вече са произведени, така че няма значение дали ще ги купим. Напротив, има значение. Ако твърде малко се купуват, производството им ще бъде спряно.

Някои смятат, че да купуват евтино е хубаво, но да получават малко е лошо. Колко от споделящите тази философия правят връзката между двете – че за да купуваш евтино, някой трябва да получава малко. Утре твоят труд ще бъде купен евтино, а част от заслугата ще бъде твоя.

Някои смятат, че са твърде бедни, за да си купуват висококачествени стоки. Днес, докато дъвчех филия пълнозърнест хляб, си дадох сметка, че 400 грама от този хляб струват не повече от пакетче Бейкролс или Брускети, а с малко сиренце и домат, 100 грама от него – не повече от мазна баничка, че килото на чипса е доста по-скъпо от най-качественото българско саламурено сирене, било то и козе. Спомням си добре зимата, в която заради икономии купих три чифта детски ботушки; с тези пари можех да купя един, който да не се разпада след пет дни, а да издържи цял сезон, а после да бъде завещан на друго дете. С което не искам да кажа, че алтернативи се намират лесно, а че по-често отколкото предполагаме си струва да ги потърсим.

Някои смятат, че цената или познатата марка са най-надеждинте ориентири за качество. Макар че по инерция ги използвам доста по-често отколкото искам, от опит знам, че има почтени и кадърни хора, които експлоатират себе си, за да се утвърдят / задържат на пазара (особено в сферата на услугитв). Обичам да ги поощрявам като избирам тях и им давам бакшиши, за да им вдигна самочувствието, за да се престрашат по-скоро да искат нормално заплащане, след което ги рекламирам, за да им разширя пазарния дял. Знам, че има надути заради марката цени, които си струва да платиш само ако си сноб.

Да, ориентирането в океана от стоки, услуги, марки и цени не е лесна работа, но ако човек започне да чете етикети и да се замисля, постепенно всичко си идва на мястото и се изграждат нови, по-полезни навици.

5 Коментара

Време е да помислим за завещанията си

ноември 1, 2009 at 12:30 pm (виртуална култура)

Тези дни eleni и майка й се заровили в съкровищата на тавана на стогодишната им къща. Ето какво се замислила тя снощи „А какво ще остане от мен след 100 години? До едно време ще има писма, картички, снимки, тефтерчета с рисунки и мисли… А после? Ще се намери ли някой пра-правнук хакер, който да успее да влезе в пощата ми, за да прочете любовните писма? Изненадах се с осъзнаването на това колко голяма част от следите, които оставям в последните години са в електронен вид. Ще знае ли някой от семейството ми след 100 години, че съм четяла блога ти с удоволствие, макар да съм коментирала рядко?“.

Аз пък преди малко в „Свеът е плосък“ на Фрийдман, четох за следния казус: баща поискал от Yahoo паролата на починалия си син, но му било отказано. Ето защо е хубаво, ако искаме да оставим електронното си наследство на някого, да намерим начин паролата ни да стигне до него след смъртта ни. Може би е време да си подготвим завещанията?

Моят син знае основните ми пароли, но може би е добре да оставя всичките в електронната си поща? А дали всички електронни следи които оставям са толкова ценни? Всъщност повечето не са. И дали за мен е толкова важно да оставя следи? Мдааа, бива да помисля по тези въпроси, след като достатъчно голяма част от живота ми е виртуална :)

Всъщност веднъж мислих за това.

9 Коментара

В „Кауфланд“ ли ще работят децата ти?

ноември 1, 2009 at 12:14 pm (бизнес, икономика, книги, образование, работа)
Tags: ,

В „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман чета за ниските заплати в „Уолмарт“. Не бих могла да нарека това експлоатация, защото никой не е задължен да започва или да остава на работа в „Уолмарт“. Вярно е, че много от служителите не са достатъчно квалифицирани за да намерят по-добра работа или да започнат собствен бизнес, но докато в Китай и Индия има много хора, които не са израснали в по-богати / образовани семейства, но успяват да се образоват, какъв по-точно е проблемът с тези деца на Америка?

Може  би същият, който имаме с много от децата на България, които живеят доста по-удобно от повечето си връстници в Индия и Китай, но за разлика от тях не са мотивирани да учат.

Ето защо не намирам за несправедливо по-добрите работни места постепенно да се изместват в Индия, при отлично владеещи английски доста по-образовани и амбициозни младежи.

Ако нашите деца гледат твърде дълги часове предавания т типа на „Цената на истината“, „Биг брадър“ и сериали, ако в училище не им преподават добре и не очакват много от тях, ако вкъщи им повтаряме, че престъпниците, а не образованите имат шанс, индийците ли са ни криви?

25 Коментара

Цената на истината

октомври 31, 2009 at 9:05 pm (медии)

Днес чух за предаването „Цената на истината“ по Нова Телевизия, в което участниците разкривали неприятни истини за себе си, за да спечелят награда от 300 хиляди (доколкото запомних). По-късно, в L’EUROPEO прочетох оправданието на Рупърт Мърдок пред майка му, която смята, че медиите не бива да се ровят в личния живот на хората: животът на много хора бил толкова безсъдържателен, че имали нужда да научават за живота на други.

Преди малко от блога на Пламето научих, че предаването по Нова стартирало в 20 часа. Представям си колко много сънародници го гледат заедно с децата си – както гледат „Биг Брадър“. Ясно е, че ако голяма част от родителите нямат нищо против да гледат такива предавания с децата си, те не биха имали нищо против излъчването им в 20 часа.

Но не за участниците и зрителите мисля аз, а за отговорността на медиите и си мечтая за качествена национална публична медиа от рода на BBC и PBS.

9 Коментара

Мачистката история

октомври 31, 2009 at 8:46 pm (история)

Миналият ден на рафт за детски книги в една книжарница видях няколко енциклопедии, чиито имена започваха с „Великите борби и битки на българите през …“. Никога не съм купувала подобни книги и вярвам, че никога не бих купила, особено на дете. В училище възневидях историята още в четвърти клас, когато непрекъснато трябваше да добавям в паметта си годините на важни събития, а важните събития, докато завърша гимназия останаха преобладаващо битки. И днес, когато чета за интереса на някои мои ученици към историята, разбирам, че историята продължава да се разбира предимно като поредица от битки, поради което повечето ученици не си дават сметка, че ако историята на човечеството се състоеше почти само от битки и смърт, щеше да е доста по-кратка и днес нямаше да са останали ученици, които да я изучават.

За мен историята е и онези „безславни“ неща като създаване и съхранение на живота, любов и творчество – все неща, от които не са се интересували много от „истинските“ мъже, за които учим.

Тези дни попаднах на „История на личния живот“ – поредица от предавания по Радио 4 на BBC, на историчката Аманда Викъри, която смята, че миналото е важно не само с обществените институции, но и с личните истории и взаимоотношения. Аз се чудя дали не е дори още по-важно точно с личните истории.

11 Коментара

« Older entries