Американски дервиш

Би било странно поне да не прелистя книга с такова заглавие – знаете, че (ислямските) мистици са ми слабост.  350 страници. Прочетох я леко и бързо, и много, много ми хареса, въпреки че от нея не научих нещо ново за суфите, но пък успях да погледна в едно мюсюлманско семейство (пакистанци, живеещи в САЩ) и малко отвъд. Много се смях, и тъгувах. Казах си, че съм извадила късмет, че съм не съм се родила в Пакистан, но си дадох сметка и за това, че колкото и да съм свободна в сравнение с жените, за които четох, колкото и средата ми да претендира за „освободеност”, всъщност и през моя свят преминават видими и невидими културни нишки, които поне донякъде предопределят моите ситуации и решения. За съжаление, струва ми се, че почти целият свят е оплетен с такива нишки. Просто в някои общности нишките са по-откровени и видими и това дава правото на други общности да ги сочат с пръст.

Времето, мястото, сюжетът: САЩ, 80те. Пакистанско семейство – невролог, отдаден на научни изследвания и домакиня с психологическо образование, почитателка на Фройд. Разказвачът е тяхно дете, тъкмо навлизащо в юношеството. В дома си подслоняват приятелка на съпругата – образована, разведена, изтормозена, красива, духовна, желаеща да запази до себе си малкото си дете. Очаква се в САЩ животът й да е много по-различен от този в Пакистан. Оказва се, обаче, че нишките са дълги и здрави. Не бих искала да разкривам повече. Има любовни истории, изневери, семейни свади, евреи, напрежение между традициите и новата култура. Има и стремеж към Бог, който минава през Корана, но по различни начини. Има и пътеки, които минават през Корана, но без стремеж към Бог.

Преди време писах за друг „дервишки” роман – „Любов” на Елиф Шафак – заглавието на текста ми беше „Поп-суфизъм”. Шафак ми напомни за Орхан Памук, докато Аяд Актар, за чиято книга пиша в момента, ми напомня за Ханиф Курейши (The Buddha of Suburbia). Може би е нормално, защото Памук и Шафак са турци, докато Актар и Курейши са деца на пакистански емигранти. Лекотата и непретенциозността са отличителни черти на двамата пакистанци. Имам усещането, че именно затова може никога да не ги поканят за лектори  в TED

Презентация за децата-бежанци

• Вторник, 15 май 2012 – 19:00
• Зала 200 на Философски факултет на Софийски университет, бул. “Цариградско шосе” 125, бл. 4

  Като естествено продължение и завършек на Великденската акция за набиране на предметни дарения, която се проведе на 5ти и 6ти април, екипът от доброволци в Интеграционния център за бежанците организира презентация за децата-бежанци.

  От нея ще научите повече за:

  - нашата дейност като доброволци в Интеграционния център
  - нашата работа с децата-бежанци
  - самите деца-бежанци

  Тя ще се проведе:

  - на 15 май (вторник) от 19:00 часа

  - в зала 200 на Философски факултет на Софийски университет, бул. “Цариградско шосе” 125, бл. 4, (в сградата, където се проведе Великденската акция).

  Още веднъж благодарим на всички дарители, които помислиха за доброто на децата-бежанци!

  Очакваме ви на събитието, заредени с добро настроение и любопитство!

  С най-сърдечен поздрав,

  Емилия Братанова,
  Давид Кюранов и
  Екипът от доброволци

Щедрото дърво

Точица, едно от най-любимите ми издателства , преди няколко месеца издаде нова книжка. В нея има една кратка приказка, която можете да видите на английски тук.

Струва ли си да си я купите на български на хартия? Да.

Не защото преводът  е на един от най-любимите ми преводачи, Александър Шурбанов. Не защото е отпечатана качествено и е с твърди корици. Не за да подкрепиш прохождащо издателство на хубави книги.

Казват, че историята е странна. Аз пък казвам, че е архетипна. Толкова много ситуации могат да се вместят в нея.

Днес мислех за една от тях … чудех се дали е ок (от гледна точка на вселенската хармония, разитието на човека и какво ли още не) човек да получава от някого всичките безобидни неща, които поиска – нова топка, дантелено перде, iPhone и пр. Нужно ли е да му бъде даден урок, че човек следва да се простира според чергата си, че децата в Африка гладуват и пр.? А ако човекът не е дете, а възрастен? А ако е близо до края на дните си?

Странното е, че преди години съм смятала, че човек би трябвало да бъде оставен да порасне, дори и ако го позаболи от това. Днес ми се иска да спестя каквато и да е болка на един такъв човек. Чудя се дали ще продължавам да се люшкам като махало. Убедена съм, че щедрото дърво е било щастливо до края на дните си. Може би защото е доста лесно да бъдеш щедър, колкото и налудно да звучи.

Властта – чия и колко

Вчера, докато бях на урок по рисуване, чух по националното радио, че политиците спорят кой да командва НСО (националната служба за охрана) и НРС (националната разузнавателна служба). Не знам с какво точно се занимават въпросните служби, но съм убедена, че са въоръжени и биха могли да бъдат опасни за някои хора. На теория не следва да са опасни за хора, които нямат зловредни намерения. И все пак, от години живея с усещането, че силовите държавни структури не работят в услуга на милите кротки хорица като мен. Всъщност, в случаите, когато съм била убедена, че полицията, например, трябва да ми помогне, не съм получавала помощ – нито в ОНЕЗИ времена, нито сега. Отдавна не разчитам на нея. Но пък изпитвам известен страх. Ако ме питате как ще се чуствам ако утре се събудим без полиция и подобни служби, които поглъщат огромна част от бюджета на страната, ще ви отговоря, че няма да усетя липсата им, но ще се чувствам по-спокойна. Ще знам, че ако някой е решил да упражни сила върху мен, която не съм навредила никому, ще му се наложи да си плати или да вложи усилия, вместо да ползва безплатно услугите на институции, които поддържам плащайки данъци и такси. След подобни размисли написах в Гугъл “НСО” и получих предимно резултати, които твърдят, че службата работи за престъпността / в частен интерес.

Мисля си и за проектозаконите за детето и за образованието. Отново концентриране на още и още власт в ръцете на държавата и нейните чиновници. Не е достатъчно, че нямаме право на алтернативно образование, но и трябва да си пращаме децата на училище на 4 и ги оставяме там за целия ден. С каква цел? Да оправдаем работни места и бюджети. Като онези в детския дом в Плевен, където над 170 души се грижат за 150 деца, харчейки над 2 милиона лева годишно, за да ги поддържат в тегло от 5 до 10 килограма в продължение на години, хранейки ги с биберон до пълнолетие, както и предоставят по един памперс на ден и мушама, на която да лежат.

Властта има свойството да се самоукрепва и разширява, понеже  тя може да променя и създава закони и правила в своя полза. Едно ми е тягостно и се чудя докъде ще стигне всичко това.

Може и да ставам досадна

но няма как да спра да мисля за това. Доскоро смело казвах, че може и да не пращам детето не само на ясли и градина, но и на училище. Вече не съм толкова смела – не само заради глобите, които не бих могла да си позволя да платя, но и заради опасността да приемат и Закона за детето – тогава, пък, могат да ни го вземат, понеже не му осигуряваме достъп до задължителното образование. Оказва се, обаче, че дори и послушно да принесем детето в жертва на задължителното образование още на 5 (а след някоя и друга година децата ще стават ученици на 4), опасността да ни го вземат си остава. Анонимен сигнал, че не го храним правилно или пък го въвличаме в религиозна дейност, може да подскаже на компетентен социален работник, че е наложително детето да бъде спасено и дадено на приемни родители. Не ми казвайте, че това няма да се случи, понеже новият проектозакон дава лесна възможност за това, а когато има възможности, има и хора, които се възползват от тях. Мотиви? Добре, де, познавате ли хора, които не използват властта си за да облагодетелстват себе си / свои близки или пък да навредят на някого ако му имат зъб? Колко са?

Ето как се грижат за децата загрижени институции у нас.

Историята на Деси (от Дома на Отец Иван от Нови Хан)

Наскоро ви разказах за Отец Иван от Нови Хан. След това се запознах с Деси, която живее в Дома от година. От нея започнах да научавам неща за Дома, които ще споделям с вас. Ето и нейната история:

… на него [ Отец Иван] дължа живота си-буквално.

Когато останах сама с децата почти две години се борих сама – наем, сметки, храна, лекарства, образование за големия ми син – той учеше в езикова гимназия, а за всички е ясно, че след 7-ми клас всичко се заплаща и купува … В един момент затънах ужасно – не можех да си плащам сметките, оставахме с дни гладни, нямах пари за учебници и помагала, за дрехи и обувки … почнаха да ни гонят от квартирата – нормално – наемът и сметките трябва да се плащат!!!  На малкото ми дете откриха камъни в бъбреците … и парите почнаха да не стигат за нищо!

Тогава, слагайки децата си да лягат гладни за пореден път, често се замислях да сложа край на живота си – мислех си: “Kаква майка съм – по-добре ще са без мен – ще се намерят добри хора, при които няма да гладуват и да се местят от квартира в квартира почти през месец-два – те не заслужават този живот …”

Тогава видях по телевизията един репортаж за дома на отец Иван – нямах как да се обадя по телефона, затова помолих една позната да ползвам компютъра й за малко. Влязох в Гугъл и намерих сайта на дома с контакти за връзка и в този момент на отчаяние писах писмо до отеца дали ще може да ни приеме или помогне по някакъв начин като оставих телефон за връзка. Не вярвах и не се надявах някой да ми се обади, но след няколко дни – точно преди изтичането на поредното ни предупреждение за напускане на поредната квартира, телефонът ми звънна – обади се лично отец Иван – прочел имейла и веднага ми звънна да попита от какво се нуждаем ! Поговорихме малко, обясних му набързо ситуацията и той отсече – „Децата на улицата – абсурд!!!” Попита ме къде се намираме точно – аз му казах /намирахме се на почти 250 км.от него/ и той ми заяви: “Утре на обяд един бял бус ще дойде да ви вземе -теб и децата ти – не се притеснявай за нищо!!!!!!!!” Да си кажа честно не повярвах:), но на другия ден отидох на уреченото място да чакам белия бус – и ….той пристигна!!!!

Така вече година живеем тук при него!!! Големият ми син продължава да учи – нещо което аз сама нямаше да мога да му осигуря – записа се тук в Семинарията, и не защото отец Иван нямаше да поеме да продължи образованието си в езикова гимназия – колкото и скъпо да е това, или под натиск – записа се там по собствено желание – вдъхновен от делото на Деди – така наричаме тук отеца – иска да стане като него! На малкия ми син отеца осигури най-доброто от най-доброто в здравеопазването за което можех да си мечтая, и ето сега детето не получава кризи, тича, играе и се смее, нещо, което преди правеше рядко. Децата ми се чувстват на сигурно място, щастливи са и се усмихват – това ми стига!!!

Да ви разкажа за Отец Иван

Искам да ви разкажа за Отец Иван. Не за да се включа в общия медиен шум, който може и да е достигнал до вас в последните дни. Всъщност случайно открих, че има такъв шум ( и не че мога да преценя колко е силен), понеже не гледам телевизия и не чета вестници и новинарски сайтове, а напоследък не идва ред да следя и Фейсбук, камо ли блоговете, за които някога имах време.

В следващия абзац разказвам как попаднах на отеца. Изглежда излишно дълго обяснение, но на мен ми изглежда някак съдбовно, поради което си позволявам да го публикувам. Представлява поредица от случайности. Прескочете го ако предпочитате.

Бях чувала за Отец Иван от Нови Хан, понеже отдавна някой ми беше пратил покана за Фейсбук група, която го подкрепя в благородната му мисия. Не помня откъде бях чула, че поддържа сиропиталище и това беше всичко, което знаех. Миналата седмица си купих няколко стари броя на списанието за религия и култура Свет, които отдавна отлежаваха в един самотен шкаф в „Пингвините”  и в един от тях прочетох интервю с Отец Иван. На следващия ден, когато отидох на гости у майка ми, по телевизията тъкмо приключваше някакво клипче, рекламиращо национална дарителска кампания, подкрепяща някакво начинание на отеца. Същият следобед порових за материали в Интернет и поразгледах  Фейсбук групата. Писах и писъмце на Джеки Стоев да попитам как човек може да се добере до филма, който е заснел, прожектиран при официалното стартиране на кампанията и да споделя мисълта, че би било доста добре ако всеки има достъп, понеже това би помогнало за каузата. Досега не съм получила отговор от Джеки Стоев, но още два часа след запитването Гугъл ми каза, че точно след като съм пратила писмото си, се е появила информацията за това как мога да гледам филма. Същата вечер си купих нетбилет и го гледах. Платих 2.40 лв, които ще подпомогнат делото на отеца.

Филмът е хубав, но не дава цялостна представа за нещата, с които се занимава отецът, а само за това, което прави за децата. Затова и заглавието му е „Отец Иван и неговите деца”.  Аз пък ще се опитам да обобщя всичко, което научих дотук:

Отец Иван изглежда да е в 70те си години. Роден е някъде в област Монтана, завършил строителен техникум. Работил  в прочутото УБО към Държавна сигурност по комунистическо време и станал баща на трима синове. След пътна злополука и продължителни здравословни проблеми, получава духовно просветление и вяра в Бог. Напуска работа и решава да стане свещеник, заради което бива арестуван, измъчван с месеци, а по-късно осъден и затворен за няколко години. Отива в Нови Хан през 1987 и още преди политическите промени от 1989 започва да се грижи хора, които се нуждаят от помощ – за сираци и бездомни, за объркани и пристрастени към наркотици или алкохол и пр. През дома в Нови Хан преминават няколко стотин души (в момента са 160). Издръжката им винаги досега се е покривала от дарения – не само от християни, но и от мюсюлмани, не само от религиозни, най-вече от хора от средната класа, но и от много хора с ниски доходи, например пенсионери, които всеки месец изпращат твърда малка сума. Съществува надзорен съвет за Дома, в който членуват 35 души, които всеки месец допринасят с фиксирана сума за издръжката.

Децата, които живеят в дома са там с майките си, обикновено жени, които са останали без дом и доходи, претърпели насилие или пък изоставени от мъжете си и т.н. В дома са венчани семейства. За някои от тях Отец Иван е купил къщи в село Якимово, област Монтана – за да могат да се грижат сами за себе си. Отец Иван притежава доста земя на свое име – част от нея е закупил, а друга част е от дарения. Избрал е този вариант за да е сигурен, че имотите няма да му бъдат отнети от някаква организация под някаква форма. Аз си задавам въпроса какво би могло да се случи с тези имоти след смъртта на отеца и дали неговите наследници биха били толкова разумни благородни да не предявяват претенции. Единият от синовете на отец Иван също е свещеник и работи за каузата на баща си. В самия дом, обаче, работят само отецът и доброволката Галя, пенсионирана акушерка.

Домът се изхранва и с продукцията на собствена ферма, в която работят живеещите в дома. Работата на възрастните е много и извън фермата – те се грижат за десетки деца, поддържат сградите, пристрояват нови и пр.

Строителни фирми помагат с материали, но не и с работници. Всичко пострено и пристроено е проектирано от Отец Иван и изпълнено под негово ръководство. Проблемът е, че значителна част от жилищната площ е незаконно построена. След като няколко години молбите за разрешително за строеж остават без отговор, отецът поема риска да строи без разрешение. Бавно и трудно, понеже работната ръка се състои основно от поотрасналите в дома момчета. После се появява Държавата и решава да събори постройките. Вместо да ги узакони. (Вижте дългия коментар тук) Сега Държавата се прави на добра като дава земя и отсрочка за събарянето на сградите – докато бъдат построени новите, за които са нужни към три милиона лева. За това е и въпросната дарителска кампания, която се рекламира по телевизията. Тя има и специален сайт. Банковата сметка там е само за строителство и е различна от сметката за издръжка на дома.

Отец Иван има и опозиция. Част от жителите на Нови хан смятат, че жителите на дома не бива да са техни съграждани и не просто говорят с презрение и отвращение за тях, но и се опитват да създават проблеми. Със смесени чувства се приемат и новите заселници в Якимово. Някои медии пишат, че Отец Иван е сводник, че злоупотребява със средства на гърба на нещастните хора и пр. Чудя се на кого ще повярват повечето българи – на тях или на публични личности като Джеки Стоев, Влади Въргала, Иван Кулеков, които подкрепят отеца.

Това са нещата, които научих до днес. Бих искала да помогна. Мисля, че делото на Отец Иван се нуждае от популяризиране. На първо време може да се „постегне” сайтът на Дома, да се стартира блог, да се поддържа Фейсбук страницата. Мисля, че някои отговорни тийнейджъри от Дома могат да подават редовно информация за случващото се в Дома. Доколкото ми е известно, имат компютри. За съжаление, обаче, засега този, който поддъжра ФБ страницата не е забелязал съобщенията ми. Може би скоро ще се опитам да се свържа по телефона.

Домът се нуждае не само от издръжка, но и от помощ за образованието и възпитанието на децата. Хубаво е при тях да постъпва повече информация от света отвън. Би било чудесно и да се помисли за форми на социално предприемачество. Такива мисли ми се въртят засега.

Ще се радвам ако споделите нещата, които знаете по тази тема и ако разпространявате информация за Отец Иван сред своите познати.

Едно актуално видео.

Ето отново двете сметки:

За строителството на новия дом:

Чрез дарителски SMS с текст DMS DOM на номер 17 777 (за абонати на трите мобилни оператора на територията на страната). Цената на един дарителски SMS е 1,20 лв. с ДДС.

Дарения по банков път на следната банкова сметка:
Фондация “Работилница за граждански инициативи
BG23FINV91501215394095
BIC: FINVBGSF

Дарения с дебитна или кредитна карта онлайн през сайта www.Zaedno.bg

Кампанията се осъществява и с професионалното съдействие на Фондация „Работилница за граждански инициативи” (ФРГИ).

Всички дарители ще бъдат публикивани на този сайт, в секцията „Дарители”.

За текущата издръжка на хората в дома:

Дом за сираци “Св. Николай” при храм “Св. Троица”,
с. Нови хан, п.код 2110, БУЛСТАТ: 175743823 или 175236581
Банкова сметка: UNI CREDIT BULBANK,клон Елин Пелин
IBAN: BG72UNCR 96601000411600, BIC: UNCRBGSF

Новата мисия на Агитпроп

АГИТПРОП има нова мисия – да разгадае мистериите, конспирациите и (не)обикновените клюки около НДК. Нужна ни е помощта на народа!

Затова ни е нужна помощта на народа!

Може би знаеш дълго опазвана тайна, смразяваща конспиративна теория или безумна градска легенда? Осмеляваш ли се да ги споделиш?
Информиран си обстойно за архитектурата и историята на сградата?
Съседката ти от долния етаж е била дълги години чистачка там?
Случвало ти се е нещо необичайно в НДК?
Имаш смесени чувства към двореца?

Разкажи ни твоята история!

А ние ще подберем най-вълнуващите.
И ще ги разкажем, разбира се. Толкова добре, че никога няма да погледнеш НДК със същите очи.

Изпращайте спомени, истории или снимки на project@agitprop.bg- или ги качвайте във Фейсбук: http://on.fb.me/Hn85I9

http://agitprop.bg/

Не ми се говори

Ако имах възможност да се срещна с някого от любимите си фикционални герои / исторически личности / писатели и каквото ви дойде на ум, не бих избрала никого. Нямам никакви въпроси към никого, пък и нищо интересно за казване. Бих помълчала с Айрис докато караме колело, плуваме, ядем или гледаме морето. Кой знае, след това може и да се намери нещо за говорене, но е нужно време – много повече време, отколкото траят обикновено срещите с кумири. Или просто съм станала още по-голям темерут. Все ми е тая.

Нямам нерви да правя пиар. Някакви идеи от вас?

През юли и ноември миналата година писах за българската иницатива за превеждане на видео-уроците на Khan Academy. Не мисля, че с това успях да помогна да намерим нови доброволци.

Не знам защо е толкова трудно. Предполагам, че ако преводът се заплаща, ще имаме доста кандидати, но проблемът е, че няма с какво да им платим.

Не знам дали е добра идея да се кандидатства за финансиране пред някоя фондация, при положение, че на другите езици превеждат доброволци.

Дали е добра идея да се обърнем към българския бизнес?

Или все пак имате идея как да намерим доброволци?

Какво е Академията ли? Напълно безплатни видео-уроци по всякакви предмети. Тук Иван е описал как може да се използва Академията – от ученици, учители и родители.

Как Пруст може да промени живота ти

Не съм чела нищичко от  Пруст; допреди седмица ми бяха познати единствено заглавието „По следите на изгубеното време” и изречението, в което твърди, че за да си истински откривател не е нужно да отидеш в далечни земи, а да погледнеш с нови очи ( и на мен винаги ми е звучало доста клиширано, когато някой каже, че му се искало да пътува по света). Тогава Радина ми подари „Как Пруст може да промени живота ти”.

Би било пресилено да кажа, че тази книга промени живота ми, но всъщност не мога да кажа, че не го промени. Реших, че все пак бих могла някой ден да прочета нещо от Пруст, а също и повече неща от Alain de Botton (днес Радина ме снабди с още нещо). По-вероятно е да прочета повече неща от Ален.

Книгата за Пруст изглежда като книга за самопомощ и всяка глава е посветена на отделен проблем, примерно „Как да страдаш успешно?” или пък „Как да бъдеш добър приятел?”. Чете се леко и някои ще я възприемат като лековато четиво. Вярно е, че доста се смях докато я четох (не само защото прустовата хипохондрия ми напомняше за лъчовата), но това не значи, че книгата е лишена от сериозни идеи. Особено ми беше интересно да чета за влиянието на изображенията – за това как те изграждат отношение към реалността. Представям си как някой предприемчив американец превръща някоя глава в цяла книга, а после написва поредица от книги. Радвам се, че Botton постъпва иначе – вече е написал няколко книги, но всички са на съвсем различни теми и не биха могли да се възприемат като поредица.

Докато гледах Ален в TED си мислех, че аз бих могла да пиша не по-зле, а ето че сега не се сещам как да завърша този текст. Лека нощ!

Луда, проста или и двете?

Преди няколко дни синът ми ми прати това клипче – интервю в сутрешния блок на Нова Телевизия. Чудел се дали гостенката в студиото е луда, проста или и двете. Споделих клипчето във Фейсбук и някои мои приятели бяха шокирани. Аз се питах дали е ок Нова да кани такива гости, а други се питаха дали е ок аз да споделям такива неща. Струва ми се, че тези въпроси могат да бъдат сведени до следното: Това интервю отразява ли реалността ни? Добра идея ли е реалността да бъде отразяване от медиите / социалните мрежи? Не искам да отговарям на тези въпроси, поне не още сега. Предпочитам да разкажа нещо, за което съм сигурна, че е истина, понеже съм го преживяла лично.

Завършила съм същия университет, в който учи гостенката на Нова – Шуменския университет.  Поживях и на общежитие … докато бях принудена – за около месец и половина, по време на т. нар. „трудов семестър” – първата и последна за мен студентска есенна бригада (понеже беше есента  на 1989).

Отидох там почти насила – не знаех къде се намира Шумен и не исках да знам, дори не бях кандидатствала  там … просто не ме приеха в Софийския, а второто класиране ме запрати в Шумен.  Плаках в колата по пътя, а после месеци наред ходех със слушалки, от които звучаха тъжни песни на Джанис Джоплин и Цепелин. Не мисля, обаче, че тази нагласа е оцветила възприятията ми за повечето студенти наоколо.

Хората наоколо бяха щастливи, продължаваха да празнуват факта, че са студенти. Слушаха чалга (да, още преди да дойде демокрацията) и смятаха, че и аз някой ден ще прослушам, като „улегна”.  Но тези неща по-скоро ме изпълваха с удивление и забавляваха. Иначе и аз като онова моме, гостенката на Нова, се чувствах зле – започнах да пуша, да пуша много. И аз не можех да спя, понеже все някой идваше да ме занимава с глупости посреднощ. Непрекъснато разни момци се чувстваха задължени да напират да спят с мен и не се отказваха след първите десет отказа за вечерта. Беше толкова изморително и някак невъзможно да се скриеш от всичко това.  На човек в такива случаи му причернява пред очите и му идва да фрасне някого.  Най-голямото ми желание беше да се махна от общежитията.

Не че прекарах 5 години в учене. Истината е, че след първия семестър изобщо не ми се стъпваше на училище и открих начин да не го правя. Открих, че мога да завърша без да науча нищо и се възползвах от възможността. И все пак, така и не можах да почувствам великия купон, да повярвам, че това са ми „най-хубавите години”. С всяка изминала година общуването ми със студентите ставаше все по-ограничено и избирах жилища с все по-малко съквартиранти.  С всеки изминал ден се усещах все по-оглупяла. Радвам се, че успях да се дипломирам без закъснение и си тръгнах от Шумен с облекчение.

Малко по-късно открих колко съм невежа и започнах да се самообразовам. Научих много неща, но не и това, което можех да науча, докато бях студентка; едва ли някога ще имам възможност да го направя. Познавам доста колеги, включително по-възрастни от мен, които така и не са открили невежеството си и не са започнали да се образоват истински, но пък продължават да „образоват” децата ни.  Не това беше поантата на предаването на Нова, но да не забравяме, че основната цел на телевизията е да забавлява, а не да ни кара да се задълбочаваме.

Бръмна ми главата

Опитвам се да помогна на свои близки да решат къде да депозират една скромна сума, която да послужи след някоя и друга година на внука им като стане студент. Тъкмо харесахме едни лихви и попадаме на информация, която показва, че Европейската комисия се опитвала да разследва въпросната банка. Позачетох се и разбирам, че държавата (няколко правителства подред) мощно подпомагат банката. Не знам, обаче, какво да мисля – дали това е добро за простосмъртния клиент, или ако нещо й скимне на държавата, тази банка няма да вземе да фалира и простосмъртните клиенти да не могат да си вземат парите или поне не навреме. Не че разбирам нещо от банки, но имам спомени от младостта си, когато много хора изгубиха всичките си пари заради банките, в които ги държаха. То и да разбирах, ако ми потрябва да взема заем, не мога да променя факта, че банките могат да променят договорения лихвен процент.

Зачитам се в следващи материали, изскачат имена, които не съм чувала, понеже не следя новини … не че сама не съм забелязвала как се назначават парашутисти и как нищо не им се случва на хора, които очевидно злоупотребяват с много пари и власт, но чак толкова пари и чак толкова власт … не че рационално не съм го знаела, но, по дяволите, имам приятели, които НАИСТИНА живеят с 500 лв. на месец, от които изплащат и заем не за глезотии, а за насъщни неща – да, примерно семейство с дете-ученик.

Не че не го знам рационално, но просто не всеки ден мисля за това, че срещу всеки от нас може да бъде заведено дело, които да му съсипе живота – понеже едни големи пари се плащали за да се правят такива дела. Все ме успокояват, че за нас простосмъртните не се отнасят тези неща, но аз пък познавам именно простосмъртни, на които им се случват ужасни неща – като на Макс, който прекара месеци в ареста, неоснователно обвинен в грабеж, а после и осъден, и да, накрая оневинен, ама ако беше още по-простосмъртен и жена му беше неграмотна / нямаща достъп до Интернет и достатъчно доходи, щеше да си полежи в затвора.

Как да живее човек? Да се интересува ли от нещата, върху които изглежда че няма контрол или да не се? Хайде, да отивам да си нагледам супата.

Родителите извън закона

Големият ми син тръгна на ясли за година и три месеца. Там, както знаем, за децата се грижат медицински сестри. Те никога не му обличаха пижамката ( в края на седмицата ми я връщаха непокътната и ухаеща на чисто пране) – оставяха го да спи с дрехите, с които играеше навън. След като навърши две години, му забраниха да ака в яслите, понеже бил “голям”. В яслите имаше и деца между три и четири години, които биеха и поливаха с айрян по-малките. Персоналът препоръчваше на нас, родителите, да научим децата си да се защитават. И така нататък.

Ако тогава имах възможността, щях да отглеждам детето си по друг начин – например като тези родители, В нает и ремонтиран от тях апартамент, който изглежда доста по-добре, от която и да е детска градина, която съм виждала през живота си, се отглеждат десет деца на една и съща възраст. За децата се грижат майки и наети учители. На десет деца се падат по двама възрастни на смяна, за разлика от държавните детски градини, където децата често надхвърлят 25. Като си поделят разходите, тази форма на отглеждане им струва около 200 лева на месец, докато преди няколко години, средната цена на частните детски градини е била около 350 на месец. Всъщност за някои родители това е единствената възможност, защото в някои градове има остър недостиг на места за детските градини.

Проблемът с този вид отглеждане на децата е, че у нас е незаконен, а проектозаконите за детето и за образованието не променят това. Всъщност, текстовете могат да бъдат интерпретирани и така, че на наказание (глоба до пет хиляди лева) да подлежат и родители / баби и дядовци, които се грижат за децата в домашни условия – понеже нямат лиценз за предоставяне на образователни и социални услуги.

Наскоро бях писала и за това, че у нас продължават да липсват законни алтернативни форми на до болка познатото ни училищно образование, което въпросните проектозакони не смятат да променят.

Тази ситуация противоречи на редица фундаментални документи, включително Конституцията на нашата страна. Това е описано в писмо на Движението за либерализация в образованието. И вие бихте могли да подпишете това писмо. А също и декларацията, която настоява законът за образованието да не се приема прибързано, а след сериозен широк обществен дебат. Чрез същия сайт можете да се включите в обсъждането или просто да се запознаете с различни мнения на индивиди и организации.

За милостта на милосърдието

Когато някой настоява, че определен вид грижи трябва да се поемат централно от държавата, той най-често се обосновава с аргумента, че проблемът е толкова важен, че не можем да си позволим да го оставим на капризите на милосърдието. Но ако едно общество няма култура на милосърдие, можем ли да разчитаме чиновниците му да имат мили сърца? Моят личен опит със „Социални грижи” ме кара да намирам за особено уместно словосъчетанието „Случайни грижи”, използвано от мой приятел, бивш служител на въпросната институция.

Не съм проучвала историята на институцията „социален работник”, но ми се струва, че тя е необходима там, където липсва истинска общност. Съгласна съм, че не е възможно всеки от нас да знае, може и върши всичко и че разделението на труда е полезно нещо, но някак се получава така, че ние не просто оставяме на други да произвеждат стоки и да вършат услуги. Получава се така, че откъсваме част от човечността си и я поверяваме на експерти-наемници.

Но какви са експертите-наемници в едно безгрижно и безлюбовно общество? Възможно ли е те да са някакво изключение, което пък да е правило? Понеже ако не е правило, то не можем да разчитаме неизменно на тяхната любов и грижа. В такова общество е съвсем логично социалните грижи да са случайни грижи. Получава се така, че за да се застраховаме срещу капризите на милосърдието, поверяваме важните неща на капризите на немилосърдното чиновничество.